Определение № 1534 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4027/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена допустима касационна жалба от К. Г. П., Р. П. П. и М. П. П., действащи чрез адв. М. Р. от АК – С., срещу въззивното решение № 90 от 13.04.2023 г. по в. гр. д. № 296/2022 г. на ОС – Сливен, с което, след отмяна на първоинстнационното решение № 357/18.05.2022 г. по гр.д. № 1019/2022 г. по описа на РС - Сливен, с коeто e допусната делба на недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, намиращ се на адрес: [населено място], п. к. 8800,[жк]бл. № 7, вх. Б, етаж 1, ап. 2, подробно описан, при квоти по 1/6 ид. ч. за всеки съделител Д. Х. Б., Х. Д. Б., М. Д. Б., К. Г. П., за Р. П. П. и М. П. П., е постановено друго решение, с което на основание чл. 30, ал. 1 ЗН е намалено завещателно разпореждане направено от М. М. Д., починала на 10.11.2001 г., със универсално саморъчно завещание от 10.05.1985 г., вписано в СлВП към РС Сливен, нот дело. № 642/1985 г., с което е завещала в полза на Д. Г. Б. и М. Д. Б. цялото си движимо и недвижимо имущество, с 3/12 ид. ч. от завещаното имущество и е възстановена запазената част в размер на 3/12 идеални части на К. Г. П., Р. П. П. и М. П. П., в качеството им на наследници на прекия наследник П. Р. П., починал на 05.02.2010 г., от наследството на М. М. Д.. С решението си въззивният съд е определил и квотите, при които да бъде допусната съдебна делба на недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, намиращ се на адрес: [населено място], п. к. 8800,[жк]бл. № 7, вх. Б, етаж 1, ап. 2, и разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, с принадлежащи части изба № 2, таван № 2 и 2,96 % идеални части от общите на сградата, при съседи в сградата: на същия етаж – с идентификатор с идентификатор № *****, под обекта няма, над обекта с идентификатор № *****, както следва: 1/12 ид. ч. за Д. Х. Б. 1/12 ид. ч. за Х. Д. Б.; 4/12 ид. ч. за М. Д. Б.; 2/12 ид. ч. за К. Г. П.; 2/12 ид. ч. за Р. П. П. и 2/12 ид. ч. за М. П. П.. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят въззивното решение да се отмени и да бъде постановено решение, с което да бъде допусната съдебна делба при квоти: за К. П., Р. П. и М. П. общо 5/8 ид.ч. или по 5/24 ид.ч. от правото на собственост за всеки от тях, а за Д. Б., Х. Б. и М. Б. общо 3/8 ид.ч. или по 3/24 ид.ч. за всеки от тях. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и решаването на казуса от касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, без формулиране на конкретни въпроси. Твърди се и недопустимост на въззивното решение като постановено свръхпетитум, тъй като във въззивното производство, след представяне на завещанието, ищците не били посочили при какви дялове на страните трябва да се допусне делбата. Ответните страни по касационната жалба – Д. Х. Б., Х. Д. Б. и М. Д. Б., действащи чрез адв. А. А. от АК – С., са депозирали писмено становище по касационната, в което са изложени съображения за неоснователността ѝ и за липсата на основани за допускане на касационното обжалване. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Въззивният съд, въз основа на направените от ищците уточнения на обстоятелствената част на исковата молба, на събраното пред него ново доказателство по реда на чл.266, ал.2 ГПК- саморъчно завещание от общия наследодател на страните М. М. П., направените нови защитните възражения на ответниците по повод това завещание, е формирал следните фактически и правни изводи: Делбеният имот е придобит от М. М. Д. през 1975 г. чрез покупко- продажба по реда на чл. 55г от ЗПИМН, по време на втория си брак с Р. П. Д., поради което съгласно чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. /отм./ делбеният имот е придобит в режим на СИО и е принадлежал общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име е придобит. С настъпване на смъртта на Р. П. Д. съгласно чл. 14, ал. 1 от СК от 1968 г./отм./ бездяловата семейна имуществена общност е прекратена, а преживялата го съпругата М. М. Д. на основание чл. 14, ал. 2 от СК от 1968 г./отм./ е придобила по право равна част от делбения имот – 1/ 2 ид. ч. Останалата 1/2 ид. ч. М. М. Д. като наследник съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗН, наследяващ едновременно с роденото от брака дете, П. Р. П., е придобила равна на него част или 1/4 ид.ч. Прието е, че делът на М. М. Д. към 1980 г. е равен на 3 4 ид. ч., а тази на П. Р. П. на основание чл. 5 от ЗН е 1/4 ид. ч. Установено е, че М. Д. е починала през 2001 г. и е оставила наследници по закон двама сина - Д. Г. Б. и П. Р. П. и същите като наследници от първи ред на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН следвало да придобият по 1/ 2 ид. ч. от притежаваните от майка им 3/ 4 ид. ч. от делбения имот, или по 3/8 ид. ч. за всеки един от двамата. Съдът е посочил, че делът на Д. Б. е 3/8 ид. ч., а този на П. П. 5/8 ид. ч. (3/8 ид. ч. + наследената от баща му 1/4 ид.ч). Д. Б. е починал на 05.02.2013 г. и е оставил неследници по закон съпругата му Д. Х. Б., и родените от брака им деца Х. Д. Б. и М. Д. Б.. П. П. е починал на 05.02.2010 г. и е оставил наследници по закон съпругата му К. Г. П., и двамата синове от брака им Р. П. П. и М. П. П.. Въззивният съд е посочил, че наследствените квоти биха се равнявали на 3/24 ид. ч. за всеки един от ищците, и по 5/24 ид. ч. за всеки един от ответниците, но по делото е прието саморъчно завещание от 1985 г. обявено през 2022 г. след като е депозирана въззивната жалба, с което саморъчно завещание от М. М. Д. е завещала на сина си Д. Г. Б. и внучката си М. Д. Б. процесния апартамент който притежава. Въззивният съд е приел, че макар завещателката М. М. Д. се разпоредила с целия делбен имот (включително движимите в него вещи) в полза на първия син Д. Г. Б., и дъщеря му М. Д. Б., макар към този момент тя да е притежавала само 3/4 ид. ч. от имота ( половината по право и 1/4 ид. ч. след смъртта на съпруга), то завещателното разпореждане е породило действие само за 3/4 ид. ч., тъй като никой не може да прехвърли права по-големи от притежаваните му. Прието е, че останалата 1/4 ид. ч. завещателката не я придобила дори след смъртта си, а по силата на наследствено правоприемство тя е придобита от П. П. още през 1980 г., и собствеността върху нея е преминала върху наследниците му през 2010 г. съгласно чл. 48, изр. 2 от ЗН. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците /наследниците на П. П./ за нищожност на процесното завещание по чл. 42, б. „в“ ЗН тъй като изложения в него мотив не противоречие на добрите нрави. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответниците, че са придобили имота в следствие на изтекла в тяхна полза придобивна давност тъй като съсобствеността между съделителите е възникнала от един общ юридически факт – наследяване по закон и завещание, а ответниците не са установили, че промяната в намерението им да своят вещта, е достигнала до знанието на ищците. Прието е, че ответниците е следвало да докажат, че са извършили действия, с които са престанали да държат идеалните части от вещта за съсобственици-ищци и че са започнали да ги държат за себе си с намерение да ги своят, като тези действия да са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. От показанията на свид. М. е установено, че ответниците са упражнявали фактическа власт върху имота през цялото време, но не и че намерението им да го своят като свой, е достигнал до знанието на ищците или техния наследодател. Ползването на целия делбен имот не манифестира такава промяна в намерението, а други доказателства по делото, които да установят разпореждане с целия имот като собствен не са събрани по делото, поради което ответниците не са установили тази предпоставка от фактическия състав на владението. По отношение на релевираното от ответниците възражение по чл. 30 ЗН е прието, че същото е допустимо, а по същество и основателно. Въззивният съд е посочил, че възражението е насочено срещу наследниците на другия пряк наследодател, който е облагодетелстван, както и срещу второто облаготелствано лице – М. Д. Б., поради което те са пасивно материалноправно отговорни, тъй като задължението на облагодетелстваното лице да търпи правната промяна е също наследимо. Както се посочи по-нагоре със съставеното саморъчно завещание от 1985 г. М. М. Д. се е разпоредила с цялото си имущество, което съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗН прави завещанието универсално или общо, поради което не следва да се образува наследствена маса по чл. 31 от ЗН. Тъй като завещателката е оставила две деца, с оглед чл. 29, ал. 1 от ЗН запазената част от наследството е 2/3 ид. ч., а разполагаемата част е 1/3 ид. ч. Съпоставено с притежаваните и завещани 3/4 ид. ч., въззивната инстанция е приела, че завещателката се е разпоредила с 9/12 ид. ч., от които само 3/12 ид. ч. са разполагаемата част, а останалите 6/12 ид. ч. са запазената част от наследството, от които 3/12 ид. ч. или 1/3 ид. ч. е запазената част на починалия пряк наследник П. Р. П.. Прието е, че със завещателното разпореждане М. М. Д. е накърнила запазената част на наследодателят на ответниците в размер на 3/12 ид. ч. от имуществото и на основание член 30, ал.1 от ЗН във връзка с член 29, ал.1, предл. първо от ЗН, следва да се възстанови запазената част на наследниците на прекия наследник П. Р. П., като се намали с 3/12 ид. ч. извършеното завещателно разпореждане от наследството на общия наследодател със направеното саморъчно завещание. Намаляването и възстановяването следва да се извърши направо в дробна част съгласно чл. 29, ал. 1 от ЗН именно поради това, че завещанието е общо. Възражението на въззиниците-ищци, направено с писмената защита след приключване на устните прения пред въззивния съд е счетено за недопустимо, а по същество и за неоснователно, тъй като давностния срок тече от момента, в който се упражнят правата по завещанието, а това е станало в хода на делото пред въззивната инстанция през 2022 г. При тези изводи е прието, че е налице съсобственост между страните по делото, като правата на ответниците като наследници на П. П. са общо 6/ 12 ид.ч. ( 1/4 по наследство от Р. Д. и 3/12 запазена част от наследството на М. Д.), разпределени поравно между тримата му наследници съпруга К. П. и двама сина Р. и М. П., или по 2/12 ид.ч. за всеки. Останалите 6/12 ид.ч. от завещаните от М. Д. 3/ 4 ид.ч. принадлежат поравно- по 3/12 ид.ч., на ищцата М. Б. и на наследодателя на ищците, по завещание, като делът на надледодателя на ишците Д. Б. е наследен поравно от съпругата му Д. Б. и двете му деца М. Б. и Х. Б. / тримата ищци/ по 1/12 ид.ч. Съобразно тези изводи е определил квотите на страните в съсобствеността, посочени по-горе. Върховният касационен съд на РБ, състав на второ отделение на Гражданска колегия, по допустимостта на касационното обжалване счита следното: Касаторите не са формулирали никакъв правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а в изложението им, извън общото твърдение, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и че решаването на казуса от ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, са преповторени оплакванията им по касационната жалба за неправилност на въззивното решение, които са основания по чл.281, т.3 ГПК. Основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за различни от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като същият определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане- общо основание за селекция. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. Кумулативно с формулирането на правен въпрос касаторът трябва да посочи и някое от допълнителните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК. Липсата на формулиран правен въпрос в случая сочи на липса на общо основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. Не може да бъде споделен доводът на касаторите, че въззивното решение е недопустимо, доколкото съдът сам е определил квотите на съделителите, а те не са били посочени от ищците. С оглед задължителните разяснения обективирани в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Както е разяснено например с Решение № 98 от 20.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 663/2020 г., I г. о., съгласно нормата на чл. 344, ал. 1 ГПК, с решението по допускане на делбата, съдът се произнася относно това между кои лица, досежно кои имоти и при какви квоти се допуска дебата. В първата фаза следва да се изяснят тези въпроси, като се изследва на какво основание или основания е възникнала съсобствеността, за да определи правилно кои са съсобствениците, защото те са задължителни необходими другари. Задължение на съда е да установи и действителните квоти между страните независимо от заявените от тях твърдения, защото решението за допускане на делбата се ползва със сила на пресъдено нещо по посочените три въпроса, а съдът дължи прекратяване на съсобствеността във втората фаза и уравняване на дяловете с имоти или в пари – чл. 69, ал. 2 ЗН. Делбеното производство е особено исково и диспозитивното начало търпи отклонения, които са предвидени в специалната уредба на института на делбата. Касационният съдебен състав констатира, че е налице обаче служебно приложимото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност, независимо от факта, че с касационната жалба и изложението към нея това основание не е развито, защото чл.280, ал.2 ГПК изключва предпоставките по ал.1, и касационният съд може и служебно да допуска касационно обжалване при хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК. Касационното обжалване се допуска с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на въззивния съд, че след прекратяване на СИО на Р. и М. Д. през 1980 г., при действието на СК от 1968 г. /отм./, останалата в наследство от Р. П. Д. 1/ 2 ид.ч. от делбения недвижим имот е преминала не само към наследникът му и негов син П. Р. П., но и към преживялата съпруга М. Д., който извод, като обуславящ и по отношение на разрешеното от въззивния съд възражение на ответниците по чл.30 ЗН, налага допускане касационното обжалаване изцяло на въззивното решение. Касаторите следва да внесат държавна такса общо 75 лв. по сметка на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК.