Определение № 1544 от 01.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3263/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД, [населено място], подадена чрез юрисконсулт Б. Г., срещу въззивно решение № 450/11.04.2023 г. постановено по възз.гр.д. № 11/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 262853/31.08.2022 г. по гр.д. № 11691/18 г. на софийски градски съд в обжалваната му част, и като краен резултат Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД е осъдено на основание чл. 432 ал. 1 от КЗ да заплати на Д. С. Л., както следва: сумата 65 000лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените му телесни повреди в резултат на ПТП, станало на 15.10.2017 г., и сумата 360 лв.- обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законна лихва върху двете главници, считано от 14.02.2018 г. до окончателното им изплащане, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до размера от 70 000 лв., а искът за имуществени вреди е отхвърлен за разликата до размера от 2 400 лв. Въззивното решение се обжалва в частта, в която искът за неимуществени вреди е уважен в разликата над 25 000 лв. до размера от 65 000 лв., а искът за имуществени вреди е уважен в разликата над 180 лв. до размера от 360 лв. /първоинстанционното решение в частите, в които исковете на Л. са били уважени: до размера 25 000 лв. за неимуществени вреди и до размера 180 лв. за имуществени вреди, като необжалвано, е влязло в сила/. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба и допустимо ли е да мотивира изводите си като директно се позовава на приетото по делото заключение?“ и 2. „ Абсолютно ли е правото на пресичане на пешеходеца на платното за движение?“. Въпросите са поставени във връзка с извода на въззивния съд, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата е неоснователно. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по първия въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС: т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 210/20.11.2020 г. по гр.д. № 3846/2019 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 33/09.04.2020 г. по т.д. № 693/2019 т. на ВКС, I т.о., а по втория въпрос с т. 6г от Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 по т.д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Д. С. Л. не е подала писмен отговор и не е взела становище по жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска за имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. В случая, претенцията по чл. 432 ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е с обща цена 2 400 лв., поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. В частта по иска за неимуществени вреди касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предпоставките за ангажиране на отговорността на ответното застрахователно дружество са установени от събраните доказателства в първоинстанционното производство и не са спорни пред въззивната инстанция, а именно: естеството на ПТП от 15.10.2017 г. като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка с травматичните увреждания на ищцата пострадала, като пешеходец. Въззивният съд е приел въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, че ищцата Д. Л. - пострадала при процесното ПТП, е получил следните травматични увреждания: счупване на таза - кръстна кост и горното и долно рамена на дясна срамна кост; контузия на главата – разкъсно - контузна рана на главата. Установил е, че ищцата е била хоспитализирана, като счупването на таза наложило оперативно лечение и поставяне на два стабилизиращи винта, при което ищцата останала в болница общо 17 дни. Поради счупването на таза, движението на краката на ищцата било сериозно затруднено за срок около 6 месеца. По време на болничния престой ищцата била напълно неподвижна, като изпитвала непрестанни и интензивни болки, които продължили и в период около един месец след инцидента, след което болките станали по-слаби в следващите 6 месеца. Според вещото лице можело да се очаква, че ищцата ще изпитва болки в местата на счупването при натоварване или при промяна на времето. Позовавайки се на съдебно-медицинската експертиза и на събраните по делото гласни доказателства, и отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди- характера на уврежданията на ищцата, продължителността и интензивността на претърпените от нея болки и страдания, търпените неудобства, възрастта на ищцата към дата на ПТП, претърпения стрес- страхувала се да пътува в кола при висока скорост и да пресича, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, е в размер на 65 000 лв. Посочено е от въззивния съд, че и след възстановителния период от показанията на свидетелите и от заключението на вещото лице се установява, че са били налице последици, които не са преодолени: затруднения при придвижването, накуцване, бърза умора, невъзможност да върши домакинска работа. По спорния между страните въпрос свързан с наличието на основанието по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за намаляване на размера на обезщетенията поради съпричиняване е прието, че основната причина за настъпването на процесното ПТП е било поведението на водача на лекия автомобил - Р. П., която могла да види пресичащата пешеходка и да реагира своевременно чрез намаляване на скоростта или спиране както и да предприеме маневра, с която да заобиколи пешеходците от ляво, като при тези действия, не би се стигнало до сблъсък с пешеходката. Съдът се е позовал на заключението на изслушаната съдебна автотехническа експертиза, че водачът на лекия автомобил е разполагал с възможност да намали скоростта си и дори да спре, след като е забелязал движението на ищцата и съпруга й по пътното платно, но не сторил това своевременно, а когато предприел спиране, ударът вече бил непредотвратим за него, особено доколкото едновременно със спирането той инстинктивно се е отклонил надясно в опит да избегне опасността, представляващи пресичащите пешеходци, която той първоначално е забелязал от лявата си страна. Приел е, че изключителна причина за настъпване на процесното ПТП е поведението на водача на лекия автомобил. Тъй като пешеходците съобразили разстоянието на приближаващото превозно средство и неговата скорост, същите не били нарушили норма от ЗДвП и тяхното поведение не било противоправно. От показанията на св. Л.- съпруг на ищцата /пресичал пътното платно заедно с нея/ се установило, че те предприели пресичане, хванати за ръка, с бърз ход, като преценили, че автомобила е на около 90 метра от тях, а според заключението на експертизата преценката им за разстоянието на което се е намирал автомобила била правилна. Предвид изложеното е направен извод, че не са налице предвидените в чл. 51, ал. 2 от ЗЗД предпоставки за намаляване на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди заради съпричиняване от страна на пострадалата, и след частична отмяна на първоинстанционно решение в отхвърлителната му част са доприсъдени още 6 500 лв. за неимуществени вреди и 36 лв. за имуществени вреди, до определения от въззивния съд дължим размер 65 000 лв. за първото обезщетение и 360 лв. за второто. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение, в частта му имаща за предмет обезщетението за неимуществени вреди, следва да се допусне, по следния уточнен и конкретизиран от съда процесуалноправен въпрос: за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства във връзка с доводите на страните и да изложи собствени правни изводи по тях. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по посочения въпрос, заради проверка за евентуално противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. По втория въпрос поставен в изложението, касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото правните разрешението по него са обусловени от отговора на въпроса, по който касационният контрол се допуска и по същия съдът ще се произнесе с решението си, като го разгледа ведно с касационното основание, с което е пряко свързан. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД, [населено място] следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 800 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение