Определение № 2515 от 31.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 1085/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалби на Е. И. Дудунска, Д. Я. Дудунска, В. И. Додунски и „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу Решение № 1195/21.10.2025 г. по в.гр.д. № 2769/ 2024 г. на АС-София, с което частично е отменено и частично потвърдено Решение № 260329/30.05.2024 г. по гр.д. № 3100/2020 г. на СГС, постановено по искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ.

Е. И. Дудунска го обжалва в частта за осъждането й да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД солидарно с другите ответници сумата от 86 265,40 лв. – главница по договор за жилищен кредит от 08.05.2008 г., и сумата от 216 лв. – разноски за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Заявява касационни основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Намира, че въззивното решение е постановено по нередовна искова молба, в която неправилно са индивидуализирани договорът (с грешни дата и номер, последният - сгрешен и в една от поканите за обявяване на предсрочната изискуемост) и един от ответниците (грешно бащино име на Д. Дудунска, която грешка се е пренесла и в съдържанието на счетоводните експертизи и съдебните книжа на първоинстанционния съд), а също и при ненадлежна пасивна процесуална легитимация. По същество счита, че съдът е извел два взаимно изключващи се извода – от една страна е приел, че в договора има неяснота относно правния статут на касатора (солидарен длъжник/поръчител), а от друга, без да определи този статут чрез тълкуване според правилата на чл. 20 ЗЗД, е изложил мотиви, относими само към поръчителството. Допълва, че съдът е обективирал неправилно изявленията на страните относно настъпването на предсрочна изискуемост през 2014 г., възприемайки тезата на ответниците като такава на ищеца. Сочи също, че в исковата молба не се съдържа несъмнено изявление за предсрочна изискуемост и поради това въззивният съд грешно е допуснал възможността тя да породи потестативен ефект. Наред с това според касатора, формирайки условни изводи („ако се приеме, че …“), съдът е нарушил разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаваща го към излагане на убедителни и безпротиворечиви мотиви. За допускане на касационно обжалване се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК.

Д. Я. Дудунска и В. И. Д. обжалват решението в частта, с която е потвърдено осъждането им да заплатят на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД при условията на солидарност горепосочените суми за главница и разходи за обявяване на предсрочната изискуемост. Заявяват основания за недопустимост на въззивното решение, идентични с поддържаните от Е. Дудунска. По правилността на решението считат, че съдът е изложил противоречиви мотиви относно валидността на клаузата за едностранно изменение на възнаградителната лихва, като макар да е определил същата за нищожна, не е зачел последиците от това, нито е посочил коя част от договора запазва действието си. Допълват, че съдът не е разгледал възражението им за нищожност поради неравноправност на договора в цялост. В тази връзка аргументират, че договорът е сключен в нарушение на редица разпоредби от ЗПК (отм.), обуславящи неговата валидност, вкл. че не е изготвен на разбираем език, не съдържа яснота относно условията на погасяване на кредита и размера на разходите по него, а също и че им възлага носенето на валутен риск при погасяване в различна от договорената валута, в който случай банката превалутира плащането по избран от нея курс. Сочат, че нищожните клаузи са част от основния предмет на договора и че не е доказано индивидуалното им договаряне, нито са обсъдени допуснатите от първоинстанционния съд нарушения във връзка с липсата на указания относно неравноправността. Навеждат оплакване, че счетоводното заключение е изготвено въз основа на негоден от външна страна документ, съставен на чужд език без превод и в нарушение на изискванията на ЗСчет., но възраженията им срещу това също не са били разгледани от въззивния съд. Поддържат и доводите на другия касатор за неизяснения му договорен статут, за неправилно определяне на момента на настъпване на предсрочната изискуемост и за непълни мотиви. Молят касационното обжалване да се допусне на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК.

Ответникът по тези жалби „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД счита, че същите не следва да се допускат до обжалване, тъй като не са формулирани правни въпроси (вместо което е изразено несъгласие с изводите на въззивния съд), а представената съдебна практика е неотносима. Излага становище и за неоснователност на жалбите по същество.

От своя страна „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД обжалва въззивния акт в частта, с която са отхвърлени субективно съединените му искове срещу тримата ответници за солидарно заплащане на сумата от 1 250,24 евро - такса за управление на кредита, дължима по горепосочения договор за периода 28.03.2017 г. - 10.03.2020 г. Намира, че изводът за недоказаност на предоставянето на услуга срещу начислената такса е формиран погрешно - при липса на оспорване от ответниците на основанието за нейната дължимост и без разпределяне на тежест за доказване на валидността на уговорката за процесната такса преди извършване на служебна проверка за неравноправност. Заявява, че с посоченото вземане не се създава допълнително възнаграждение наред с договорената лихва, нито се нарушава равновесието между правата и задълженията на страните. Моли касационно обжалване да се допусне на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответниците по тази жалба В. И. Д. и Е. И. Дудунска оспорват предпоставките за допускането й до касационен контрол, защото посочените от касатора въпроси не са правни, не засягат решаващата воля на съда и са предпоставени от преценка на доказателствата.

По допустимостта на жалбите:

Касационните жалби на физическите лица са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваемо решение на въззивен съд (искът за главница е с цена над посочения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг, а искът за обезщетяване на вредите от забавеното изпълнение, изразяващи се в извършване на разходи за обявяване на предсрочната изискуемост, касае обусловено от главницата вземане с обезщетителен характер). „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД обжалва решението по иск, чийто размер спрямо всеки ответник поотделно е под прага на обжалваемост (1 250,24 евро), но и чийто предмет е право, необусловено от главницата - вземането за такса за управление не е акцесорно на главното, а има самостоятелен главничен характер. Поради това тази жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане (така Определение № 50917/16.12.2022 г. по гр.д. № 2498/2021 г. на ВКС, ГК, ІV отд.)

По предпоставките за допускане на касационен контрол на допустимите жалби:

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е предявило срещу касаторите-физически лица в качеството им на солидарни длъжници осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за вземания по договор за кредит от 08.05.2008 г. за главница в размер от 86 265,40 евро и за стойността на разходите, направени във връзка с обявяване на предсрочната изискуемост на договора, в размер от 216 лв.

Първоинстанционният съд е установил, че по силата на договор от 08.05.2008 г. „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД (универсален праводател на ищеца) е предоставило на кредитополучателите Д. Дудунска и В. Д. жилищен паричен кредит в размер от 90 000 евро срещу задължение за връщането му с възнаградителна лихва в годишен размер от 9,15 %, подлежащ на промяна от банката съгласно валидна уговорка за това, но фактически неизменян за периода на действие на договора; Е. Дудунска е поела солидарно задължение за погасяване на дълга по кредита, като е дала и съгласие по чл. 147, ал. 2 ЗЗД; договорът е сключен при общи условия, чието получаване от длъжниците е декларирано от тях; през 2014 г., 2016 г. и 2020 г. до ответниците са изпратени покани за погасяване на просрочени задължения, съдържащи изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем при неплащане. Позовавайки се на счетоводна експертиза, съдът е заключил, че изявлението в поканата от 2014 г. не е породило преобразуващо действие, тъй като в срока за изпълнение, предоставен от кредитора, Д. Дудунска е извършила погасяване в размер от 2 752,32 евро. Отрекъл е потестативния ефект и на поканата от 2020 г. поради допуснати в нея грешки в името на главния длъжник и датата на сключване на договора. Приел е обаче, че изискуемостта е преобразувана с безрезултатното изтичане на срока за плащане, предоставен с поканата от 2016 г., от когато според съда са започнали да текат както петгодишната погасителна давност за всички неплатени вноски (спряна с предявяване на исковете през 2020 г.), така и преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В резултат съдът е заключил, че кредитополучателите дължат претендираната главница, а поради забавата си следва да възстановят на ищеца и разходите за обявяване на предсрочната изискуемост, но претенциите срещу Е. Дудунска са неоснователни поради преклудирането им.

Спорът във въззивната инстанция е пренесен изцяло от ищеца и осъдените длъжници. Оплакването на ответниците за недопустимост на съдебното решение поради нередовна искова молба в резултат от допусната грешка в бащиното име на Д. Дудунска и в датата на договора е счетено за неоснователно. По възраженията срещу валидността на договора съдът е посочил, че длъжниците са потребители, а уговорката за едностранно изменение на лихвата е неравноправна и като такава - нищожна, но също и че тя (както и клаузата за дължимост на такса за управление на кредита) не е част от основния предмет на договора и нищожността й не пречи за запазване на неговото действие при първоначално уговорения размер на възнаградителната лихва, прилаган от банката. За да определи момента на настъпване на предсрочната изискуемост, съдът се е позовал на допълнителната счетоводна експертиза, според която при възнаградителна лихва в размер от 9,15 % към 20.06.0214 г. (най-късната дата на получаване на поканата от 2014 г.) не е имало забавени задължения. Оттук съдът е заключил, че изявлението от 2014 г. не е породило преобразуващо действие. Отчитайки, че последните погасени вноски са с падеж 28.01.2016 г. (изцяло) и с падеж 28.02.2016 г. (частично), съдът е посочил, че потестативен ефект не е настъпил и след отправеното през февруари 2016 г. изявление, защото към момента на получаването му неизпълнението по договора не е могло да се окачестви като съществено. Така е намерил, че вземанията са станали предсрочно изискуеми едва в резултат от изявлението, отправено през 2020 г., и че поради това възражението за погасяване по давност на вземанията срещу кредитополучателите (за вноските с настъпил падеж и за предсрочно изискуемата главница) към момента на предявяване на исковете е неоснователно. Относно качеството на Е. Дудунска като страна по договора съдът е съобразил, че волята на страните не е ясно изразена - лицето е обозначено и като солидарен длъжник, и като поръчител, но тъй като в първия случай тя би дължала както кредитополучателите (при същите условия), съдът е изложил отделни доводи само по въпроса може ли да се ангажира отговорността й, ако е поръчител. Съгласно даденото по тълк.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС разрешение той е приел, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за целия дълг е започнал да тече с настъпване на предсрочната изискуемост през 2020 г. и че не е изтекъл към момента на предявяване на исковете през март на същата година. Разгледал е обаче и поддържаната от ответниците теза, че изявлението от 2020 г. не е годно да породи ефект заради технически грешки в него, като е аргументирал, че в този случай предсрочната изискуемост би се явила настъпила едва в хода на процеса в резултат от изявлението в исковата молба (с която се прететндира именно предсрочно изискуема главница). С изложените мотиви съдът е достигнал до извод, че исковете за главница (за редовно падежирала в периода февруари 2016 г. – януари 2020 г. в размер от 3 425,49 евро и за предсрочно изискуема в размер от 82 839 евро) са изцяло основателни спрямо всички ответници, както и че последните дължат разноските за обявяване на предсрочната изискуемост (нотариални такси за връчване на изявление за предсрочна изискуемост). Поради това е потвърдил осъждането на Д. Дудунска и В. Д. за тези вземания, а след отмяна на първонистанционното решение е уважил същите искове и спрямо Е. Дудунска.

По основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК:

Не се установява вероятна недопустимост на въззивното решение нито служебно, нито по наведените от касаторите съображения. В частност, исковата молба е редовна, тъй като съдържа достатъчно данни, индивидуализиращи спорното правоотношение от гледна точка на неговия предмет и страни. Грешно е посочена датата на сключване на договора - 28.05.2008 г. вместо 08.05.2008 г. (впрочем, вярната дата също е отразена в обстоятелствената част на исковата молба и то непосредствено след грешната), но тази грешка е изцяло с технически характер и не засяга волята на ищеца да търси защита на правата си по единственото кредитно правоотношение, съществувало между страните към датата на сезиране на съда. Самите ответници не поддържат да е налице друг договор за кредит, сключен със същия ищец (или с негов праводател) и при идентични параметри (главница, възнаградителна лихва, срок на погасяване), за да се приеме, че информацията за точната дата на договора е била необходима за осъществяване на защитата им по същество, а оттук - че съставлява онова съществено съдържание, без което исковата молба ще е нередовна. Отделно, съдът е постановил решението си при вярно отразяване на датата на процесния договор (независимо дали това е станало след формално изпълнение на процедура по чл. 129, ал 2 ГПК или в резултат от съпоставка на всички изявления в процеса със съдържанието на ангажираните доказателства) и актът му се явява годен да формира сила на пресъдено нещо именно по спорното правоотношение.

Установява се, че в исковата молба Д. Дудунска е посочена с бащино име Я. вместо с правилното – Я.. За отражението на тази грешка върху редовността на исковата молба и върху допустимостта на въззивното решение важат изложените по-горе съображения (с уточнението, че подобно оплакване може да се поддържа само от лицето със сбъркано име, но не и от неговите обикновени другари): касае се за техническа грешка, която не води до съмнение относно личността на длъжника-ответник по иска в качеството си на страна по процесния договор. При това и тази грешка е коригирана в хода на процеса, така щото не се е отразила на диспозитива на решението: осъдено е лицето, спрямо което ищецът действително е искал да насочи исковете си и което черпи своята пасивна материална легитимация от договора. Следователно произнасянето на съда при правилно посочване на името на ответника не е нарушило и диспозитивното начало.

Тримата касатори поддържат и възражение за липса на пасивна процесуална легитимация, като сочат това основание за недопустимост наред с грешката в името на един от ответниците, но без да излагат допълнителни факти за него. Съдът служебно не установява ненадлежност в процесуалната им легитимация, която произтича от поддържаното от ищеца твърдение, че именно конституираните ответници му дължат претендираните суми. Дали това са действителните длъжници, е въпрос, касаещ основателността (тоест материалната легитимация), а не допустимостта (тоест процесуалната легитимация) на исковете.

По основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК:

Очевидната неправилност би била налице, ако решението е постановено в нарушение на императивна разпоредба или на логиката, установимо без анализ на данните и доказателствата (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая касаторите се позовават на неправилно обективиране на твърденията на страните относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост (чрез грешно обозначаване на ищеца като поддържащ тезата, че последната е настъпила през 2014 г.). Подобна грешка, доколкото има характер само на техническа (а това е видимо от цялата структура на изложението на мотивите), по никакъв начин не се отразява на правилността на решението, още по-малко може да бъде дефинирана като нарушение на формалната логика. Релевантно е, че съдът е изследвал всички начални дати на предсрочната изискуемост, независимо кой ги поддържа – страните или първоинстанционният съд, като е аргументирал началния според него момент, свързвайки го с изтичане на срока за изпълнение, даден с извънсъдебната покана, връчена на тримата длъжници съответно на 05.02., 11.02. и 17.02.2020 г. Във връзка с последното (и противно на тезата на касаторите) датата 29.01.2020 г. е разгледана от съда не като начало на предсрочната изискуемост (което би било очевидно погрешно, щом предхожда връчването на изявлението), а като дата на последната падежирала вноска преди изтичане на предоставения с поканата срок за изпълнение (27.02.2020 г.). При обсъждане на възможността за настъпване на предсрочната изискуемост в хода на процеса съдът отново е съобразил материалния закон, изискващ достигане на изявлението на кредитора до длъжника, и е посочил като евентуален момент на преобразуване на изискуемостта не датата на подаване на исковата молба, а получаването от ответниците на препис от нея.

По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

Първата селективна предпоставка на това основание е поставянето на правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно. Специалният селективен критерий пък ще е удовлетворен, ако отговорът на правния въпрос е даден от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

Касаторът Е. Дудунска е формулирала следните въпроси:

1. Какви са дължимите процесуални действия на въззивния съд, когато констатира нередовност на исковата молба?

2. Исковата молба следва ли да съдържа всички обстоятелства, на които се основава искът?

Въпросите всъщност имат отношение към основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК (за обосноваване на което касаторът не дължи да формулира отделно питане, а е достатъчно да изложи съображенията си). Оплакването за недопустимост на въззивното решение е разгледано по-горе именно в светлината на въпроса по т. 2 и доколкото е констатирано, че в исковата молба са изложени всички значими за основанието на исковете факти, не е изследван въпросът по т. 1 относно правомощията на съда да процедира съгласно чл. 129, ал. 2 и 3 ГПК.

3. Има ли връчването на препис от исковата молба по иск, предявен на основание чл. 430 ГПК, последиците на волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, ако към датата на връчване исковата молба е нередовна, и произвежда ли същата правните последици на волеизявление за предсрочна изискуемост към момента на връчването?

Обсъждането на възможността за обявяване на предсрочната изискуемост чрез връчване на препис от исковата молба е извършено от съда в отговор на наведените от касаторите оплаквания срещу съдържанието на поканата от 2020 г., но като допълнителен аргумент за тяхната ирелевантност към крайния изход на делото, а не поради споделянето им. Следователно въпросът касае евентуален мотив за съда, а същевременно за решаващия му довод - че условията за настъпване на предсрочната изискуемост са били налице към момента на получаване от ответниците на отправеното през 2020 г. изявление и че същото е годно да породи своя потестативен ефект, не е поставено питане. Поради това сам по себе си въпросът по т. 3 не би имал обуславящо значение за изхода от спора, доколкото и при отговор, даден в поддържания от касаторите смисъл, това не би се отразило на формирания от въззивния съд решаващ извод за настъпила предсрочна изискуемост в резултат от извънсъдебното изявление от 2020 г. Отделно от това, питането съдържа предпоставката, че исковата молба е нередовна, а съдът, напротив, е изходил именно от нейната редовност. Последното е допълнителен аргумент срещу годността на въпроса да удовлетвори общия селективен критерий, защото за тази цел той трябва да е предпоставен от възприетите от съда факти, а не да насочва към проверка на правилността на тяхното установяване.

4. По въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка със задължението на съда при неясни, непълни и неточни уговорки в договора при тълкуване да търси действителната воля на страните.

И това питане не покрива първата селективна предпоставка. Липсата на тълкуване на договора в частта относно качеството на касатора (съдлъжник или като поръчител) не е накърнила правата му, защото съдът е разгледал предпоставките за уважаване на исковете, които произтичат от по-благоприятната за касатора фигура, а именно - тази на поръчителя. Поради това, дори в отговор на поставения въпрос да се установи, че съдът не е изпълнил задължението си да тълкува договора и му се укаже да стори това, след осъществяване на тълкувателната дейност максимално полезният за касатора резултат би бил същият – да бъде квалифициран като поръчител, като какъвто обаче той е счетен за длъжник на процесните суми и в обжалваното решение.

5. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?

Този въпрос по принцип има отношение към решаването на всяко едно дело, но за да е обуславящ за конкретното, трябва да е свързан с надлежен касационен довод. В случая касаторът е обосновал питането си с оплакване за липса на ясно изразено становище относно статута му (дали е съдлъжник или поръчител), но както беше посочено в т. 4 обаче, то не съставлява оплакване за съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, щом не се е отразило върху правата на касатора (съдът е разгледал предпоставките за основателност на исковете срещу Е. Дудунска при най-благоприятния за нея договорен статут). За пълнота следва да се отбележи, че подобна техника на мотивиране на съдебния акт – чрез алтернативно разглеждане на последиците от всички възможни фактически обстановки, а не само от една, възприета за доказана от съда, всъщност е начин за формулиране на по-пълни мотиви, така щото страната да бъде убедена, че всяка от защитните й тези, дори и несъответстващата на доказаните факти, би била неоснователна.

Касаторите Д. Дудунска и В. Д. са поставили следните въпроси:

1. На основание чл. 269, изр. 1, пр. 2 ГПК проверката на въззивния съд ограничена ли е относно допустимостта на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, ако възражения за недопустимост са направени от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК и във въззивната жалба, или съдът е длъжен да извърши служебно проверка?

2. За задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото и всички доводи и възражения на страните.

3. Какви са дължимите процесуални действия на въззивния съд, когато констатира нередовност на исковата молба?

4. Исковата молба следва ли да съдържа всички обстоятелства, на които се основава искът, и какви са изискванията за редовност на исковата молба при наличие на системни грешки в индивидуализацията на договора и процесуалното качество на страните?

Въпросите по т. 1-4 са поставени в контекста на оплакването за недопустимост, поради което за негодността им да обосноват допускане на касационно обжалване важат съображенията, изложени по идентичните питания на касатора Е. Дудунска. В допълнение трябва да се отбележи, че въпросът по т. 1 съдържа вътрешно противоречие, доколкото от една страна, е поставен във връзка със служебните правомощия на съда, а от друга - насочва към своевременно релевирани и необсъдени възражения. Въпросът по т. 2 пък по-скоро се свързва с несъгласието на касаторите относно извода на съда за редовност на исковата молба, какъвто изрично е формиран след обсъждане на възраженията им, но подобно несъгласие не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.

5. Има ли връчването на препис от исковата молба по иск, предявен на основание чл. 430 ТЗ, последиците на волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, ако към датата на връчване исковата молба е нередовна, и произвежда ли същата правните последици на волеизявление за предсрочна изискуемост към момента на връчването?

Въпросът е еднакъв с въпроса по т. 3, поставен от Е. Дудунска, поради което настоящият състав споделя за него същите съображения, като изложените вече по идентичното питане.

6. По въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка със задължението на съда при неясни, непълни и неточни уговорки в договора при тълкуване да търси действителната воля на страните.

Този въпрос, макар и идентичен със зададения от касатора Е. Дудунска, е необуславящ за решението спрямо Д. Дудунска и В. Д. по друго съображение – тъй като той касае оплакване за нарушение на материалния закон, довело според касаторите до накърняване на чужди права (тези на Е. Дудунска). Солидарните длъжници не са необходими другари, правното положение на един от тях не рефлектира върху това на другите и един солидарен длъжник не може да релевира оплаквания срещу ненадлежното осъждане на друг съдлъжник.

7. Задължен ли е въззивният съд съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора?

Въпросът е обоснован с оплаквания за конкретни надлежно заявени възражения на касаторите, поради което и с оглед абстрактния си характер, може да се окачестви като правен. За него не е изпълнен обаче допълнителният критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 236, ал. 2 ГПК. Според последната съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка и да формира въз основа на нея правните си изводи, като изходи от относимите и допустимо събрани доказателства, но и от своевременно релевираните възражения, а когато препраща към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е длъжен да отговори и на заявените оплаквания. В случая това е сторено – съдът е анализирал съдържанието на договора и фактите, свързани с обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като е отговорил на оплакванията, свързани с поддържаната нищожност поради неравноправност, а също и на тези относно точния момент на настъпване на предсрочната изискуемост; във връзка с последното са разгледани няколко алтернативни момента на настъпването й, но този подход е довел до пълнота, а не до липса на мотиви или неяснота на същите, тъй като съдът е посочил кой според него е действителният момент на упражняване на потестативното право (изрично се е позовал на забава в погасяването на множество вноски, съществувала към момента на изпращане на поканата от 2020 г.), а останалите е разгледал само алтернативно. Действително, липсва категоричност относно качеството на Е. Дудунска като страна по договора, но подобно процесуално нарушение е недопустимо да се поддържа от другите касатори (а за Е. Дудунска пък то е лишено от правен интерес). Несъгласието на касаторите с така формираните правни изводи е касационен довод, чиято основателност може да се провери само след анализ на доказателствата, осъществим във втората фаза на касационното производство.

8. Ограничен ли е въззивният съд при проверката за допустимост на първоинстанционното решение от посочените в отговора на исковата молба обстоятелства или трябва да извърши тази проверка без оглед какви възражения е въвел ответникът?

За този въпрос настоящият състав споделя съображения, идентични с изложените по питането по т. 1, доколкото, макар и лингвистично различен, той е съдържателно еднакъв с него.

9. Какви са задълженията на съда при наличие на противоречиви твърдения относно настъпването на предсрочна изискуемост и как това влияе върху валидността на съдебното решение?

Питането е частен случай на въпроса по т. 7, защото касае задълженията на съда да мотивира фактическите си изводи, като разгледа всички възражения на страните срещу различните моменти на настъпване на предсрочната изискуемост. За него следователно важат изложените в т. 7 доводи, в допълнение на които следва да се посочи, че пропускът да бъде обсъдено едно или друго твърдение на страните никога не може да е порок, влияещ върху валидността на съдебния акт.

10. За задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори, чието изпълнение се претендира.

11. За задължението на съда при постановяване на решението да се основава на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички доводи на страните относно наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит.

12. За задължението на съда по чл. 6 от Директива 93/13, в случай че клаузи относно договор за кредит за закупуване на недвижим имот са приети за недействителни и следва да не се прилагат, и договорът в неговата цялост е недействителен, неприложим между страните, да се приложат норми от вътрешното законодателство, които съответстват на въведената с Директивата защита на потребителите.

Последните три въпроса са поставени във връзка с оплакването за грешно процедиране на съда при проверка за неравноправност на договора и за неправилност на изводите му, формирани в резултат от тази проверка. Доколкото касаторите имат качеството на потребители по процесния договор, то въпросите се явяват принципно относими към решаване на спора и след съответно уточнение биха могли да се окачествят като правни.

На същите обаче не е даден отговор в противоречие с нито едно от цитираните от касаторите решения на ВКС: с насрочване на делото въззивният съд е обявил изрично на страните, че ще следи служебно за неравноправност (което той е сторил в мотивите си за допускане на счетоводна експертиза); след като е установил неравноправност на някои от клаузите, е пристъпил към анализ дали те са част от основния предмет на договора, което е една от предпоставките за рефелксия на нищожността им върху валидността на договора в цялост; заключавайки, че неравноправните клаузи не засягат основните престации на страните, съдът е разгледал дължимостта на главницата при запазване на договора и зачитане само на валидните уговорки. Липсват мотиви за прехвърлянето на валутен риск върху потребителя (на каквото се позовават касаторите), но това е защото с оглед договорената валута (евро) такъв риск не е установен (касае се за валута с фиксиран курс спрямо валутата, която е била национална към момента на сключване на договора (лева), и поради това въпросът за обезценяването на последната не се е явявал относим).

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,