Определение № 402 от 26.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2729/2018 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца А. Н. О. от [населено място] чрез процесуален представител адв. П. К. срещу решение № 1345 от 30.05. 2018г. по гр. дело № 1745/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 14 състав, с което след отмяна на решение от 04.12.2017г. по гр. дело № 5663/2015г. на Софийски градски съд, ГО, 6 състав в осъдителната му част изцяло и разноските е отхвърлен като неоснователен предявеният от А. Н. О. срещу Гаранционен фонд, [населено място] иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./ за заплащане на сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди - болки и страдания от причинени травматични увреждания, и сумата 3 409,70 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - направени разноски за лечението на получените травми, получени в пряка причинна връзка с ПТП, причинено на 15.03.2012г. в [населено място] на [улица]от Е. И. Б. при управление на л. а. марка „Рено“ с рег. [рег.номер на МПС], без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 10.12.2014г. до окончателното им изплащане. С въззивното решение А. Н. О. е осъден да заплати на Гаранционен фонд сумата 1 968 лв. - направени разноски пред двете инстанции и юрисконсултско възнаграждение.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. При предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД достатъчно ли е с исковата молба да се въведат елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане - извършено противоправно деяние - конкретно ПТП, в причинна връзка с което са настъпили вреди, или се изисква в исковата молба изчерпателно посочване на пълния механизъм и условия, при които е настъпило деянието? Когато деликтът е ПТП, променя ли се правната квалификация от чл. 45 ЗЗД с конкретна разпоредба от ЗДвП/ППЗДвП, описваща конкретното нарушение на деликвента, и трябва ли точно това конкретно нарушение да е въведено с исковата молба?

2. При изпълнение на задълженията на съда по чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК- посочване от съда на правната квалификация, при иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, длъжен ли е съдът в доклада да посочи и правната квалификация на всяко отделно нарушение на правилата за движение или това се прави с решението, след осъществяване на доказването по делото?

3. Предвид факта, че исковата молба е с правно основание чл. 45 ЗЗД, а не конкретно норма на ЗДвП и/или ППЗДвП, за редовността на исковата молба и задължението на съда да приеме за допуснато установено и доказано в хода на делото конкретно нарушение на правилата за движение, изисква ли се с исковата молба да се посочат конкретни нарушения на правилата за движение, очертани чрез факти, описващи конкретна правна норма; за редовността на иска достатъчно ли е с исковата молба да са въведени фактически твърдения, описващи конкретно поведение на водача, а не конкретни нарушения, като нарушенията и правната квалификация се изясняват в хода на делото и с решението?

4. Длъжен ли е ищецът по иск за компенсиране на вреди от деликт - ПТП, което може да се осъществи с множество различни изпълнителни деяния, които могат да се квалифицират по множество различни текстове от ЗДвП и ППЗДвП, да посочи в исковата молба всички възможни изпълнителни деяния, които в конкретния случай могат да доведат до настъпване на вредите или е достатъчно конкретно описване поведението на водача и/или бланкетно посочване на неизпълнение на общо задължение на водача - да съобрази поведението си с останалите участници в движението и в хода на делото, с помощта на специални знания и доказателства, да се конкретизират допуснатите нарушения, които се квалифицират от съда? При претенция за обезвреда на вреди от ПТП необходимо ли е изчерпателно посочване в исковата молба на всички възможни изпълнителни деяния, в резултат а на които може да настъпи вредата, за която се претендира компенсация? Достатъчно ли е въведено в исковата молба твърдение за общо нарушение на правилата за движение, за да се обоснове отговорност по конкретен текст от закона, след изясняване на фактическата обстановка и доказване на конкретни нарушения, като се има предвид и факта, че възниква отговорност и при нарушение на общия текст на чл. 5 ЗДвП, както и възможността едно изпълнително деяние да бъде квалифицирано като различни нарушения на ЗДвП/ППЗДвП?

5. Следва ли ищецът - пострадал в резултат на деликт - ПТП, осъществим с множество различни изпълнителни деяния, които могат да се квалифицират по множество законови разпоредби, да изброи изчерпателно в исковата молба всички възможни изпълнителни деяния и/или законови разпоредби, за да получи обезщетение за търпените вреди, при доказани допуснати нарушения на правилата за движение в хода на делото или ако конкретни нарушения са установени по делото /с документи и А./, вредите следва да бъдат обезщетени като резултат от общата претенция за вреди от деликт? Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, евентуално въпросът е решен в противоречие с Решение № 268/24.02.2016г. по гр. д. № 2525/2015г. на ВКС, ГК, III г. о. - основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и т. 1 ГПК.

6. Може ли да се изисква от пострадалия при ПТП ищец по гражданското дело за компенсиране на вреди да посочи изчерпателно в исковата молба всички възможни деяния, евентуално и/или всички правни квалификации, за да възникне правото му да получи обезщетение от деликта - вреди при ПТП, като се има предвид, че самият законодател е предвидил бланкетна разпоредбата на чл. 343 НК, като конкретните нарушения се установяват и попълват в хода на разследването /осъществено от държавни органи, по реда на НПК, с огромен държавен потенциал по разследване/, тъй като последната може да се осъществи с множество различни деяния, квалифицирани от своя страна по множество различни текстове на ЗДвП/ППЗДвП?

7. Може ли гражданският съд в рамките на съдебното производство по претенция за компенсиране на вреди от деликт - ПТП, да приеме осъществяване на изпълнителното деяние с друг вид нарушение на ЗДвП, различно от това по воденото наказателно производство, във връзка с осъществяване на същото събитие? Касаторът поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ и излага евентуално основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че е решен в противоречие с Решение № 25/17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и Решение № 101/22.04.2015г. по гр. д. № 6111/2014г. на ВКС, ГК, III г. о.

8. Предвид обстоятелството, че непозволеното увреждане е формулирано само в една правна норма, т. е. предвиден е общ състав и за непозволено увреждане е обявено всяко увреждане на друго лице, без законът да поставя допълнителни изисквания към деянието и без деянията да са диференцирани, изисква ли се ищецът, в исковата си молба да дефинира всички възможни деяния, от които в конкретния случай може да възникне непозволеното увреждане? – противоречие с Решение № 101/ 22.04.2015г. по гр. д. № 6111/2014г. на ВКС, ГК, III г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

9. Какви са пределите на влязлата в сила присъда и какви са правните последици по отношение на предявени в гражданското производство искове за обезвреда, при идентичност на основанието, с тези, разгледани в наказателното производство? Ако в хода на гражданското дело се установи, че деянието, предмет на доказване в същото, включва и други нарушения на водача, в допълнение на тези, за които има постановена оправдателна присъда, може ли да се уважи искът за обезвреда, предвид влязлата в сила оправдателна присъда? – противоречие с Решение № 25/17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. 10. Обясненията на делинквента, дадени пред актосъставителя, саморъчно написани и подписани от него, следва ли да се ценят като извънсъдебно признание на отразените в него факти и обстоятелства, което важи срещу своя издател? При ценене на дадените обяснения от делинквента в качеството на трето лице - помагач на ответника по гражданското дело за обезвреда, следва ли да се отчете заинтересоваността му по това дело - в случая няма задължителна застраховка гражданска отговорност и ответникът ГФ има право па регрес за всичко, което би платил на пострадалия, поради което го е привлякъл по делото, за да прецени обективно доказателствената стойност на заявеното след инцидента пред орган по разследване и заявеното по делото много по-късно, при явна заинтересованост? - противоречие с Решение № 360/09.07.2010г. по гр. д. № 2402/2008г. на ВКС, ГК, I г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

11. Примерно изброените обстоятелства - 1/ обяснения от делинквента пред орган по разследване; 2/обективно разположение на Т-образно кръстовище на автомобила на делинквента и този на насрещния автомобил, такова, че във всички случаи траекторията на светлините се пресича; 3/ съставен АУАН за допуснати нарушения - подписан от деликнвента, освен това собственоръчно е записал „нямам възражения“; 4/ приета по делото A., установяваща като причини за ПТП ограничена видимост към велосипедиста, закъсняла реакция от водача при възникване на опасността и навлизане в насрещната лента; 5/ снимка на велосипеда, от която се вижда, че е с фар и светлоотразители на спиците и др., които са последователни, допълващи се и безпротиворечиви, представляват ли верига от доказателства, които преценени в съвкупност помежду им установяват по делото наличие на заявения от ищеца деликт, изразяващ се в множество нарушения, включващи и допълнителни извън оправдателната присъда /при съпоставянето им, както е посочено в началото на молбата/, в резултат на които търпи вреди? Според касатора въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС /Решение № 61/01.03.2016г. по гр. д. № 4578/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. и Решение № 226/12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о./ и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/.

12. Обвързващата сила на присъдата за гражданския съд проявява ли се относно друго различно от оправдателната присъда правонарушение, каквото е несъобразяване на ответника като водач на моторно - превозно средство, с императивните правила на ЗДвП - чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2, пр. 2, чл. 47 и чл. 50а ЗДвП, чл. 77 от ЗДвП, задължаващ водача, при заслепяване да намали скоростта и да спре - във връзка с общата забрана за движение без видимост - изрично установено за доказано, предвид заявеното признание на делинквента; както и нарушения по ППЗДвП: чл. 3, чл. 67, ал. 1, чл. 68, чл. 77, чл. 83, ал. 1 и ал. 2 ППЗДвП, и доказването на тези нарушения обуславя ли ангажиране деликтната отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, респ. гаранционната отговорност на ГФ? Касаторът поддъжа, че този въпрос е решен в противоречие с Решение № 25/17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

13. Налице ли са основания за възникване на отговорност за вреди от непозволено увреждане при неспазване на общата разпоредба на чл. 5, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 ЗДвП, съдържаща безусловно установено правило за поведение, задължително за спазване от всеки водач, и неизпълнението води ли до ангажиране на наказателната отговорност и съответно в още по-голяма степен деликтната отговорност или за отговорност за вреди от ПТП винаги се изисква доказано нарушение на специален законов текст, като общият не е достатъчен? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като в наказателното производство е постановена съдебна практика, предвиждаща това нарушение като основание за възникване на наказателна отговорност, но в гражданското производство няма нито законово уреждане, нито изрична съдебна практика /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Релевира и доводи, че въпросът е решен в противоречие с Решение № 302/17.06.2013г. по н. д. № 888/2013г. на ВКС, НК, III н. о. и Решение № 236/13.03.2007г. по н. д. № 999/2006г. на ВКС, НК, III н. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

14. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички въведени с отговора на въззивната жалба аргументи и възражения? Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Длъжен ли е съдът да постанови решението си въз основа на всички налични по делото доказателства? По отношение на тези въпроси касаторът сочи, че нарушението на чл. 5 ЗДвП е въведено пред първоинстанционния съд и с отговора на въззивната жалба, както и всички посочени и доказани в хода на делото други нарушения, посочени в т. 12 от настоящата молба, но съдът не ги е разгледал и не се е произнесъл по всички въведени възражения. Релевира довод, че въпросите са решени в противоречие с Решение № 24/2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, 1 г. о., Решение № 221/2002г. по гр. д. № 677/2001г. на ВКС, ГК, I г. о. и Определение № 26/19.01.2009г. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

15. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение /основание по чл. 280, ал. 2 ГПК/. Поддържа, че същото е необосновано, налице са грешки при формиране вътрешното убеждение на съда, които не са формирани от закона, освен това изводите на съда не съответстват на установените фактически положения, има противоречиви мотиви и грешка в тълкуването.

Ответникът Гаранционен фонд, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Й. Ш. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а направените оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, но не и основани за допускане на касационно обжалване с оглед критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третото лице помагач Е. И. Б. чрез процесуален представител адв. И. Й. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че независимо от многословността на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не са посочени конкретни правни въпроси, които да послужат като общо основание за допускане до касационно обжалване, попадащи в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК; всички направени оплаквания са срещу конкретни фактически и правни изводи на въззивния съд, които са съобразени с установената съдебна практика. Подробни съображения са изложени в писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите за допускане на касационно обжалване и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържат твърдения за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

За да отхвърли предявеният иск по чл. 288 КЗ /отм./ като неоснователен, въззивният съд е приел, че ищецът не е въвел като спорен предмет, респективно не е доказал пълно и главно наличието на други нарушения по ЗДвП от страна на делинквента, извън тези, за които последният е оправдан, намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и вреди.

Съдебният състав е посочил, че ищецът е изложил следните твърдения: на 15.03.2012г. около 19,30 ч. в [населено място] по [улица]се движел л. а. марка „Рено“ с peг. [рег.номер на МПС], управляван от водача Е. И. Б., който в района на кръстовището с [улица]нарушил правилата за движение по пътищата, като без да се убеди, че няма да създаде опасност за други участници в движението, предприел маневра „завой наляво“, навлязъл в лентата за насрещно движение на [улица], при което блъснал движещия се по нея велосипедист – ищец и настоящ касатор; от техническа гледна точка твърдяната основна причина за настъпване на произшествието са действията на виновния водач Е. Б., който навлязъл в зоната на кръстовището със скорост, по-висока от критичната и поради това, че се движил по крива с радиус по-голям от допустимия, е навлязъл в срещуположната лента на движение на ул. „Т. А.; ударът настъпил с лявата част на предната броня на автомобила, след което велосипедът се завъртял наляво, при което последвал нов удар в дясното коляно на велосипедиста; в резултат на претърпяното ПТП на ищеца са причинени конкретно посочени увреждания; за увреждащото МПС не е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“.

Въззивният съд е приел за установено, че на 15.03.2012г. около 19,30ч. в [населено място] на „Т“ - образно кръстовище, образувано от [улица]и [улица]се сблъскват л. а. марка „Рено Еспейс“ с peг. [рег.номер на МПС], управляван от третото лице помагач Е. И. Б., и велосипед, управляван от ищеца А. Н. О.. Ударът между двете превозни средства е кос, челен, като след първоначалния удар велосипедът с предната си част се завърта в посока обратна на часовата стрелка, последва вторичен удар в дясното коляно на велосипедиста и той заедно с велосипеда е отхвърлен в посока, обратна на движението му, пада напречно на пътното платно с глава в близост до средата на улицата и крака, насочени към десния тротоар в посока кръстовището.

Въззивната инстанция е констатирала, че с влязло в сила на 18.11.2015г. Решение № 5337/18.11.2015г. по ВНАХД № 419/2014г. на ОС Благоевград Емил И. Б. е признат за невиновен в това, че на 15.03.2012г. около 19,30ч. в [населено място], на кръстовището, образувано от улиците „В.“ и „Т. А.“, при управление на МПС - л. а. марка „Рено Еспейс" с per. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение, установени в по ЗДвП - чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 25, ал. 1, чл. 36, ал. 1, чл. 36, ал. 2 и е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, пр. 2 НК, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, вр. чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 25, ал. 1, чл. 36, ал. 1, чл. 36, ал. 2 ЗДвП. В мотивите е посочено, че обективната истина по делото не може да бъде установена с категоричност, въпреки усилията на съдебните инстанции, тъй като в хода на разследването не са извършени изключително важни процесуално-следствени действия, без които и при липса на очевидци и противоречиви свидетелски показания, и при възможни поне два, а и повече механизми на причиняване на ПТП, най- възможният механизъм е въпрос само на предположение. Наказателният съд е приел, че не може да се установи с необходимата категоричност дали обвиняемият при извършване на маневрата е навлязъл в насрещното платно, т. е. в лентата, по която се е движел велосипедистът О.; и в двата случая обвиняемият се е движел със съобразена с пътните условия скорост, тъй като няма сведения, той да е изгубил страничната устойчивост на автомобила; най-вероятният механизъм на произшествието е по първия вариант на вещите лица - когато и двамата участници са извършвали едновременно маневра завой на ляво и техните траектории са се пресекли.

Въззивният съд е посочил, че според заключението на допуснатата по настоящия иск в първоинстанционното производство авто-техническа експертиза основната причина за настъпилото произшествие е неправилното движение на лекия автомобил в рамките на „Т“- образното кръстовище, където същият навлиза при ляв завой от [улица]в лентата за насрещно движение на [улица]и удря намиращия се там велосипедист, който е имал намерение да завие наляво. Според вещото лице водачът на лекия автомобил е можел да предотврати произшествието при условие, че се е движил правилно при левия завой, без навлизане в лентата за насрещно движение на [улица], или ако е предприел аварийно спиране своевременно дори при неправилното си движение в кръстовището.

Съдебният състав е отчел, че протоколът за ПТП с пострадали лица е частично нечетлив; взел е предвид, че протоколът за оглед на местопроизшествието е съставен 8 месеца след датата на ПТП поради първоначалния отказ на пострадалия от правата си за наказателно производство и дава представа само за геометрични характеристики на кръстовището; преценил е, че процесното ПТП не е запазено, не е извършван оглед на местопроизшествие, не са извършени замервания, нито е изготвена скица, не са извършени процесуално-следствени действия по оглед на автомобила на Б. и велосипеда на О., не са изземвани веществени доказателства от мястото на произшествието, липсва информация за спирачни следи на процесния автомобил, състоянието на пътя, атмосферни условия, точното място на удара. Установил е наличието на хоризонтална маркировка пешеходна пътека тип „зебра“ /М8.1/ по протежение на пресечната линия между двете улици и като вертикална маркировка пътен знак Б2 „С.! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“, намиращ се от към страната на [улица]по посока на кръстовището, т. е. в посоката па движение на велосипедиста, който е следвало да пропусне завиващия лек автомобил. Въззивният съд е отчел приобщеното НАХД № 145/2014г. на РС Разлог, ДП № 183/2012г. по описа на РУ„Полиция“ - [населено място], АУАН № 365/15.03.2012г. и обяснението от 15.03.2012г. от Е. И. Б., в което третото лице-помагач е направило признание на неблагоприятни за него факти, а именно, че при завиване на кръстовището бил осветен от фаровете на лек автомобил. По отношение на признанието е посочил, че саморъчно написаното обяснение от делинквента в рамките на досъдебното производство представлява частен писмен документ, изхождащ от страна по делото - делинквент и трето лице помагач, като признанието на неизгоден за него факт му е противопоставимо и има доказателствена стойност, но анализирано в съвкупност с всички останали събрани такива. Поради това съдебният състав е обсъдил признанието заедно обясненията на третото лице-помагач по реда на чл. 176 ГПК и показанията на свидетелите В. и П. и въз основа на тях е приел, че Е. Б. е управлявал автомобила с включени фарове, не е бил заслепен от фаровете на друг автомобил, а велосипедистът О. е бил с тъмни дрехи, без светлоотразителна жилетка, управлявал велосипеда без включени светлини нито отпред, нито отзад. Вещото лице също не е посочило заслепяването от фаровете на другия автомобил като възможна причина за ПТП.

Позовавайки се на разпоредбата на чл. 300 ГПК и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, свързана с приложението на посочената правна норма, въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение на наказателния съд е задължително за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно конкретните нарушения по ЗДвП, поради което е направил извод, че Е. И. Б. при управление на л.а. марка „Рено Еспейс“ с per. [рег.номер на МПС] не е извършил нарушения на правилата за движение по пътищата, установени с нормите на чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 25, ал. 1, чл. 36, ал. 1, чл. 36, ал. 2 ЗДвП, за които му е било повдигнато обвинение. Посочил е, че е недопустимо да се ревизира актът на наказателния съд, респективно да се ангажира деликтната отговорност на водача на лекия автомобил заради неизпълнение на задължението да се движи възможно най-вдясно по платното за движение и за навлизане в лентата за насрещно движение при маневра завой наляво с по-голям радиус, без да се убеди, че не пречи на останалите участници в движението.

Изложил е съображения, че фактът, че деянието не съставлява престъпление по смисъла на горепосочените разпоредби, не освобождава гражданския съд от преценката дали деянието не съставлява деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, ако установи наличието на други нарушения по ЗДвП, за които не е било повдигнато обвинение. Посочил е, че осъдителна или оправдателна, обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Допустимо е ответникът да е признат за невиновен само в рамките на конкретното деяние, обективирано като такова по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение - за конкретно нарушение от ЗДвП, но нейната обвързваща гражданския съд сила да не се проявява относно друго различно правонарушение. Поради това въззивният съд е приел, че следва да се извърши преценка с оглед въведените от ищеца твърдения и събраните по делото доказателства налице ли са други правонарушения, извън тези за които е било повдигнато обвинение и е постановена оправдателна присъда. Изложил е съображения, че изпълнителното деяние по транспортните престъпления се осъществява чрез нарушаване правилата за движение, уредени в нормативни актове извън наказателния закон, като нормата на чл. 343 НК има бланкетен характер и поради това, за да бъде обоснована съставомерност на изпълнителното деяние, винаги следва да бъдат вменени на дееца конкретни нарушения на правилата на движение, очертани чрез факти, въведени спорно в предмета на делото с исковата молба, допълнителната искова молба или най-късно в първото открито съдебно заседание. Посочил е, че в конкретния случай такива няма въведени своевременно, а едва във второто открито съдебно заседание е направен бланкетен опит за това, въпреки настъпилата преклузия. Нито в първоначалната, нито в допълнителната искови молби ищецът излага твърдения за нарушение на разпоредбата на чл. 77 ЗДвП като увреждащо противоправно деяние, извършено от делинквента, нито посочва като фактически обстоятелства заслепяване от включени фарове на паркиран в близост лек автомобил, в резултат на което велосипедистът не е видян от третото лице помагач. Въззивната инстанция се е аргументирала с обстоятелството, че деянието, за което водачът на лекия автомобил е привлечен към наказателна отговорност, е напълно идентично с твърдяния от А. О. деликт, така, както същият е описан в исковата молба, включително същите текстове от ЗДвП и същите нарушения, за които вече е бил привлечен към наказателна отговорност. За това деяние Е. Б. е признат за невиновен от наказателния съд с влязъл в законна сила съдебен акт, като друго противоправно деяние, извършено от третото лице помагач, не е твърдяно от ищеца като увреждащо го действие, респективно не е било въведено спорно като предмет на производството, и е недопустимо съдът служебно да въвежда в предмета на делото нетвърдeни от ищеца факти, въз основа на които да уважи осъдителната претенция. Съдебният състав е съобразил изложените в исковата молба твърдения, включително твърдението в открито съдебно заседание на 31.10.2017г. за нарушение на правилата за движение, без да се увери че няма да създаде опасност за другите участници, т. е. нарушение по чл. 25, ал. 1 ЗДвП, което вече е било предмет на наказателното производство.

Въззивната инстанция счита, че ищецът е длъжен да очертае фактическите обстоятелства, а задължение на съда е да субсумира фактите и да ги подведе под съответната правна норма, но в конкретния случай фактът заслепяване от фаровете на паркиран лек автомобил не е въведен своевременно като спорен предмет на делото, респективно на доказване преди приключване на устните прения пред първа инстанция. Поради това, че ищецът не е въвел като спорен предмет, респективно не е доказал пълно и главно наличието на други нарушения по ЗДвП, от страна на делинквента, извън тези, за които е оправдан, намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и вреди, въззивният съд е отхвърлил предявения иск.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените в т. 1, 2, 3 и 4 от изложението процесуалноправни въпроси не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите са общи и не отчитат факта, че третото лице помагач е оправдано с влязло в сила решение по обвинението по множество нарушения на ЗДвП по отношение на процесното ПТП.

В посочения в т. 5 от изложението процесуалноправен въпрос касаторът също не е съобразил влязлото в сила решение, с което Е. И. Б. е признат за невиновен по множество изпълнителни деяния и конкретни нарушения на ЗДвП. По този въпрос не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираното от касатора решение № 268/24.02.2016г. по гр. д. № 2525/2015г. на ВКС, ГК, III г. о. е неотносимо, защото в него е даден отговор на въпроса „Следва ли ищецът – пациент по иск с правно основание чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД да изброи изчерпателно всички негативни изменения на здравословното си състояние, за да получи обезщетение за тях, или ако те са установени /в т.ч. и със СМЕ/ по делото, същите следва да бъдат обезщетени като част от общата претенция за вреди от твърдяното влошено здравословно състояние?“, като по него липсват данни за влязла в сила оправдателна присъда за част от конкретни действия на лекаря или лекарския екип.

Формулираните от касатора в т. 6 и 7 процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на тях обаче не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай по посочените процесуалноправни въпроси е създадена константна практика, обективирана в решение № 177/06.12.2018г. по т. д. № 2394/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно която „гражданският съд в рамките на съдебното производство по претенция за компенсиране на вреди от деликт е допустимо да приеме осъществяване на изпълнителното деяние с друг вид нарушение на ЗДвП, различно от това по приключило с оправдателна присъда наказателно производство във връзка с осъществяване на същото събитие, само ако разглежда въведени други фактически действия, изпълващи друг специален състав, различен от този разгледан от наказателния съд. Гражданският съд не може да обоснове деликт, позовавайки се на общия състав на престъплението, чието осъществяване е отречено с оправдателната присъда, с оглед конкретния специален фактически състав, който е предмет на повдигнатото обвинение и който определя обективните предели на присъдата.“ Съответният съдебен състав на ВКС изрично е посочил, че за да приеме, че може да уважи искането за обезщетяване на вреди от конкретно деликтно поведение, то гражданският съд следва да бъде сезиран с въведени факти, които могат да бъдат отнесени и да осъществяват друг специален състав на същото посегателство, но не и такива, относими към общия. При наличие на константна практика на ВКС по релевантните правни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Релевантните правни въпроси са решени в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в решение № 177/06.12.2018г. по т. д. № 2394/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 25/17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. Въззивният съд е посочил, че нито в първоначалната, нито в допълнителната искови молби ищецът е изложил твърдения за нарушение на разпоредбата на чл. 77 ЗДвП като увреждащо противоправно деяние, извършено от делинквента, нито е посочил като фактически обстоятелства заслепяване от включени фарове на паркиран в близост лек автомобил, в резултат на което велосипедистът не е видян от третото лице помагач. В същото време съдебният състав въз основа на събраните доказателства /писмени доказателства, показания на свидетелите В. и П. и заключение на авто-техническа експертиза/ е приел, че Е. Б. е управлявал лекия автомобил с включени фарове, не е бил заслепен от фаровете на друг автомобил, а велосипедистът О. е бил с тъмни дрехи, без светлоотразителна жилетка, управлявал велосипеда без включени светлини нито отпред, нито отзад.

Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените в т. 6, 7 и 8 процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 101/22.04.2015г. по гр. д. № 6111/2014г. на ВКС, ГК, III г. о. е неоснователен. Посоченото решение на ВКС е неотносимо към настоящия случай, тъй като не се касае до влязла в сила присъда, а до постановления за прекратяване на наказателното производство, по отношение на които нормата на чл. 300 ГПК не намира приложение.

Първият, посочен в т. 9 от изложението, правен въпрос е решен в съответствие с константната практика на ВКС, включително с цитираното от касатора решение № 25/17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., поради което не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, 1 ГПК. Вторият, посочен в т. 9 от изложението, правен въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като, от една страна е хипотетичен, а от друга страна, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал пълно и главно наличието на други нарушения по ЗДвП от страна на делинквента, извън тези за които е оправдан, намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и вреди.

Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по формулираните в т. 10 от изложението въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречивото им разрешаване с практиката на ВКС /противоречие с решение № 360/09.07.2010г. по гр. д. № 2402/2008г. на ВКС, ГК, I г. о./ е неоснователен. В посоченото от касатора решение на ВКС е прието, че показанията на ответницата са снети в досъдебното производство по предвидения в НПК ред, протоколът е подписан от нея, поради което може да се цени като извънсъдебно признание на отразените в него факти и обстоятелства, което важи срещу своя издател. От посоченото решение не са налице данни за други събрани доказателства по отношение на отразените в протокола факти и обстоятелства. По настоящото дело относно факта дали водачът на лекия автомобил „Рено Еспейс“ е бил заслепен от друг автомобил са събрани и други доказателства /свидетелски показания и заключение на авто-техническа експертиза/, поради което въззивният съд съобразно константната практика е обсъдил извънсъдебното признание на третото лице помагач заедно с всички събрани относими и допустими доказателствени средства и въз основа на тях е установил конкретната фактическа обстановка.

Не са налице и твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по въпроса по т. 11 от изложението. Отговорът на този въпрос е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на решението, но няма характер на правен въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По правилността на изводите на въззивния съд по поставения въпрос касационната инстанция може да се произнесе след допускане на касационно обжалване при наличието на основанията за това, но не и в производството по чл. 288 ГПК.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по формулирания в т. 12 от изложението въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Въпросът не отговаря на данните по делото и на мотивите на въззивното решение. Решаващият съдебен състав не е приел, че по делото е доказано нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2, пр. 2, чл. 47 и чл. 50а ЗДвП, чл. 77 от ЗДвП, чл. 3, чл. 67, ал. 1, чл. 68, чл. 77, чл. 83, ал. 1 и ал. 2 ППЗДвП.

Посоченият от касатора в т. 13 от изложението правен въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК Въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС /решение № 177/06.12.2018г. по т. д. № 2394/2017г. на ВКС, ТК, I т. о./ е извършил преценка доколко предметът на спора по настоящото гражданско дело съвпада с разрешените с оправдателната присъда /решение/ въпроси в наказателното производство, съобразил е обвързващата сила на влязлото в сила решение на наказателния съд и правната последица - невъзможност за преквалифициране на деянието от специален в общ състав. Съгласно посоченото решение, постановено от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, гражданският съд не може да обоснове деликтно поведение с нарушаване на общ състав, след като деецът е оправдан по повдигнато обвинение по специален състав на същото престъпление, тъй като по този начин се заобикаля влязлата в сила присъда/решение. При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция не е допуснала нарушение на константната практика на ВКС.

Д. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси по т. 14 от изложението е неоснователен, тъй като въззивната инстанция съобразно практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с оглед направените оплаквания и доводи и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК е обсъдила относимите твърдения, възражения, доводи и свързаните с тях доказателства в тяхната взаимна връзка, въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Пловдивски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника Гаранционен фонд на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение