Определение № 4853 от 25.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5064/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Б. А. срещу решение № 984 от 17.07.2023 г. по в.гр.д.№ 443 от 2023 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, с което е отменено решение № 263421 от 02.12.2022 г. по гр.д.№ 13355 от 2020 г. на Софийския градски съд, I ГО-21 състав и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявените от С. Б. А. срещу Ц. К. Т. и В. К. Т. искове:

• с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 17 000 лв. от Ц. Т. и сумата 10 000 лв. от В. Т., представляващи обезщетение за лишаване от ползване на притежаваната от ищцата 1/4 ид.ч. от съсобствените с ответниците сгради с идентификатори * и * по кадастралната карта на гр.София от 2011 г. през периода от 01.09.2017 г. до 01.09.2020 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 04.12.2020 г. до окончателното плащане и

• с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане от всяка от ответниците на 560,63 лв. месечно, считано от 01.09.2020 г., представляващи наем за ползването на 1/4 ид.ч. от съсобствените сгради, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 04.12.2020 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо и неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони- касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезите на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението. Твърди се, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните поставени от касаторката въпроси, дословно:

1. Възможно ли е и ако- да, как следва да се тълкува от съда общата воля на страните по договор за право на ползване на земя, когато между страните по договора няма спор относно клаузите ? Променят ли се правата и задълженията по сключен между страните договор, който не е в предмета на иска, но представлява преюдициален за делото въпрос, по който същите нямат спор, но съдът е постановил решение, с което вменява нови права и задължения на страните ?

2. В случай, че съдът следва да тълкува договора, който е безспорен между страните, но е повдигнат като възражение от насрещната страна, то представлява ли нарушение на процесуалните правила фактът, че страна по тълкувания от съда договор не е привлечена като страна в процеса ? В случай, че представлява нарушение, каква страна в процеса следва да бъде ползувателят на имота в спора между съсобствениците на имота ?

3. По какъв начин следва да бъдат оценени свидетелските показания на заинтересовано трето лице, което не е било страна и следва ли това да е изрично отбелязано от съда при преценката на доказателствения материал в съдебното решение ? По какъв начин ще повлияе на преценката на доказателствения материал връщането на делото на предходна инстанция и включването на това трето лице като страна в производството ?

4. Следва ли ищецът по делото, при депозирата искова претенция за заплащане на обезщетение върху множество обекти, да доказва лишаване и възпрепятстване правото му на ползване на всеки един обект в процесния имот със самостоятелни вещни права ? Следва ли тази следваща или неследваща му се доказателствена тежест да бъде отразена и да е част от доклада по чл.146 ГПК ?

В писмени отговори от 04.10.2023 г. и от 20.10.2023 г. ответниците Ц. К. Т. и В. К. Т. оспорват касационната жалба. Считат, че не са налице сочените от касаторката основания за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд, а по същество- че решението е правилно и обосновано. Излагат подробни съображения в подкрепа на твърденията си. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално- решението да бъде оставено в сила. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с цена над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване ВКС приема следното: За да постанови решението си за отхвърляне на предявените искове по чл.31, ал.2 ЗС, въззивният съд е приел, че действително страните са съсобственици на процесните две сгради: ищцата е собственик на 1/4 ид.ч. от сградите по силата на учредено в нейна ползва с нотариален акт № 82 от 29.10.2001 г. и впоследствие реализирано право на строеж, а ответниците са собственици на останалите 3/4 ид.ч. от сградите. Предявените от нея срещу другите съсобственици искове за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС обаче са отхвърлени на три основания. На първо място, защото от нотариален акт № 82 от 29.10.2001 г. се установявало, че ищцата не притежава правото на ползване на сградите. Тълкувайки волята на страните по обективирания в нотариалния акт от 29.10.2001 г. договор, съдът е достигнал до извод, че с него продавачите К. П. Т. и Н. П. Т. /дядо и баба на ищцата и родители на ответниците/ са си запазили правото на ползване не само върху продадената ид.ч. от дворното място, но и върху сградите, за които са учредили право на строеж в полза на ищцата. Съдът е посочил, че не е имало пречка правото на ползване да бъде учредено върху бъдеща вещ, както е в настоящия случай- върху сградите, които към момента на сключване на договора от 29.10.2001 г. все още не са били изградени, но за които е било учредено правото на строеж, като в този случай договорът е под условие- ако вещта възникне.

Второто основание на въззивния съд за отхвърляне на исковете по чл.31, ал.2 ЗС е, че за претендирания от ищцата период от време същата не е изпратила писмена покана до ответниците за предоставяне на ползването на съсобствените сгради или за заплащане на обезщетение за лишаване от това ползване. Посочено е от съда, че чл.31, ал.2 ЗС изисква такава писмена покана, за да възникне правото на неползващия имота съсобственик да претендира за обезщетение от ползващия собственик. Отчетено е, че в случая ищцата претендира за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за периода от 01.09.2017 г. до 01.09.2020 г., а първата и единствена отправена от нея писмена покана за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС е изпратена и получена от ответниците едва на 02.09.2020 г.

Третото основание на въззивния съд за отхвърляне на исковете по чл.31, ал.2 ЗС е, че по делото не било доказано, че през исковия период от време ответниците са препятствали достъпа на ищцата до съсобствените сгради, както и че са ползвали изцяло страдите, включително и притежаваната от ищцата 1/4 ид.ч. от тях.

По отношение на исковете по чл.232, ал.2 ЗЗД, съдът е приел, че тези искове също са неоснователни, тъй като по делото нямало доказателства за сключен между страните договор за наем, по силата на който ответниците да са се задължили да заплащат на ищцата наемна цена за ползването на собствената й 1/4 ид.ч. от сградите.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение настоящият състав на ВКС приема, че не e налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по поставените от касаторката въпроси, поради следното:

1. И четирите поставени въпроса касаят решението по исковете по чл.31, ал.2 ЗС, но не и по исковете по чл.232, ал.2 ЗЗД. По отношение на решение по исковете по чл.232, ал.2 ЗЗД не е поставен нито един правен въпрос, поради което не е налице соченото от касаторката основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по тези искове.

2. Не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението и по исковете по чл.31, ал.2 ЗС. Действително, поставените от касаторката четири въпроса касаят въззивното решение по тези искове. Въпросите обаче са свързани само с две от общо трите посочени от съда основания за отхвърляне на тези искове: че ищцата не притежава правото на ползване на процесните сгради и че не е доказано да е била лишена от ответниците от ползването на притежаваната от нея 1/4 ид.ч. от тези сгради. При липса на поставен правен въпрос, касаещ второто и най-съществено основание за отхвърляне на исковете по чл.31, ал.2 ЗС /това, че за исковия период от време ищцата не е отправила писмена покана до ответниците за плащане на обезщетението/, допускането на касационното обжалване на решението по исковете по чл.31, ал.2 ЗС е безпредметно, тъй като различното произнасяне по поставените от касаторката въпроси няма да доведе до различно решение по делото. Това е така, тъй като при липса на отправена писмена покана по чл.31, ал.2 ЗС обезщетение не се дължи, дори и ищцата да притежава правото на ползване на процесните сгради и да е била лишена от ползването им от другите съсобственици.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението. Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове.

Неоснователно е твърдението на касаторката, че тълкувайки договора по нотариален акт № 82 от 2001 г. между ищцата и трети на делото лица /нейни дядо и баба/, съдът бил излязъл извън обхвата на търсената защита и поради това постановил недопустимо решение. Съдът се е произнесъл по предявените искове, в рамките на търсената от ищцата защита. Обстоятелството, че при преценка на основателността на исковете съдът е взел предвид уговореното в сключен между ищцата и трети лица договор, не представлява произнасяне плюс петитум и съответно не води до постановяване на недопустимо решение.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на чл.31, ал.2 ЗС, чл.56 ЗС и чл.232, ал.2 ЗЗД и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС: 4 000 лв. на Ц. Т. и 1 300 лв. на В.Т.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение