Определение № 657 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3031/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. М. С., с адрес в [населено място], представлявана от адвокат А. П., против решение № 536 от 25 май 2023 г., постановено по в.гр.д. № 592/2023 г. по описа на Апелативен съд София, с което се потвърждава изцяло решение № 263035 от 28 септември 2022 г., постановено по гр.д. № 16434/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което се отхвърля иск по чл. 432, ал. 1 КЗ на С. против „Бул инс“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], за изплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 100000 лева, и С. се осъжда да заплати на застрахователя сумата от 5000 лева, представляваща възнаграждение за адвокатска защита пред въззивната инстанция. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, необосновано и постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и че е очевидно неправилно. Сочи се, че въззивният съд неправилно е преценил трайността в отношенията между жалбоподателката и нейната баба А. П., както и периода, в който жалбоподателката е претърпяла неимуществени вреди след загубата на своята баба, техния интензитет и продължителност. Оспорва се изводът, че не са установени отношения на изключителност, породени например от заместването на родителите в отглеждането на касаторката пълноценно, ежедневно и постоянно, и в тази връзка се твърди, че въззивният съд не е анализирал правилно събраните в първата инстанция доказателства за прекарваното свободно време изцяло при загиналата, както и пътуванията на бабата при всяка възможност до дома на внучката, за да прекарва повече време с нея. По делото са събрани доказателства, че А. П. е полагала грижи за своята внучка от самото й раждане, живеейки под един покрив в нейните първи месеци; изградени са трайна и емоционална връзка между двете. Твърди се, че жалбоподателката е възприемала своята баба като морален стожер в семейството и като модел за подражание; пострадалата е повлияла значително върху възпитанието на своята внучка и възприятието на последната за заобикалящата я действителност. Сочи се, че към момента на смъртта на баба си касаторката е била на 17 години и е разбирала свойството и значението на своите постъпки. Тя е претърпяла болки и страдания, които са довели до социална изолация, вредила на психиката й, и по този начин е възпрепятствано нормалното й изграждане като отделна личност в социума. Въззивният съд е допуснал противоречие в своите мотиви, защото трайната емоционална връзка, която определя дали едно лице е материално легитимирано да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, е нагледно описана в исковата молба и във въззивната жалба, и е доказана по делото от съвкупния доказателствен материал. Подчертано е, че съдът не е отбелязал силната привързаност между баба и внучка, изразяваща се в ежедневни телефонни разговори. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът ЗД „Бул инс“ АД, чрез адв. М. Г., в отговор на касационната жалба поддържа липсата на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество я оспорва като неоснователна. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приема за установено, че С. е предявила иск за заплащане на обезщетение против застраховател, сключил договор за застраховка „гражданска отговорност“ с увреждащото лице. Установено е, че А. П. е починала на 15.07.2018 г. вследствие на пътнотранспортно произшествие, причинено от водач на моторно превозно средство, сключил застраховка „гражданска отговорност“ при ответното дружество. За причинената при произшествието смърт водачът на лекия автомобил е осъден с влязла в сила присъда. По делото не се спори, че починалата А. П. е баба на ищцата С.. Св. Г., чичо на С., сочи, че тя е живеела в [населено място], а баба й в [населено място], но през ваканцията С. е посещавала баба си, тъй като били привързани една към друга; починалата е помагала в отглеждането на внучка си, включително и с даване на пари; след смъртта на баба си, С. е станала по-затворена. Св. Д. сочи, че починалата е идвала в [населено място] всеки месец, като е помагала на родителите на С.; тя е водела С. на различни развлекателни атракциони и на почивка на басейни и пикници; загубата на баба й се отразила тежко на С.. Въззивният съд кредитира свидетелските показания. По спорния по делото въпрос за наличието на материална легитимация на С. да получи обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на своя баба, съдът съобразява съдебната практика, създадена по приложението на чл. 52 ЗЗД, според която внуци имат право да претендират за обезщетение от смъртта на своя баба при определени предпоставки, постановките на ППВС № 4/61 г., ППВС № 5/69 г., ППВС № 2/84 г., и разясненията в ТР № 1/2016 г., с изричното посочване, че по изключение обезщетение се дължи и на всяко друго лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, което търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, както и че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Цитирана е практика на ВКС, в която се подчертава, че правото на обезщетение в изключителните хипотези се дължи само когато претендиращият докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени; при наличие на родствена връзка, макар и не сред посочените лица съгласно ППВС № 4/61 г., по изключение, при наличие на доказателства може да се присъди обезщетение за неимуществени вреди за болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, но в този случай е необходимо да бъде установена трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, когато претендиращият докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето; активната материалноправна легитимация за получаване на обезщетение за неимуществени вреди за внуци се поражда при установяване на факти за връзка между тях и починалия, по-интензивна и близка от обичайно близката връзка в българското общество между внуци и баби и дядовци, чийто интензитет и продължителност на търпените от внуците болки и страдания по повод загубата на близкия човек надвишават нормално търпените в такава житейска ситуация. Предвид сочените разяснения и установените факти, въззивният съд не приема за доказано настъпването на неимуществени вреди от смъртта на бабата на жалбоподателката, вследствие на пътнотранспортно произшествие – въззивният съд не установява между ищцата и починалата й баба да е имало изградена дълбока и трайна емоционална връзка, надхвърляща традиционната за българското семейство сърдечна, близка връзка между внуци и баба; отношенията между починалата и нейната внучка са съществували със съдържание, характерно за българското семейство като отношения между внук и баба; починалата е помагала на своите деца в грижите за внуците, помагала е на семейството в бита и ежедневието, осигурявала им е пълноценно детство, изпълнено с хубави спомени на своите внуци. Но през всичкото това време починалата е имала собствен дом и към момента на смъртта си тя и нейните внуци са живеели в различни домакинства и къщи, и не са имали общ бит и ежедневие; в отношенията между починалата и нейната внучка не са установени емоции, връзки и отношения на особена близост, които да надхвърлят привързаността между баба и внук, отношения, даващи основание да се приеме, че е справедливо внуците да бъдат обезщетени за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на тяхната баба; не са доказани и отношения на изключителност, породени от заместването на родителите от бабата, отглеждането на ищцата от бабата пълноценно, ежедневно и постоянно, както и че към момента на смъртта на П. привързаността между нея и ищцата е била така силна, че смъртта на баба й да е причинила на внучката болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщи за отношенията баба – внук; не се установява ищцата да е претърпяла болки и страдания, изключителни по своя интензитет и времетраене, така че да бъде справедливо, на осн. чл. 52 ЗЗД тези неимуществени вреди да бъдат обезщетени. От разпитаните по делото свидетели е прието, че внучката е страдала от смъртта на своята баба, била е натъжена, затворена и досега споменава баба си с добро, но не се установява изключителност на претърпените неимуществени вреди, която да е основание съдът да постанови обезщетяването им за лице извън кръга на най-близките роднини на починалата. За да има право на обезщетение при смърт на деликтно основание на едно лице от този родствен кръг, претендиращите обезщетението следва да докажат отношения и връзки, надхвърлящи посочените характерни за баба и внуци; доказване на подобни, надхвърлящи обичайните отношения, не е проведено. Касационният съд приема, че не са налице определените в закона предпоставки за допускането на касационното обжалване, поддържани от жалбоподателката. На първо място се пита какво обуславя трайността в отношенията между роднини от втора степен по права линия, а именно баба и внучка, съгласно ТР № 1/2016, ОСНГТК, ВКС. Въпросът засяга критериите за трайност в отношенията между роднини от втора степен по права линия, а именно баба и внучка, и съгласно соченото тълкувателно решение, е разрешен в съответствие със задължителните разяснения на ВКС. Въззивният съд, след преценка на доказателствата и на установените от тях правнорелевантни факти, е счел, че в конкретния случай изведените в тълкувателното решение на ОСНГТК на ВКС кумулативни предпоставки – създадена между починалия и претендиращия обезщетение особено близка трайна и дълбока емоционална връзка, и претърпени от родственика продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, не са налице. Изводите на въззивния съд кореспондират с принципното становище, че по правило право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт имат само най-близките на починалия, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. при условие, че са доказали проявлението на вредите, а на внуците се признава право на обезщетение само по изключение – когато са доказани необходимите според задължителното тълкуване предпоставки за получаване на обезщетение. Формалната връзка на родство, която поради традициите в българското общество предполага понасяне на неимуществени вреди в случай на загуба на баба/дядо или на внук/внучка, както и проявлението на такива вреди, сами по себе си не са достатъчни за присъждане на обезщетение, ако не са доказани предпоставките, при които е възможно да се направи изключение от въведеното с ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. правило, че право на обезщетение имат само лицата от най-близкия родствен и семеен кръг на пострадалия. Въззивният съд не се е произнесъл в отклонение от посочената по-горе задължителна съдебна практика. За целите на настоящето производство може да се съобрази тълкуването, дадено от ВКС в решение № 60131 по т.д. № 1700/2020 г., II т.о. Отхвърлянето на исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ е резултат от изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на доказателствата по делото, че няма основание да се отстъпи от задължителните указания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., тъй като житейската родствена връзка между ищцата и нейната баба не се характеризира с изключителност, а е обичайна и типична за наложили се в традиционното българско семейство отношения между баба/дядо и внуци, което от своя страна предполага понесени от ищцата морални болки и страдания по повод загубата на баба й с интензитет и продължителност, нормално присъщи за случаите на смърт на баба. Правилността на извършената от въззивния съд преценка на доказателствата не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, и след като решаващите правни изводи на въззивния съд са изградени в съответствие с относимата задължителна практика на ВС и ВКС, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно се поддържа от касатора, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не се установява наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. При този изход на спора е основателно искането за присъждане на сторени разноски, които са в размер на 3000 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,