Определение № 3891 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1785/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена частна касационна жалба от ищеца Р. И. И., чрез адв. С. П., срещу определение № 553/28.02.2023 г. по в. ч. гр. дело № 583/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 75/04.01.2023 г. по гр. дело № 12747/2022 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата на Р. И. И. за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса в размер на 1866,64 лв. Поддържаното основание за неправилност на определението е незаконосъобразност. Според жалбоподателя въззивният съд е отказал да освободи ищеца от държавни такси и разноски, въз основа на предположение за евентуални доходи на молителя от участието му в множество търговски дружества като управител, съдружник или член на съвета на директорите. Счита, че представените доказателства, свързани с имущественото и гражданското му състояние, дават основание да се приеме, че ищецът е материално затруднен и не разполага с достатъчно средства по смисъла на чл. 83, ал. 2 ГПК. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени обжалваното определение и се постанови друго, с което да бъде освободен от заплащане на държавна такса и разноски по образуваното гр. дело № 12747/2022 г. на Софийския градски съд. В изложението са формулирани правните въпроси: 1. Когато по делото липсват доказателства, че молителят в откритото по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК производство получава доходи от управление на дружества, същият е представил пред съда декларация, в която е посочена липсата на доходи за управление, може ли съдът по свой почин да предполага наличие на доходи, които постъпват в патримониума на молителя и на това основание да формира своя преценка по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК и да не приема декларираното от молителя? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Определението на въззивния съд, с което се произнася по правилността на определение на първоинстанционен съд, с което е оставена без уважение молба за освобождаване от държавна такса, преюдициално ли е по въпроса за допустимостта на иска? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, като единствено по него е посочено едно определение на ВКС. Настоящият състав на ВКС Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Софийският градски съд като първоинстанционен съд е постановил определение № 75/04.01.2023 г. по гр. дело № 12747/2022 г. по молба на жалбоподателя-ищец Р. И. И. с вх. № 89869/29.12.2022 г. за освобождаване от държавна такса по делото в размер на 1866,64 лв. и на разноски по производството по делото. Пред същия съд жалбоподателят е предявил срещу „Юробанк България“ ЕАД иск по чл. 60 ЗЗД в размер на общо 46 666,02 лв. С цитираното определение първоинстанционния съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя за освобождаване на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от заплащане на дължимата по делото държавна такса в размер на 1866.64 лв. С обжалваното определение от 28.02.2023 г. по в.ч.гр.дело № 583/2023 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено определение № 75/04.01.2023 г. по гр. дело № 12747/2022 г. на Софийски градски съд. Въззивният съд е взел предвид представената от молителя декларация за материално и гражданско състояние и приложените към нея писмени доказателства – множество справки от КЧСИ, както и служебно извършените справки от първоинстанционния съд от Имотния регистър към Агенция по вписванията, и Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел към Агенция по вписванията за молителя. От приложените доказателства е приел за установено, че молителят е регистриран като едноличен търговец, получава част от пенсията си в размер на 990,00 лв. и притежава право на собственост върху недвижим имот - УПИ в [населено място] с жилищна сграда и две ниви с площ 5 дка и 6,2 дка. Прието е, че ищецът Р. И. не е декларирал собствеността си върху недвижими имоти, находящи се в [населено място], кв. Д. – УПИ с площ от кв.м., и [населено място] – магазин с площ от кв.м., находящ се на [улица], №, ет.0. Прието е, че ищецът не е декларирал обстоятелството, че е управител, съдружник и член на съвета на директорите в множество дружества – 42 дружества, част от които са в ликвидация или в несъстоятелност. Приел е, че в доказателствена тежест на ищеца-молител е да установи при условията на главно и пълно доказване, че не получава възнаграждение като управител, не реализира доходи от търговска дейност, дивиденти от печалбата като съдружник, както и ликвидационен дял от капитала на дружествата в ликвидация. Съдът е приел с оглед установените факти, че молителят, само частично е декларирал относимите към направеното искане за освобождаване обстоятелства, които следва да се вземат предвид при преценка дали молителят действително е в затруднено материално положение. Съпоставени са тези данни с цената на иска и пълния размер на дължимата държавна такса от 1866,64 лв. и е формиран извод, че молителят разполага с достатъчно средства, за да заплати таксите и съдебните разноски в съдебното производство, респективно не е материално затруднен по начин да не може да упражнява предоставените процесуални права по делото. С оглед на тези изводи съдът е направил извод, че молбата за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото в размер на 1866.64 лв. е неоснователна и е потвърдил първоинстанционното определение, като законосъобразно. По правните въпроси: Съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението. С определение № 399/06.11.2018 г. по ч.гр.дело № 3281/2018 г. на ВКС, III г.о. по чл.274,ал.2 ГПК, което е цитирано в касационната частна жалба и не е приложено от жалбоподателя е възприета практиката на ВКС, изразена в редица определения на състави, постановени по чл.274,ал.3 ГПК, с които е допуснато касационно обжалване, и е прието, че въз основа на представените от страната доказателства и заявените данни, съдът следва да прецени, дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането за освобождаване от внасяне на държавни такси и разноски, като е недопустимо съдът да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното от жалбоподателя в частната жалба определение № 342/10.08.2018 г. по ч.гр.дело № 1790/2018 г. на ВКС, III г.о. по чл.274,ал.3 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване. Съдът не обсъжда останалите определения на състави на ВКС, цитирани в частната жалба – определение № 73//05.04.2019 г. по ч.гр.дело № 723/2019 г. на ВКС, II г.о. е по чл.274,ал.2 ГПК и не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С определение № 141/01.04.2019 г. по ч.гр.дело № 4354/2018 г. на ВКС, III г.о. е неотносимо, тъй като е разрешен въпрос, различен от поставения правен въпрос. С определение № 389/20.06.2013 г. по ч. гр. дело № 3691/2013 г. на ВКС, IV г. о., постановено по чл. 274, ал. 3 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване е прието, че целта на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е да се даде възможност за защита на лични и имуществени права на лица, материалното положение на които не позволява да поемат изцяло или частично разходите на съдебното производство. Прието е също, че материалното състояние на лицето се преценява, като се вземат предвид неговите доходи, доходите на членовете на семейството му, имуществото, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта, както и други обстоятелства, които са от значение за преценката средствата, с които разполага лицето дали да достатъчни за да заплати таксите по делото. С определение № 366/27.09.2010 г. по ч. гр. дело № 333/2010 г. на ВКС, II г. о., постановено по чл. 274, ал. 3 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване /нецитирано от жалбоподателя/ е възприета постоянната практика на ВКС, според която съдът е длъжен да направи цялостно изследване на предпоставките за освобождаване от държавна такса, в резултат на което да се прецени доколко материалното състояние на ищеца, съпоставено с дължимата държавна такса по делото му позволява заплащането на същата. В същият смисъл е разрешението на правния въпрос в определение № 47/21.01.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 7154/2014 г. на ВКС, III г. о., постановено по чл. 274, ал. 3 ГПК/нецитирано от жалбоподателя/. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. В конкретния случай съдът въз основа на доказателствата, декларираните обстоятелства, че ищецът е собственик на недвижим имот в [населено място] и ниви, както и недекларираните обстоятелства, но установени от доказателствата по делото, че ищецът притежава още два имота, находящи се в [населено място] и [населено място], както и недекларираните обстоятелства, но установени от доказателствата по делото, относно участието му като управител и сътрудник в дружества с ограничена отговорност и член на съвета на директорите на акционерни дружества, които са от значение за установяване на имущественото му състояние, и предвид факта, че дейността на посочените търговски дружество не е прекратена, включително и тази на ищеца като едноличен търговец, е постановил обжалвания съдебен акт, като не се е отклонил от практиката на ВКС. Настоящият състав приема, че решаващите правни изводи на въззивния съд не са в отклонение от горепосочената практика на ВКС. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение/определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 274, ал. 3 ГПК касационният съд първо трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. С оглед на изложеното съдът приема, че въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция. Неустановяване на общото основание за допускане на касационно обжалване, а именно формулиран правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите му правни изводи е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че във връзка с твърдяното противоречие с практиката на ВКС касационния жалбоподател е посочил единствено определение № 184 от 31.05.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5160/2021 г., IV г. о., с което е допуснато касационно обжалване по идентичен с втория въпрос от настоящото изложение. В него е прието, че ако страната е освободена от държавна такса съдът не може да остави исковата молба без движение с указания такава такса да се внесе и да върне исковата молба, поради неизпълнение на тези указания. Само при наличие на влязло в сила определение за отказ да се освободи ищеца от заплащане на държавна такса съдът може да му даде указания да внесе държавна такса и да върне исковата молба при неизпълнение в срок на това указание. Такива действия не могат да бъдат предприети преди влизане в сила на определението по чл. 83, ал. 2 ГПК за отказ от освобождаване от държавна такса, а ако бъдат предприети ще са незаконосъобразни. В конкретния случай посочената хипотеза не е налице, доколкото съдът не е предприел последващи действия по администриране на исковата молба, докато трае производството по обжалване на отказа за освобождаване от държавна такса, тоест няма влязло в сила определение за отказ да се освободи ищеца от държавна такса и разноски. Изрично в първоинстанционното определение е посочено, че срокът за внасяне на дължимата държавна такса тече от влизането му в сила, което с оглед настоящото обжалване не се е случило. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя Р. И.. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение