Определение № 60525 от 25.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 668/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. В. Г. и Г. В. Г. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. В. С., против решение № 1143 от 11 февруари 2020 г., постановено по в.гр.д. № 12434/2018 г. по описа на Софийския градски съд, с което се потвърждава решение № 232402 от 8 октомври 2017 г., постановено по гр.д. № 45878/2013 г. по описа на районния съд в гр. София], в частта му, с която е признато за установено по заявеното от В. К. П. оспорване истинността на документи, че представените по делото от В. Г. Г., заместен от законните си наследници Р. и Г. Г., разписка от м. май 2013 г. и разписка № 8 от 10.01.2011 г. са неистински документи, и те са изключени от доказателствения материал, Г. и Р. В. Г. са осъдени да заплатят на В. П. сумата от 8200 лева дължима наемна цена за периода м. март 2010 г. – м. юли 2011 г. по силата на договор от 03.07.2008 г. за отдаване под наем на жилище в [населено място], ведно с мораторна лихва от 2511,24 лева за периода 06.03.2010 г.-05.11.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и е необосновано. Според касаторите, решението е недопустимо, защото е очертана неправилна правна квалификация от двете инстанции – съдилищата приемат, че спорът касае неплатени месечни наемни вноски за определен период, а първата инстанция приема, че е налице признание, респ. продължен договор за наем съобразно разпоредбата на чл. 236 ЗЗД, поради което и двете инстанции са се произнесли по непредявен иск. Въззивният съд неправилно е приел, че е налице валидна облигационна връзка, без да изследва прекратен ли е договорът за наем, сключен през 2008 г., както и въз основа на какви доказателства и чрез какви доказателствени средства е установено това; договорът е сключен между наследодателя на касаторите и ищцата за срок от три години, а в специална клауза е прието, че договорът се прекратява при изтичането на срока или чрез постигане на двустранно съгласие, постигнато в тримесечен срок преди изтичането му; позовавайки се на гласни доказателства, съдът приема, че договорът е продължен. Без отговор са останали въпросите по направеното възражение за погасителна давност, въз основа на какви доказателства и чрез какви доказателствени средства е установена основателността на претенцията, взаимовръзката между наличието на облигационна връзка, респ. последиците от нейното прекратяване, и претенцията на отпаднало основание. Прекъсването на давността е предвидено само в определени случаи, измежду които е признание на дълга, направено в рамките на давностния срок и до кредитора, както и да се отнася до самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които то произтича; в настоящия случай доказателства в тази насока няма. При препращането към мотивите на първата инстанция не е съобразено, че не е установено продължаване на договора за наем, и в коя от хипотезите на чл. 236 ЗЗД е то. Като необоснован и незаконосъобразен е посочен изводът на съда, че е прекъсната давността и е започнала да тече нова давност, поради което не е уважено направеното възражение за погасяване по давност. В нарушение на процесуалните правила съдът е ценил свидетелските показания само на свидетел на ищцовата страна. Съдилищата не са посочили защо мораторна лихва се дължи при липса на покана. Въззивният съд не изложил мотиви досежно приложението на възражението за погасяване по давност на претенцията, и защо кредитира свидетелските показания, станали основа за неуважаване на възражението за погасителна давност. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Ответницата В. К. П., с адрес в [населено място], чрез Д. К. В., в отговор на касационната жалба (отговорът приподписан от адв. С. С.) излага подробни съображения за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Въззивният съд приема първоинстанционното решение за валидно и допустимо; не било допуснато и нарушение на императивни материални норми. Възприемането на решението като правилно е мотивирало съда да препрати по чл. 272 ГПК към подробните мотиви на първата инстанция. По доводите във въззивната жалба на касаторите е посочено, че за изключването от доказателствения материал на разписките от м. май 2013 г. и от 10.01.2011 г. като неистински документи съдът не се е позовал единствено на показанията на свидетел, както твърдят Г., а на неоспореното от страните заключение на изслушаната графологична експертиза, съгласно което ръкописният текст в разписката от м. май 2013 г. не е написан от К. П., а подписът е напълно идентичен с подписа в разписка № 12 от 05.12.2011 г. и представлява негово индигирано копие – при полагането на подписа си върху разписка № 12 от 05.12.2011 г. свидетелят П. е копирал подписа си върху празна бланка. Относно разписка № 8 от 10.01.2011 г., установяваща плащане на наем за м. 01.2011 г. в размер на 500 лева експертното заключение установява категорично, че буквеният и цифровият текст не са написани, а подписът не е положен от твърдения като издател П.. При тези данни първата инстанция правилно била заключила, че е преодоляно (привидното) вътрешно противоречие в показанията на свидетеля П., а съвкупната преценка на свидетелските показания и заключението на вещото лице водели до извод, че оспорените разписки са неистински (неавтентични) документи, което обосновавало извод за неоснователност на жалбата срещу първоинстанционното решение по първоначалния иск. Неоснователно се твърди от касаторите, че обжалваното решение е недопустимо. В тази връзка се поставя въпросът за задължението на съда да извърши проверка относно вероятната недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение като постановено по нередовна искова молба, както и въпрос по приложението на чл. 269 ГПК, по които се твърди допуснато противоречие със задължителната практика на ВКС според ТР № 1/17.07.2001 г., ОСГК, и ТР № 1/2013 г., ОСГТК, и с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 119 по гр.д. № 4676/2018 г., ІІ г.о., и решение № 86 по т.р.д. № 761/2019 г., ІІ т.о. В задължителната практика, спазвана последователно от съдилищата, се възприема, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаването на самия материалноправен спор; спорният предмет на делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните реквизити по процесуалния закон; във всяко положение на делото съдът може да констатира нередовности на исковата молба и да дава указания на ищеца за тяхното отстраняване, включително това може да бъде направено от въззивния съд, като той даде указания в тази връзка, за да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по съществото на спора. В разглеждания случай съдът е съобразил изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава искът, и е преценил, че няма противоречие между твърденията в нея и стореното искане. Макар да не са изложени подробни изводи в това отношение, съдът е заключил, че липсват основания да се приеме наличието на порок по смисъла на чл. 281, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което е изпълнил задължението си служебно да следи за валидността и допустимостта на обжалваното съдебно решение. Също в задължителната практика се сочи, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въз основа на тези разяснения, в практиката си ВКС приема, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се; доколкото въззивният съд е инстанция по съществото на спора, той следва да осъществи същата дейност като първата инстанция, а именно – да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти; да прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора; да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. Касационният съд не установява нарушение при прилагането на правилото на чл. 269 ГПК, поради което сочените въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Не се обосновава допускането на касационното обжалване и по останалите правни въпроси. Касаторът изрично поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси, но не сочи актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, които по поставените въпроси да дават различно тълкуване от възприетото от въззивния съд, нито пък са изложени съображения за необходимостта съществуващата практика на ВКС да бъде изменяна или изоставяна, като се възприеме ново тълкуване на поставените въпроси, за да се аргументира наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и касационният съд не съзира причина за такова ново тълкуване. Пита се: продължен ли е договорът за наем, при какви условия, налице ли е съгласие, респ. прекъсване на давността, ако след изтичането на срока за наемния договор наемателят е продължил да ползва имота и наемодателят не се е противопоставил и за това наемният договор следва ли да се счита за продължен за неопределен срок, при тълкуване на чл. 5 от договора и свързаните с него прекъсване на давността; на какво основание наемателят дължи обезщетение и от кой момент – от момента на продължаване на срока на договора като безсрочен – чл. 236, ал. 2 ЗЗД, или след прекратяването на договора, като се твърди допуснато противоречие с практиката на ВКС според решение № 1988 по гр.д. № 313/2001 г., ІV г.о., и решение № 1114 по гр.д. № 3418/1995 г., ІV г.о. Първата част от първия въпрос налага преценка на фактите по спора, каквато възможност не съществува в процедурата по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване, поради което не се обосновава наличието на общото основание според правилото на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че претенцията за неплатени наемни вноски касае такива в рамките на тригодишния срок на договора, сключен през м. юли 2008 г. Отделно от това, и двата въпроса не са обусловили изхода на спора, доколкото предмет на въззивната проверка при спазване на разпоредбата на чл. 269 ГПК са били само допуснати ли са съществени нарушения на процесуалните правила при тълкуването на първоинстанционния съд по изключването от доказателствената съвкупност на представените разписки, удостоверяващи според касаторите осъществено плащане на задълженията по наемен договор, каквито са единствените доводи във въззивната им жалба. Ето защо цитираната съдебна практика не следва да бъде съобразявана. По същата причина не води до допускане на касационното обжалване и въпросът налице ли е прекратяване на договора, поради неизпълнение на задължение, в случай, че не е постигнато съгласие между страните и по-конкретно по чл. 5 от договора и приравнява ли се по отношение на последиците си на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, по който се поддържа противоречие с решение № 157 по гр.д. № 4152/2018 г., ВКС. По въпроса за ролята на съда (първа и въззивна инстанции) при нередовна искова молба и правната квалификация на иска, важат изложените по-горе съображения по първата група въпроси. По въпроса за разпределение на доказателствената тежест, преценката на събраните по делото доказателства и доказателствената сила на приложените частни свидетелстващи документи – основание за касация по чл. 281, т. 3 ГПК, и по-конкретно налице ли е нарушение на процесуалните правила, когато свидетелските показания не са ценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, също не се налага допускането на касационното обжалване, тъй като, независимо, че не са изложени отделни мотиви по цененето на свидетелските показания в хипотезата на чл. 172 ГПК, заключението на съда за основателността на иска се основава на съвкупността от доказателствения материал по делото. Отговорът на въпроса длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да разгледа всички наведени от въззивника доводи, аргументи, възражения и дори да ги намери за неоснователни, да се произнесе като се обоснове защо ги отхвърля и съответно ако не го е сторил дали решението е постановено при нарушение на процесуалните правила, е положителен, както се приема и в соченото от касатора решение № 86 по т.д. № 761/2019 г., II т.о., ВКС. Въпросът обаче няма претендираното от касатора значение, тъй като в случая въззивният съд е изложил необходимите аргументи по въведените с въззивната жалба на касаторите оплаквания, и така е извършил предписаната му от закона решаваща дейност. Същото следва да се приеме и по последния въпрос на касаторите: препращането към мотивите на първоинстанционния съд, както и излагането на собствени мотиви, от които не може да се установи обсъдил ли е въззивният съд всички относими към предмета на спора доказателства, твърдения, доводи и възражения на страните, следва ли да се приеме, че въззивната инстанция не е изпълнила задълженията си на инстанция, решаваща спора по същество, както и за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК. В рамките на правомощията си въззивният съд е дал изрично отговор на доводите на касаторите и е обсъдил относимите към спора доказателства в тази връзка. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,