Определение № 141 от 20.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 1946/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Р.Р., срещу решение на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Г състав, постановено на 26.02.2014 г. по гр.д. № 5660/2013 г. в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд, 70 състав от 05.12.2012 г. по гр.д. № 55037/2011 г. за признаване за установено, по предявен от [фирма] иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.327, ал.1 ТЗ по отношение на [фирма], че дружеството е носител на право на парично вземане в размер на 9 422.57 лв., представляваща неизплатена продажна цена за доставени на ответника стоки по фактура № 1272/22.03.2007 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 24983/2011 г. по описа на СРС, 70 състав. В касационната жалба се поддържат основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковата претенция. Твърди се, че по делото не е доказано изпращане на писмена заявка от купувача за всяка отделна стока, съгласно чл.3.1. от договора и не е установено получаването от страна на купувача на процесните стоки по реда, предвиден в договора. Независимо от отсъствието на писмени доказателства, носещи подпис на купувача, или на негов представител, както и на доказателства за изпълнение на задължението на продавача по чл.327, ал.1 ТЗ, съдът необосновано и в нарушение на материалния закон е приел за установено претендираното от ищеца вземане. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „Извършеното от трето лице частично плащане на задължение на ответника към ищеца представлява ли признание на иска от страна на ответника”. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, възраженията и доводите на страните съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК, с позоваване на ППВС 7/1965 г., ППВС 1/1985 г. и определение по т.д. № 457/2010 г., ІІ т.о. на ВКС. Ответникът по касация не е заявил становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на предявения положителен установителен иск по чл.422 ГПК за сумата 9 422.57 лв. въззивният съдебен състав е приел, че независимо от липсата на писмени доказателства, установяващи твърдяното от ищеца изпълнение по договора за търговска продажба и по-конкретно по процесните две фактури, които са едностранно подписани от ищеца и не са осчетоводени при ответника, предвид плащането на общо 3 000 лв. с две платежни нареждания с наредител [фирма] по фактура № 1272, на обща стойност 12 422.57 лв., частичното плащане представлява признание на дълга в целия размер по фактурата. Като неоснователни са преценени доводите на въззивника/сега касатор/ за лишаването му от право на защита с оглед допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в несъответствие на датата, за която е насрочено съдебното заседание пред СРС, на което е даден ход по същество на спора, както и доводите относно уговорения между страните кредитен лимит. Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване. С оглед решаващите изводи на въззивната инстанция следва да се приеме, че правният въпрос - дали извършеното от трето лице частично плащане на задължение на ответника към ищеца представлява признание на дълга от страна на ответника, попада в приложното поле на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Макар и касаторът да поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, по този въпрос е налице практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, надлежно публикувана и известна на настоящия съдебен състав – така например, решение по гр.д. № 513/2010 г., ІV г.о., решение по т.д. № 2675/2013 г. на І т.о. и др., в които е прието, че извънсъдебното признание на страните на неизгодни за тях факти съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед на всички обстоятелства по делото. С оглед допуснатото отклонение от тази задължителна за долустоящите на ВКС съдилища практика, касационното обжалване по посочения правен въпрос следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Начинът, по който е поставен процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд по чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК, сочи на негова относимост към основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, поради което не следва да се преценява във фазата по допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение