Определение № 1940 от 19.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3649/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от името на Столична община чрез процесуалния представител юрисконсулт С. Д. касационна жалба с вх.№ 60312 от 23.06.2023 г. срещу решение № 2436 от 11.05.2023 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 13542/2022 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решението от 11.07.2022 г. на Софийския районен съд по гр.д. № 56127/2021 г. за признаване за установено по отношение на Столична община и Софийска вода АД, че Манастир „У. Б." е собственик на ПИ с идентификатор [№] по действащата КККР на [населено място] и за осъждане на Столична община да предаде на Манастир „У. Б.“, [населено място] владението върху собствения му имот на основание чл.108 ЗС. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд за характера на процесния каптаж като съоръжение за самостоятелно питейно-битово водоснабдяване по смисъла на § 1, т.69 от ДР на ЗВ. Твърди, че каптажът е публична общинска собственост като обект с обществено предназначение. Сочи, че преди предявяване на иска имотът е придобит по давност от Столична община. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3; чл.280, ал.2 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: въпросът за придобивната давност като оригинерен способ за придобиване на право на собственост, съгласно Закона за собствеността, Закона за концесиите, Закона за водите и други. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация изразява чрез адв.Ю. Н. становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Предявеният от Манастир „У. Б." срещу Столична община ревандикационен иск е основан на твърдения, че процесният имот принадлежи на ищеца по силата на решение № 129 от 01.09.2000 г. за възстановяване на собствеността върху отнети гори и земи от горския фонд в землището на [населено място] по Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд /ЗВСГЗГФ/, издадено от Поземлена комисия, [община]. От възстановения имот първоначално бил образуван ПИ с идентификатор [№] с площ 294 408 кв.м., а през 2015 г. по заявление на „Софийска вода” АД е одобрено изменение в КККР като за част от имота на ищеца, обхващаща земята около изградения каптаж „П. бунар“, е нов ПИ с идентификатор [№] от 2692 кв.м., с начин на трайно ползване: За съоръжение на водопровод и същият бил актуван като публична общинска собственост с А. № 2203/712.2009 г., поправен с Акт за поправка № 2288/22.6.2010 г. с основание чл.2, ал.1,т.1 и т.7 и чл.3, ал.2, т.1 ЗОС, вр. чл.19, ал.1, т.5 ЗВ. Ответникът Столична община се позовал на придобиване на имота по давност чрез владение в период повече от 20 години преди предявяване на исковете, упражнявано чрез „Софийска вода“ АД, на което имотът бил отдаден на концесия. За да потвърди първоинстанционното решение, с което касаторът е осъден да предаде на ищеца владението върху собствения му имот, въззивният съд намерил за доказано твърдението за възстановено през 2000 г. по реда на ЗВСГЗГФ право на собственост върху имота в лицето на манастира. Съдът е обсъдил СТЕ и е достигнал до извод, че каптажът не задоволява обществена потребност от водоснабдяване и не представлява водоснабдителна система или съоръжение за обществено ползване по смисъла на чл.19, ал.1, т.4 ЗВ, защото същият е съоръжение за самостоятелно питейно-битово водоснабдяване по смисъла на § 1, т.69 от ДР на ЗВ, поради което е заключил, че предвид разпоредбите на чл.24, т.5 и т.11 ЗВ земята около каптажа е частна собственост. Прието е, че касаторът не е установил да е демонстрирал пред собственика волята си за своене на имота като най-ранната дата, на която ищецът е уведомен за действията на разпореждане с него от страна на Столична община е 22.03.2021 г. с получаване на писмо от „Софийска вода“ АД, че каптаж „П. Бунар” е отдаден на концесия и поради липса на възвращаемост на инвестициите подлежи на затваряне. Уведомление изх. № 24-175 от 06.01.2015 г. е подадено от АГКК до Софийска митрополия, а не до собственика Манастир „У. Б.". Прието е и че разрешителните за водоползване, издавани в полза на „Софийска вода“ АД, не установяват нито осъществяване на фактическа власт, нито намерение за своене на имота. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Формулираният въпрос за придобивната давност като оригинерен способ за придобиване на право на собственост, съгласно Закона за собствеността, Закона за концесиите, Закона за водите и други, е твърде общ и е поставен във взаимно изключващи се хипотези на допустимост на касационното обжалване по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса за придобиване на недвижим имот по давност е налице постановена изобилна и устойчива задължителна практика, наличието на която изключва необходимостта касационната инстанция да се произнесе по него, за да допринесе за точно прилагане на закона или за развитието на правото, освен ако не е налице необходимост от промяна на установената практика, каквито твърдения не се сочат от касатора. Не се сочи и практиката, на която въззивното решение противоречи. Нито Законът за концесиите, нито Законът за водите съдържат разпоредби, които налагат промяна на практиката или тълкуване в нова светлина на правилата за придобивната давност. Изложеното изключва допустимост на касационното обжалване по поставения въпрос. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидна неправилност. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски е недоказана предвид липсата на представено доказателство за извършване на такива. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение