Определение № 3010 от 19.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1290/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба и частна касационна жалба, подадени от ищците Г. Р. А., З. А. С., СЕВДАЛИН З. Г., Г. З. Г., Н. З. Г., С. М. И., А. С. И. и А. С. И., чрез адв. С. Ч., срещу решение № 316/16.11.2023 г. по в.т.д. № 368/2023 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 4/16.01.2023 г. по т.д. № 49/2021 г. на Окръжен съд - Добрич, са отхвърлени предявените против ЗД “БУЛ И.” АД, ЕИК[ЕИК], осъдителните искове с правно основание чл.432, ал. 1 КЗ, за горницата над 49 000 лева до обжалваемия интерес от по 150 000 лева за всеки от ищците - Г. Р. А., З. А. С. и С. М. И., и съответно за горницата над 105 000 лева до 200 000 лева за всеки от останалите петима ищци, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на З. Г. Р., починала на 17.10.2019 г. в резултат на ПТП на 11.10.2019 г., виновно причинено от С. Ж. С. като водач на лек автомобил “Фолксваген Голф” с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество. Със същото решение е потвърдено определение № 110/31.03.2023 г. на първоинстанционния съд в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за присъдените в полза на застрахователя разноски, вкл. адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че въззивният съд не е приложил правилно принципа на справедливост, което е довело до присъждане на занижено по размер обезщетение за неимуществени вреди. Излагат се доводи, че апелативният съд не е взел предвид всички критерии, имащи значение за действителния справедлив размер, както и конкретните обективни факти във връзка с това. Подчертава се, че не са отчетени и нивата на застрахователните лимити към датата на събитието, ежегодното увеличение на премиите по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, практиката по сходни казуси с оглед отчитане на икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на справедливост, официалните данни на НСИ за периода 2005 г. – 2019 г. и инфлационните процеси в страната. Оспорва се изводът на въззивната инстанция за наличие на принос на пострадалата за настъпването на вредоностния резултат - 30%, поради нарушение на разпоредбите на ЗДвП. Поддържа се, че броят на нарушенията, извършени от делинквента, и тежестта им са значителни спрямо поведението на пострадалата, поради което дори да се приеме наличие на принос от нейна страна, то той би бил 10%. Претендира се да бъде отменено въззивното решение в отхвърлителната част и да бъде присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди на ищците Г. Р. А., З. А. С. и С. М. И. от по 101 000 лева за всеки от тях, а на всяко от децата на починалата - от по 95 000 лева.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?”.

2. “При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?”.

3. “Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?.

4. “Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?”.

5. “Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?”.

6. “Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?”.

7. “Когато въззивната инстанция се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?”.

8. “Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?”.

9. “При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предложението за такъв е достатъчно?”.

10. “При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?”.

11. “Следва ли заключението на вещото лице да бъде обсъдено с всички доказателствени средства по делото и следва ли съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?”.

12. “Обвързан ли е съдът със заключението на вещите лица или заедно с установените факти по делото го преценява по свое вътрешно убеждение?”.

По първия въпрос се поддържа, че е налице отклонение на въззивното решение от формираната практика на ВКС - решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., и решение № 1/ 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. По второто питане се сочи противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС № 4/1968 г., както и константната такава, обективирана в решение № 149/02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о. По третия въпрос се релевира несъответствие на обжалвания съдебен акт с решение по гр.д. № 3923/2017 г. на ВКС, по четвъртия – с решение № 1/27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г.о., по петия – с решение 214/18 от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г.о. По шестото питане се твърди отклонение от задължителната практика на ВКС - т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и константната такава - решение № 15/30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. на ВКС IV г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г.о. По седмия въпрос се изтъква, че въззивната инстанция не е съобразила задължителната практика на касацията – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянната такава - решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о. Последно цитираният съдебен акт се счита относим и към осмата проблема, по която се сочат също решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г.о., и решение № 1116/01.10.2008 г. по гр.д № 4876/2007 г. на ВКС, V г.о. По деветия въпрос се застъпва наличие на несъответствие с практиката на ВКС – решение № 84/15.08.2016 г. по т.д. № 1308/2015 г. на ВКС, II т.о., по десетия – решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на II т.о., решение № 96/15.10.2012 г. по т.д. № 936/2011 г. на I т.о. и други, по единадесетия – решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на IV г.о. и решение № 324/ 13.07.2011 г. по гр.д. № 378/2009 г. на I г.о., по дванадесетия - решение № 622/04.08.2006 г. по гр.д. № 298/2005 г. на ВКС.

Претендира се достъп до касация и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

13. “Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?”.

14. “Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?”

15. “При формиране на извод за съпричиняване, следва ли приносът на пострадалия да е безспорно установен, или предположението за такъв е достатъчно?”

16. “При определяне степента на съпричиняването, следва ли въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?”.

Твърди се, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допуск до касация.

С частната касационна жалба на ищците се оспорва горецитираното решение в частта, имаща характер на определение за потвърждаване отхвърлянето на искането им по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за присъдените в тяхна тежест разноски. Счита се, че те са определени неправилно и няма доказателство за реалното им заплащане. Аргументира се, че приложените от ответника пред първата инстанция договори за правна защита и съдействие не следва де се ценят като разписка, тъй като съдържат противоречиви клаузи – адвокатското възнаграждение било платено брой, а е предвидена клауза във връзка с неплащане на хонорара. Сочи се, че в тежест на А. И. неправилно са присъдени разноски предвид липсата на представен по делото на списък по чл. 80 ГПК. Поддържа се направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Иска се да бъде отменено обжалваното определение и в полза на застрахователя да не бъде присъждан адвокатски хонорар, а при условията на евентуалност – да му бъде присъден такъв в минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевира наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставен първи въпрос “относно присъждането на разноски въз основа на документи, които не доказват надлежно извършването на разноските и техния размер пред първата инстанция и относно размера на адвокатското възнаграждение”, по отношение на който се твърди отклонение от задължителната практика на ВКС - ТР № 6/06.11.2013 г. ВКС по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК, както и трайната такава, намерила израз в определение № 528/20.06.2012 г. по ч.т.д. № 195/2012 г. на II т.о., определение № 1/09.01.2018 г. по гр.д. № 1353/2017 г. на II г.о., определение № 113/01.07.2020 г. по т.д. № 1086/2019 г. на I т.о., определение № 42/01.03.2021 г. по гр.д. № 2603/2020 г. на II г.о., определение № 50102/01.03.2023 г. по т.д. № 479/2022 г. на II т.о. и определение № 50012/01.03.2023 г. по ч.т.д. № 478/2022 г. на II т.о.

Въвежда се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

2. “Дължи ли съдът произнасяне по отношение на направени разноски, които страната не е сторила реално до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция?”.

3. “Обвързан ли е съдът с минимално установения съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер при релевирано от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК?”.

4. “Може ли съдът при изрично констатиране на несъответствие между претендирания и минимално установения съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС размер на адвокатското възнаграждение и изрично възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, да остави без приложение Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения?”.

5. “Може ли адвокатското възнаграждение да бъде договаряно в неограничен размер, без това да доведе до противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност на престациите?”.

6. “Налице ли е основание за присъждане на разноски, ако от договора, въз основа на който разноските се претендират, не се доказва по безспорен начин реалното им заплащане?”.

7. “Налице ли е основание за присъждане на разноски, ако в договора, удостоверяващ реалното им извършване се съдържа клауза, даваща право на страна при неплащането им да пристъпи към принудително изпълнение?”

Иска се достъп до касация и поради очевидна неправилност по чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация ЗД “БУЛ И.” АД възразява срещу искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадените касационна жалба и частна касационна жалба като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Съвместните касационна жалба и частна касационна жалба са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в законоустановения преклузивен срок и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ, предявени от Г. Р. А., З. А. С. и С. М. И. против ЗД “БУЛ И.” АД за сумата от по 200 000 лева за всеки от тях, както и от СЕВДАЛИН З. Г., Г. З. Г., Н. З. Г., А. С. И. и А. С. И. за сумата от по 250 000 лева за всеки, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на З. Г. Р., починала на 17.10.2019 г. в резултат на гореописаното ПТП.

Апелативният съд, сезиран с въззивни жалби на насрещните страни по спора, за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение, е приел, че предявените искове са допустими, тъй като е безспорно между страните и са представени по делото доказателства за извънсъдебното предявяване пред застрахователя на претенции на ищците съгласно чл. 498 вр. с чл. 380 КЗ, по които ответникът е отказал изплащане на застрахователно обезщетение. Решаващият състав е преценил, че не се спори, че ответникът е застраховател на гражданската отговорност на делинквента; че с влязла в сила присъда № 14/03.12.2021 г. по НОХД № 320/2021 г. на ОС - Добрич Стоян Ж. С. е признат за виновен в това, че на 11.10.2019 г., около 20.00-20.30 часа, по околовръстен път II-97 на [населено място], на около 300 метра преди изхода от града, в посока кръгово кръстовище за [населено място], общ. Д., при управление на гореописаното МПС е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.21, ал. 2 ЗДвП вр. с чл. 47, ал. 3 ППЗДвП, като се е движил със скорост, по-висока от означената с пътен знак В26 – 60 км/ч, и с това е причинил смъртта на З. Г. Р. от [населено място], починала на 17.10.2019 г. в [населено място]. Отбелязал е, че с въззивните жалби не се оспорват родствените и фактически (житейски) връзки между всеки от ищците и пострадалата З. Г.. Като спорни са отделени въпросите за материалната легитимация на С. И. (фактически съжителствал с починалата и баща на две от децата й) и на З. С. (фактически съжителстващ с майката на починалата), както и за съответствието на определеното от първата инстанция обезщетение за всички увредени съгласно чл. 52 ЗЗД и приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Апелативният съд е намерил, че по отношение на всеки от ищците е налице легитимация по чл. 52 ЗЗД. Кредитирал е свидетелските показания в съвкупност, доколкото те, макар и пестеливо, установяват пряко и непосредствено отношенията в семейството на пострадалата, а и съответстват на установеното в социалния доклад на ДСП – Д.. Въз основа на същите съдът е достигнал до извод, че в резултат от смъртта на З. Р., всеки от ищците е понесъл неимуществени вреди – болки и страдания, които не се различават от обичайната реакция след такова трагично събитие. Изложени са подробни съображения относно отражението на трагичното събитие върху всеки от претендиращите обезвреда близки, включително децата на пострадалата. Прието е, че към момента близките са свикнали да живеят със загубата, като липсват доказателства по делото за по-тежка от нормалната реакция на скръб при такива травмиращи събития. Най-малките деца не са могли да осмислят трагичното събитие поради крехката си възраст, а по-големите неминуемо са страдали като продължават да изпитват липсата на своята майка. Независимо от това, съдът е отчел, че съгласно свидетелските показания, децата на З. и приживе са били отглеждани и обгрижвани в голяма степен от своята баба Г. А., поради което загубата на тяхната майка не е довела до драстична промяна в начина им на живот.

Решаващият състав е отчел обичайната връзка, покриваща минималния стандарт в отношенията родител – дете, липсата на доказателства за различна реакция при някои от децата – по-отявлена по интензитет и продължителност, възрастта на починалата З. – 33 години, възрастта на децата й - 16, 13, 11, 5 и 2 години, нуждата от родителска грижа и опека, независимо от полаганите съвместно от бабата грижи по отглеждането им, травмиращо въздействие с траен характер, др. Съобразявайки данните по делото и предвид нивата на застраховане към датата на деликта, въззивният съд е дал отговор, че адекватен размер на обезщетяване за всяко дете е от по 150 000 лева, в които размери е определено обезщетението и от първата инстанция. По отношение на Г. А., майка на починалата, и на З. С., който я отгледал, е определил обезщетение в размер на по 70 000 лева за всеки от тях, с мотивите, че е налице обичайната връзка между родител – дете, тъждественост на отношението на тези двама ищци към смъртта на З., както и че не се установява според СПЕ протрахирано емоционално или психическо разстройство, а преодоляно страдание. Приел е справедлив размер на обезщетение за претърпените от С. И. неимуществени вреди от 70 000 лева, като е изложил аргументи, че същият е живял със З. повече от 10 години, двамата имат две общи деца, които последният продължава да отглежда, той няма да може да разчита вече на помощта на фактическата си съпруга и е понесъл тежък морален удар със загубата й.

Въззивният съд е разгледал въведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредите от пострадалата З. Г., която се е качила и возила в несигнализирана съгласно чл. 71 ЗДвП каруца в тъмната част на денонощието. Счел е, че от изслушаната по делото САТЕ се установява, че водачът на лекия автомобил се е движил на къси светлини, с превишена скорост за пътния участък, в нарушение на пътен знак В26 за ограничение от 60 км/ч и при закъсняла реакция спрямо възникнало препятствие на пътя. При устното изслушване вещото лице Ж. е обяснил, че ако превозното средство, теглено от животинска тяга, е било осветено и съответно възприето от водача от разстояние от около 200 м, последният е могъл своевременно да реагира и да избегне съприкосновение, т.е. липсата на светещо тяло на каруцата е посочено като още една причина за настъпване на ПТП. Кредитирайки така дадените обяснения, апелативният съд е намерил за установен съвместния принос на деликвента и пострадалата за настъпилите вреди, като възражението за еднакъв принос от 50% е преценено за неоснователно, а процентът на съпричиняване на пострадалата е определен на 30%. При тези данни исковете на децата на починалото лице са приети за основателни до сумата от по 105 000 лева, а тези на родителите й и на съжителстващия на съпружески начала – от по 49000 лева, като за горницата над тези суми са отхвърлени като неоснователни. Уважена е и претенцията за законната лихва върху така определените обезщетения, считано от съответните дати на предявяване на застрахователните претенции от всеки от ищците до окончателното изплащане на задължението.

По частната жалба на ищците против определението от 31.03.2023 г. на първата инстанция, с което е оставено без уважение искането им по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за възложените върху тях разноски на застрахователя, въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването за липса на доказателства за реално извършване на съответния разход. Изтъкнал е, че по делото са представени платежни нареждания за заплатен от застрахователя депозит за експертиза, както и договори за правна помощ, в които изрично е посочено, че адвокатският хонорар е заплатен авансово и в брой. Не са споделени и доводите за непредставяне на договор за правна помощ по отношение защитата на застрахователя по иска на А. С. И., предвид доказателствата на л. 139 от първоинстанционното дело. Преценил е, че не са прекомерни уговорените размери на адвокатското възнаграждение спрямо минималните такива, изчислени по действащата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 5 от наредбата. При това положение апелативният съд е отхвърлил като неоснователна частната жалба срещу обжалваното първоинстанционно определение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

По подадената касационна жалба:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл.290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касаторите и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното в касационната жалба несъгласие с мотивите на въззивния съд относно приетия принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат и определената степен от 30%, с която е намалено обезщетението по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от смъртта на близък, представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Същите не могат да бъдат разглеждани във фазата за селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. С оглед на горното не се обосновава наличие на поддържаната от касаторите хипотеза за директен достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и по отношение на който се обосновава някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касаторите въпроси (с изключение на седмия въпрос) са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият, вторият, третият и четвъртият въпрос, поставени от страната, касаят критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД, а петият – зачитането на съдебната практика в сходни хипотези. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна практика на касационната инстанция - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и постоянна такава, обективирана в цитираните от касаторите решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. на ВКС, II т.о., решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., и др.). Приема се, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В решение от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр.д. № 3462/2023 г. на ВКС, III г.о., е прието, че справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

В случая въззивната инстанция при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонила от задължителната и константна практика на касацията, като е взела предвид възприетите критерии и ги е преценила с оглед събраните по делото доказателства и конкретните факти. При анализа на релевантните критерии са отчетени установените от свидетелските показания дълбока емоционална връзка между починалия и всеки от ищците, отношенията им с починалата майка, дъщеря, фактическа съпруга, претърпените от тях страдания след смъртта й, факта на смъртта на родител, дете, спътник в живота, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП, възрастта на починалата и тази на децата, които претендират обезвреда. Определен е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от по 150 000 лева за всяко от децата, а за останалите ищци – от по 70 000 лева. Оплакванията на касаторите относно така извършената преценка за конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. При това положение по въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, не се обосновава наличие на въведения от касаторите допълнителен критерий по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените шести, осми, тринадесети и четиринадесети въпрос са процесуалноправни и са относими към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касаторите решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните, съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Наличието на така формирана практика на касацията, която не се обосновава от страната да се нуждае от осъвременяване, изключва по поставените тринадесети и четиринадесети въпрос приложението на сочения от страната допълнителен критерий по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно материалната легитимация на двама от ищците, справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и приноса на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат. В обжалваното решение са изложени подробни съображения, посочени по-горе, за да се стигне до заключението за размера на дължимото справедливо обезщетение за неимуществени вреди, за наличието на принос на пострадалата и степента на съпричиняване. С оглед на това не се обосновава отклонение на въззивния съдебен акт от горецитираната практика на ВКС и по така формулираните четири процесуалноправни въпроси не е налице поддържаната от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Седмият въпрос е общотеоретичен, тъй като въззивната инстанция е изложила подробни мотиви, за да стигне до извод за основателност на претенциите в уважените размери и за наличие на съпричиняване на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат, като е дала отговор на въведените с въззивните жалби оплаквания. Формулировката на питането, съдържаща довод за неизлагане на мотивировка от апелативния съд, не кореспондира със същината на решението. Въпросът не може да се приеме за значим за изхода на спора и не обосновава наличие на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация, което изключва нуждата от обсъждане на допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от ищцовата страна девети, десети, петнадесети и шестнадесети въпрос могат да бъдат обобщени като правното питане за необходимостта при направено от ответника възражение за съпричиняване да се установява приносът на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и степента за допринасяне на вредоносния резултат. В мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Наличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. В цитираната от касаторите практика на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав съдебни актове (решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., както и в решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., и др.), е доразвита задължителната практика на касацията, че при въведено от ответната страна възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не обосновават необходимост от осъвременяване на така формираната практика на касацията, поради което петнадесетият и шестнадесетият въпрос не покриват изискванията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

В обжалваното решение въззивният съд при разглеждане на възражението на ответника застраховател по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обсъдил конкретните факти и обстоятелства по делото, включително установеното от заключението на вещото лице Ж., че една от причините за настъпване на ПТП е липсата на светещо тяло на превозното средство, теглено от животинска тяга, в което се е качила и се е возила пострадалата. Каруцата се е движела през м. октомври 2019 г. в тъмната част на денонощието – 20.00-20.30 часа. След извършения анализ на събраните по делото доказателства, в частност изслушаната САТЕ, решаващият състав е приел, че е налице принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат - 30%, а не в твърдения размер от 50%. При тези данни въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на касационната инстанция относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и по поставените питания в тази насока отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

Доводите на касаторите за извършване на касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по поставените единадесети и дванадесети въпрос, касаещи преценката на съда за кредитиране на прието заключение на вещо лице, са неоснователни. Във формираната практика на ВКС, обективирана в служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 50159/08.03.2023 г. по т.д. № 1218/2021 г. на ВКС, II т.о.; решение № 50052/19.09.2023 г. по гр.д. № 4496/2021 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 60097/26.01.2022 г. по т.д. № 1624/2020 г. на ВКС, I т.о.; решение № 185/26.01.2018 г. по т.д. № 154/2017 г. на ВКС, II т.о., и др.), се приема, че експертното заключение се преценява съобразно всички доказателства по делото, като съдът следва да изложи мотиви относно годността му като доказателствено средство. Съдът може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или че неустановени от заключението такива са доказани, но само след обсъждане поотделно и в съвкупност на всички обстоятелства по делото.

В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с горецитираната практика и предвид посочените в насрещните въззивни жалби оплаквания, е обсъдил доводите и възраженията на страните и доказателствения материал по делото. Възприел е изслушаните заключения на автотехническата експертиза и на съдебно-психологическа експертиза. Въз основа на съвкупна преценка на доказателствения материал по делото, включително и при кредитирането на експертните изводи, е дал отговор за справедливия размер на обезвредата за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди, както и за установяване на приноса на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат – 30%. Несъгласието на касаторите с мотивите на въззивната инстанция представлява оплакване за неправилност на решението по чл.281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 от ГПК. Ето защо, и по тези два въпроса не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация.

По частната касационна жалба:

Предвид липсата на въведени от ищеца основания, сочещи на извод за очевидна неправилност, както са пояснени по-горе, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен допуск до касация на въззивното решение в частта с характер на определение по чл. 248 ГПК.

Поставените в частната касационна жалба първи, втори, шести и седми въпрос не са коректно зададени. Формулировката на същите съдържа предположения за “недоказване извършването на разноските” по безспорен начин, “страната не ги е сторила реално” и др., които изискват проверка на мотивите на въззивния съд за действително осъществяване на разходите и съответно на правилността на обжалвания съдебния акт, което излиза извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл. 288 ГПК. Петото питане е общотеоретично, тъй като не е обусловило решаващата воля на апелативния съд, който не е разглеждал въпрос за уговорено адвокатско възнаграждение “в неограничен размер” и дали такава клауза противоречи на добрите нрави. В случая претендираният от ответника хонорар е в определен размер, с оглед на което петото питане не се подкрепя и от данните по делото. Поради горното по така формулираните от ищците въпроси не може да се обоснове наличие на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Липсата на обосноваването му изключва необходимостта от обсъждане на въведените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т.3 ГПК.

Поставените от частните касатори трети и четвърти въпрос са материалноправни и могат да се обобщят като питане относно минималния размер на адвокатското възнаграждение при направено от насрещната страна възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Същите покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. След постановяване на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на С. е налице формирана практика на ВКС, обективирана в служебно известни на настоящия състав съдебни актове (определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. 1908/2022 г. на ВКС, I т.о., определение № 474/28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на I т.о., определение № 1396/ 29.05.2024 г. по ч.т.д. № 802/2024 г. на I т.о., и др.), според която Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е обвързваща за съда и третите лица. Посочените в нея размери на адвокатските хонорари могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията на процесуалните представители на страните, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от решаващия състав с оглед вида на спора, интереса, извършените от адвоката процесуални действия, фактическата и правна сложност на делото. Предвид така формираната практика, която не се обосновава от частните касатори да се нуждае от осъвременяване, не може да се обуслови допуск до касация по релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая въззивният съд е стигнал до извода, че по делото се установява реално извършване на претендираните от ответника разноски, както и че определените съгласно наредбата размери на адвокатското възнаграждение са съответни и правилно изчислени от първата инстанция, която съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК е присъдила същото съобразно с отхвърлената част от исковете. Доводите на частните касатори относно така определения размер на адвокатския хонорар касаят правилността на обжалвания съдебен акт и не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Ето защо, поставените от частните касатори трети и четвърти въпрос не покриват и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение на Апелативен съд – Варна.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,