Определение № 266 от 23.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4603/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Ж. А. против решение №92/11.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 132/2017 г., поправено с решение №113/25.09.2017 г. по същото дело от състав на Окръжен съд - Силистра. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Прието е от състава на въззивния съд, че препратката на чл.74, ал.1 от ЗЗДискр. по иск за вреди е „по общия ред“. Общият ред е институтът на непозволеното увреждане, в случая по чл.49 от ЗЗД, а при възражението за давност – чл.110 и сл. от ЗЗД. Прието е за безспорно, че дискриминацията спрямо ищцата е приключила с прекратяването на трудовото й правоотношение на 03.06.2009 г., като съдът е направил извод, че това е началният момент за преценка на 5-годишната давност по чл.110 от ЗЗД, тъй като съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, а при непозволено увреждане това е моментът на увреждането. В процесния случай е прието, че увреждането е причинявано за период, приключил с уволнението на ищцата, като съдът е посочил, че дори да се приложи чл.114, ал.3 от ЗЗД, че давността започва да тече от откриването на дееца – в случая деецът е ясен още преди уволнението. Съдът е отразил в мотивите си, че ищцата е следвало да предяви иска в рамките на петгодишния давностен срок след уволнението и при забавяне производството по ЗЗДискр. да поиска спиране на производството по реда на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК до произнасяне решението на ВАС. Въз основа на горното, съдът е направил извод за погасяване на претенцията за неимуществени вреди по давност, както и частично претенцията за имуществени вреди. По отношение на непогасената по давност претенция за имуществени вреди, съдът е приел, че с изплащане на обезщетението по чл.225 КТ, отговорността на работодателя за вреди е изчерпана, като за разликата до пълните претърпени имуществени вреди, отговорност следва и може да се носи от съответното виновно длъжностно лице, което е използувало недобросъвестно служебното си положение, с оглед установената дискриминация спрямо ищцата по делото. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочат правни въпроси, които според касатора са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС и които са противоречиво разрешавани от съдилищата. Поставят се правни въпроси, свързани с това, кой е началният момент на погасителната давност по предявен иск с правно основание чл.74 ЗЗДискр. в случай на прекратяване на трудовите правоотношения от работодател, с което е извършена пряка дискриминация спрямо работник, установена в производството пред Комисията за защита от дискриминация. В същата насока се поставят и въпроси свързани с откриването на дееца / в случая съдът е приел, че той е известен/, както и въпрос относно спирането на давността. Въпросът е относим към настоящата производство, тъй като произнасянето от страна на въззивния съд по него е обосновало и изводите му относно изхода на спора. Към касационната жалба не са приложени съдебни актове, в които въпросът относно началото на погасителната давност по искове за вреди от дискриминация да е разрешен по начин, противоречащ на възприетия в обжалвания съдебен акт. Неоснователен е и доводът, че въпросът за началото на погасителната давност е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Текстът на чл. 52 ЗЗДискр. не е неясен, непълен или противоречив, налагащ тълкуването му - давностният срок тече от извършване на нарушението, в който смисъл е утвърдената съдебна практика. Налице е трайно установена съдебна практика и по приложението на чл. 110 ЗЗД и чл. 114 ЗЗД, в съответствие с която е постановен и обжалваният съдебен акт. Искът за вреди от дискриминация е с предмет, който е различен от този на исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, поради което влизането в сила на решението по иска за незаконно уволнение няма отношение към началото на давностния срок по отношение вредите от дискриминация, който тече от извършване на нарушението, както и е без значение момента на постановяване на решението на Комисията за защита от дискриминация по отношение на началния момент на давността по отношение на вземането за обезщетяване на вреди. Уточняващите въпроси, свързани със спирането на давността са неотносими към производството по чл.288 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнасял по тях, е изискването на чл.280, ал.1 ГПК е, въззивният съд да е формирал правни изводи по поставените от касатора въпроси, за да са налице предпоставките по допустимост на касационното обжалване. Трайна е практиката по отношение на началния момент на изискуемостта за обезщетението за вреди от непозволено увреждане /основанието и на иска по чл.74 ЗЗДискр./, поради което не е налице основанието за допустимост на касационното обжалване, сочено от касатора. Поставя се материалноправния въпрос, какъв е обемът на отговорността на работодателя и на конкретния служител, извършил акта на дискриминация, като се твърди, че по него въззивния съд се е произнесъл в противоречие с решение №350/201.10.2015 г. по гр.д.№ 1730/2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК, от състав на ІV гр.отд. на ВКС. С цитираното решение е посочено в отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, че когато действието по уволнението е признато и за дискриминационно, тогава се прилага специалният Закон за защита от дискриминация и исковете се разглеждат по чл. 71, ал. 1, т. 3 или 74, ал. 1, съответно ал. 2 ЗЗДискр, като могат да се предявят, както срещу прекия извършител на дискриминационното действие, така и срещу юридическото лице - възложител. Няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение – важи общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие. Налице е противоречие с практиката на ВКС по този правен въпрос, поради което касационното обжалване следва да се допусне против решението на въззивния съд само в частта, с която е отхвърлен предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди. Водим от горното, състава на ВКС