Определение № 50519 от 23.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1997/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. И. И. срещу решение №142 от 08.03.2022 г. по в.т.д.№1165/2021 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №34 от 22.07.2021 г. по т.д.№254/2020 г. на ОС Монтана, с което Б. И. И. е осъден да заплати на Й. Н. В. на основание чл.534, ал.1 от ТЗ сумата от 30 000 лв., дължима по погасен по давност запис на заповед от 05.12.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 19.02.2018 г. до изплащането й. В жалбата се излагат съображения, че решението е нищожно, предвид липса на мотиви относно наведените във въззивната жалба доводи по въпроса – откога се счита предявен искът по чл.534 от ТЗ и откога се прекъсва давността. Евентуално се сочи, че решението е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба и неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК освен доводите за вероятна нищожност и недопустимост на решението, се навеждат и такива за наличие на очевидна неправилност, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се сочи наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички своевременно направени оплаквания, възражения и доводи, като обсъди и всички относими доказателства и релевантни обстоятелства по делото. Ответникът по касация Й. Н. В. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е издаден на 05.12.2013 г. и с него въззивникът Б. И. И., в качеството му на платец – издател, се е задължил безусловно и без протест да заплати на поемателя Й. Н. В. сумата от 30 000 лв., като падежът на плащане е определен на 31.07.2014 г., подписите под документа са удостоверени нотариално, а на 01.08.2014 г. записът на заповед е предявен от поемателя на издателя за плащане, но такова не е било извършено. Установил е, че поемателят се е снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д. №2243/2017 г. на РС Лом и в срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът е подал възражение, поради което заявителят е предявил положителен установителен иск за установяване съществуването на вземането си срещу издателя по записа на заповед, по което било образувано гр.д.№161/2017 г. на ОС Монтана, в рамките на което, с допълнителната искова молба от 19.02.2018 г., е предявил и настоящия иск по чл.534 ТЗ. Посочил е, че главният иск в това производство е бил отхвърлен с влязло в сила решение №1153 от 09.06.2020 г. по гр.д.№6223/2019 г. на САС, с решаващи мотиви на съда, че предявеният иск е основателен, но погасен по давност, като нито в рамките на това производство, нито на настоящето, са били наведени доводи за недействителност на процесния запис на заповед, нито за наличието на каузално правоотношение между страните. В този смисъл е достигнал до извод, че правата на приносителя по този запис на заповед са се погасили с изтичането на тригодишния срок по чл.531, ал.1 от ТЗ, считано от датата на падежа, като при конкретно установените по делото факти, този срок е изтекъл на 31.07.2017 г., а заповедното производство по ч.гр.д. №2243/2017 г. на РС Лом е било образувано на 29.08.2017 г. – т.е. след изтичане на посочения срок, от който факт следва, че в рамките на същия, поемателят по записа на заповед не е предприел действия по реализиране на правата си по него. Изложил е съображения, че погасяването на правото на пряк иск по чл.531, ал.1 от ТЗ на приносителя на записа на заповед, е юридическият факт, от който за него възниква правото на специалния субсидиарен иск по чл.534, ал.1 ТЗ за неоснователно обогатяване срещу издателя на документа, като в случая давността за предявяването на този иск е започнала на 31.07.2017 г. и изтича на 31.07.2020 г. В този смисъл и тъй като допълнителната искова молба, с която процесният иск по чл.534 от ТЗ е предявен, е депозирана в рамките на този тригодишен срок, а именно на 19.02.2018 г. и при констатация за наличие на предпоставките, обуславящи неговата основателност, е счел, че същият подлежи на уважаване. Настоящият състав на ВКС намира, че решението е валидно, тъй като е постановено от компетентен съд, действащ в надлежен състав, в пределите на предоставената му правораздавателна власт, съставено е в писмен вид, подписано от членовете на състава и е разбираемо. Същото е постановено и в съответствие с очертания от ищеца, чрез наведените фактически твърдения и отправените до съда искания, предмет на делото, по редовна искова молба, уточнена с оглед дадени от съда указания, с молба от 11.02.2021 г., поради което не се установява наличие на поддържаната от касатора вероятна нищожност или недопустимост на решението. От друга страна при постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235, чл.236 и чл.154 от ГПК, формирана по реда на чл.290 от ГПК, е дал собствено разрешение на предмета на делото, като е обсъдил доводите и възраженията на страните, включително единствения наведен във въззивната жалба довод относно датата, на която следва да се счита предявен иска по чл.534 от ТЗ и в съответствие с разпоредбата на чл.125 от ГПК е счел, че предявяването е осъществено на 19.02.2018 г., когато е депозирана исковата молба в съда, респективно, че давността по чл.534, ал.2 от ТЗ не е изтекла. С оглед изложеното, поставеният в изложението въпрос, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, като е необходимо да се изтъкне, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. В тази връзка следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 1500 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,