Определение № 4291 от 08.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3557/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Г. К.-М. и Д. М. М., против решение № 2387 от 19.04.2024 г. по в. гр. д. № 13303/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 41597/2022 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която са уважени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, предявени от И. Б. П., в правата на който във въззивното производство на основание чл. 227 ГПК са конституирани негови наследници по закон. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументират касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК със служебно прилагане от въззивния съд на придобивната давност като способ за придобиване на собствеността при спорен относно идентичността имот – ателие за бръснаро-фризьорска дейност, изграден върху съсобствен с общината поземлен имот (дворно място), и при това след прекъсване на давността с отнемането на владението от 2014 г. до настоящия момент, т. е. за повече от 6 месеца, и настъпила смърт на наследодателя Б. П. през 2017 г. Искат отмяна на въззивното решение. Претендират разноски. По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навеждат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата във връзка с оплакванията в нея специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, по следните уточнени въпроси (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС): 1. Може ли съдът служебно да зачете последиците на изтекъл срок на придобивна давност; 2. Възможно ли е позоваването на изтекла в полза на наследодателя придобивна давност, ако приживе наследодателят не е сторил това и е загубил владението от 2014 г., т. е. за повече от 6 месеца, и 3. Длъжен ли е въззивният съд да приложи императивна правна норма като тези на чл. 86 ЗС и §. 1, ал. 1 ЗДЗС, в приложимите им редакции, осигуряващи защита на собствеността, дори и при липса на оплакване във въззивната жалба. Поддържат, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуална практика на ВС и ВКС по решение № 404 от 16.06.1995 г. по гр. д. № 1904/1994 г. на ВС, IV г. о., решение № 218 от 30.07.2010 г. по гр. д. № 664/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 355 от 14.07.2010 г. по гр. д. № 802/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 477 от 08.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, II г. о., и ТР № от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответниците по касационната жалба И. Д. П., С. И. Д. и Б. И. П. - встъпили наследници по закон на основание чл. 227 ГПК в правата на починалия във въззивното производство И. Б. И., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали писмен отговор, в който са изложили съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за нейната неоснователност. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 14105 от 18.08.2023 г. по гр. д. № 41597/2022 г. на Софийски районен съд в частта, с която са уважени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, предявени от И. П., починал в хода на процеса и заместен от неговите наследници по закон - И. П., С. Д. и Б. П., за признаване на принадлежността му на правото на собственост въз основа на наследствено правоприемство на ателие за бръснаро-фризьорска дейност, представляващо самостоятелен обект с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес: [населено място], район С., [улица], с площ от 21.45 кв. м, защрихован с розов контур по точки А-В-Е-З-А на схема към експертно заключение, намираща се на л. 249 от първоинстанционното дело, и осъждането на З. К.-М. и Д. М. да предадат на собственика владението на горепосочения имот и да му заплатят поравно и разделно сумата в размер на 8 494 лева, представляваща обезщетение за ползването на имота, от което е лишен за периода от 01.08.2017 г. до 01.08.2022 г. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по предявения иск по чл. 108 ЗС, основният спорен въпрос по делото е относно идентичността на процесния имот, собственост на праводателя на първоначалния ищец, и имотът, по отношение на който ответниците упражняват фактическа власт. Позовал се е на приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническа експертиза, от което е приел за установено, че процесният имот с идентификатор *** е изграден чрез дострояване на имот с идентификатор ***, за което е издадено разрешение за строеж № 107 от 28.06.1993 г., поправено със заповед № РД-5035 от 25.04.2003 г. на гл. архитект на Столична община, район „С.“. Съобразил е, че съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза и с оглед констатациите на гл. архитект на Столична община, район „С.“, процесният имот е изпълнен съгласно одобрените проекти и издаденото разрешение за строеж. Въззивният съд е взел предвид, че в отговора на исковата молба и във въззивната жалба не са наведени конкретни оспорвания относно факта, че наследодателят на ищеца е изградил имота, съответно че същият е бил собственик на 1/3 идеална част от поземления имот с идентификатор № ***, както и че е упражнявал фактическа власт по отношение на процесния имот. Констатирал е, че спорът е съсредоточен само по отношение на факта, дали изграденият от наследодателя на ищеца имот е в съответствие с издаденото разрешение за строеж през 1993 г., както и дали процесният имот е част от имот с идентификатор ***, фактическата власт по отношение на която се осъществява от ответниците, на които въпроси е приел, че е даден отговор с посочените мотиви в решението. При тези данни въззивният съд е формирал извод, че наследодателят на първоначалния ищец И. П. – Б. П., като собственик на 1/3 идеална част от поземления имот, върху който е изградено процесното ателие, е придобил на основание чл. 92 ЗС по приращение идеална част от ателието, съответстваща на правото му на собственост на поземления имот, а останалата част – въз основа на осъществявано от него и продължило повече от десет години давностно владение от построяването на ателието през 1993 г. до установяване на владението върху него през 2014 г. от ответниците Д. М. и З. К.-М. (понастоящем касатори), осъществявано от последните и понастоящем. Изложено е въз основа на тези съображения, че наследодателят на първоначалния ищец И. П., чийто наследник по закон е последният, е придобил собствеността върху целия спорен имот, представляващ ателие, по приращение и давност, и тъй като същият се владее от ответниците, исковете по чл. 108 ЗС се явяват основателни. Поради ползване на собствения на наследодателя имот в периода от 01.08.2017 г. до 01.08.2022 г. от ответниците без основание, за основателен е приет от въззивния съд и искът по чл. 59 ЗЗД за сумата от 8 494 лева. При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи изводи не са налице поддържаните в изложението към касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното му обжалване. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства - т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Едновременно с формулиране на въпроса е необходимо касаторът да обоснове и наличието на някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки касационно обжалване се допуска и при някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса от изложението свързани със служебно зачитане на последиците на придобивната давност и с възможността за позоваване на изтекла в полза на наследодателя придобивна давност след изгубване на владението върху имота за повече от шест месеца. Въпросът, свързан със служебното зачитане на последиците на придобивната давност, не съответства на данните по делото, респ. не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Позоваването на последиците на изтекла в полза на наследодателя на първоначалния ищец И. П. – Б. П., придобивна давност е направено изрично с изложените в изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания по чл. 129, ал. 4 във вр. с ал. 1 и 2 ГПК уточнения (на л. 121 от първоинстанционното дело) за осъществения за наследодателя способ за придобиване на собствеността върху процесния имот. Затова и разглеждането й, респ. зачитането на нейните последици при установяване на упражнявано от наследодателя владение в продължение на определения в чл. 79 ЗС срок от време, е в съответствие с установената практика на ВКС ( част от която е и посочената в изложението), включително и със задължителната такава (ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС). В нея е прието, въз основа на препращането в чл. 84 ЗС, приложимост на предвидената в чл. 120 ЗЗД забрана за служебно прилагане на давността и спрямо придобивната давност. Поради това съдът, сезиран за защита при възникнал спор за собствеността, не може служебно да изследва дали е налице придобивното основание по чл. 79 ЗС. Той зачита последиците му само въз основа на волеизявление (позоваване) на владелеца или неговия правоприемник, което обаче не е елемент от фактическия състав на придобивната давност. Въз основа на тези разяснения, изведени и в ТР № 2 от 6.11.2025 г. по т. д. № 2/2024 г. на ОСГК на ВКС, и дадените в същото тълкувателно решение разрешения, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по следващия въпрос, свързан с позоваването на изтекла в полза на наследодателя придобивна давност след изгубване на владението върху имота за повече от шест месеца. С него е дадено тълкуване, че изгубването на владението върху имот в продължение на повече от шест месеца от лице, което се позовава на изтекла в полза на негов наследодател придобивна давност, не препятства настъпването на вещноправния ефект на придобивната давност. Разяснено е в мотивите му, че фактическият състав на придобивната давност като оригинерен способ за придобиване на вещни права включва само владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС (упражняване на фактическа власт върху вещта с намерение да се свои), изтичане на определения в чл. 79 ЗС срок (10 години при недобросъвестно владение и 5 години при добросъвестно владение) и допълнително в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС – добросъвестност на владелеца по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. При наличието на тези предпоставки владелецът става собственик на имотa от момента на изтичане на давностния срок. Позоваването на давността от владелеца или негов наследник, за да може да бъде приложена давността (поради забраната за служебно прилагане на давността), не е елемент от фактическия състав на придобиването на вещното право на това основание. То е само процесуално средство за защита на материалноправните последици на придобивната давност, които се зачитат към момента на изтичане на законовия срок. Позоваването на давността може да бъде извършено както от владелеца, който е упражнявал владението в продължение на предвидения в закона период от време и поради това е придобил собствеността, така и от неговите правоприемници. Изгубването на владението за повече от шест месеца не може да има за последица прекъсване на вече изтекла придобивна давност, тъй като не попада в хипотезата на чл. 81 ЗЗД. Въз основа на изложеното е направен извод, че настъпването на вещноправния ефект на придобивната давност не зависи от това дали позоваващото се на давността лице се намира във владение на имота към момента на позоваването. Въззивният съд се е съобразил с изложените разяснения, като е отчел вещноправния ефект на придобивната давност в полза на наследодателя на първоначалния ищец. За него е прието за установено, че е владял процесния имот в продължение на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС период от десет години, считано от 1993 г. Това е направено въз основа на изрично позоваване от неговия наследник (първоначалния ищец) при вече загубено владение върху имота, за който давността е изтекла. Третият въпрос в изложението относно прилагането на императивните норми на чл. 86 ЗС и § 1, ал. 1 ЗДЗС - дори и при липса на оплакване във въззивната жалба, не кореспондира на конкретно възприетите от въззивния съд фактически констатации и направените въз основа на тях правни изводи. Затова той се явява хипотетично зададен в контекста на различна фактическа обстановка. Въззивният съд е приел, че липсват доказателства, от които да се установява, че част от процесния имот е общинска собственост, а като допълнителен аргумент е отчел липсата на заявени претенции от Столична община. При тези съображения въпросът е неотносим по смисъла на разясненията в мотивите към т. 1 на ТР № от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. По тези въпроси, предвид изложеното, отсъства и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която дори не е обоснована от касаторите в изложението. Липсват и хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице вероятност то да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. В заключение касационно обжалване на решението не следва да се допуска. При този резултат и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците по касационната жалба И. П., С. Д. и Б. П. следва да се присъдят своевременно поисканите разноски от 3 300 лева за адвокатско възнаграждение по приложения договор за правна защита и съдействие, равняващи се на 1 687.26 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.