Определение № 727 от 12.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1812/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ТЕРРА ГЛОУБ“ ЕООД срещу определение № 43/25.02.2025 г. по в. ч. т. д. № 17/2025 г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която е потвърдено определение № 163/2024 г. по т. д. № 51/2024 г. на Окръжен съд Русе за определяне на българския съд като международно некомпетентен да разгледа спора между жалбоподателя и „Биотееманафактур Хесен“ Гмбх, дружество, регистрирано в Германия.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като при постановяването му въззивният съд неправилно e приел, че уговорените в сключения между страните рамков договор правила на ИНКОТЕРМС определят, че мястото на доставка на стоките е в Германия. Според жалбоподателя тези правила съдържат единствено икономически термини и не са от естество да определят мястото на изпълнение на договора. По-конкретно уговорената DAP клауза не урежда местоизпълнението на договора, а момента на преминаване на риска като икономическа категория. Позовава се на практика на СЕС по приложението на чл. 5, т. 1, б.“б“ от Регламент № 1215, според която мястото на доставка е мястото на фактическо предаване на стоката или мястото, на което е предадена стоката на първия превозвач. Тъй като в случая стоката е предадена на превозвач в България, то това обуславя местоизпълнението и съответно компетентността на българския съд. Жалбоподателят се позовава и на чл. 17, ал. 2 ЗДДС, според която място на изпълнение при задължение за извършване на вътреобщностна доставка е местонахождението на стоката към момента, в който се изпраща пратката или започва превозът й. В случая местоизпълнението е в България както за данъчни цели, така и поради наличие на изрична клауза, посочена от страните в рамковия договор.

Като релевантни за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи следните въпроси:

1. „Дали уговорена клауза съгласно INCOTERMS сама по себе си определя мястото на изпълнение на търговски договор?“. По този въпрос се твърди отклонение от практика на ВКС, обективирана в определение № 271/2020 г. по ч. т. д. № 444/2020 г. на II т.о., ВКС.

2. „Дали е допустимо при наличие на рамкови договорни отношения съдът да формира правни изводи, тълкувайки фрагментарно волята на страните без да търси действителната им обща воля и без да тълкува отделни уговорки във връзка една с друга?“ По този въпрос се твърди противоречие с решение № 50044/2023 г. по т. д. № 92/2021 г. на II т.о., ВКС. В евентуалност сочи, че достъпът до касация следва да бъде осъществен с цел точно прилагане на закона и развитие на правото.

По делото е постъпил отговор от „Биотееманафактур Хесен“ Гмбх, дружество, регистрирано в Германия, с който подадената частна касационна жалба се оспорва като недопустима в една част и като неоснователна в друга. Заявява се становище, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до контрол по същество, тъй като не са обосновани сочените две хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Четирите доставки, които са предмет на касационното обжалване, попадат извън периода на действие на споразумението, сключено между страните на 25.02.2020 г., което има срок на действие една година. Не е договаряна пророгация на компетентността на съда. Изрично страните са уговорили място на оставка във Витценхаузен. Заявява се аргумент, че, ако мястото на доставка беше в България, то ДДС от 20 % следваше да бъде начислено независимо от факта, че се касае за вътреобщностна доставка – чл. 20, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Тъй като мястото на изпълнение е в Германия, няма начислен ДДС. При тези съображения моли да бъде постановен акт, с който да бъде отказан достъп до касация, евентуално обжалваното определение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски в размер на 1 800 евро с левова равностойност 3 520, 49 лв. за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение на Апелативен съд Велико Търново е потвърдено определение на Окръжен съд Русе за прекратяване на образуваното исково производство поради липса на международна компетентност на българския съд с позоваване на чл. 28 от Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г.

Въззивната инстанция е възприела, че са предявени кумулативно обективно съединени искове за заплащане на цена по пет договора за покупко-продажба на стоки, индивидуализирани от ищеца посредством издадените за тях фактури, известия за доставка и международни товарителници. Определил е спора като търговски, обуславящ приложението на Регламент /ЕС/ 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета. Преценил е, че относно доставката по фактури с дати 21.06.2019 г., 05.02.2020 г., 07.02.2020 г. и 10.05.2021 г. в приложения по делото писмен договор и писмени документи, имащи отношение към тези доставки, няма изразено съгласие за избор на съд. По тази причина е приел, че спрямо тях следва да се извърши преценка за международната компетентност на основание чл. 4 и специалната компетентност по раздел ІІ от Регламент № 1215. Като е отчел, че представените по делото заявки за съответните доставки съдържат позоваване на клаузи ИНКОТЕРМС, както и, че известията за тези доставки са потвърдени от продавача при условията на ИНКОТЕРМС, съдът е приел, че по този начин е обективирана взаимната воля на страните относно определяне на местоизпълнението. С посочване на DAP и DDP клаузи относно Германия страните са уговорили мястото на доставка именно в Германия, като цената на транспортните разходи е включена в цената на стоките, което обуславя международната компетентност на германския съд да разреши спора.

Не се явяват удовлетворени предпоставките за достъп до касационно обжалване.

Първият въпрос, поставен от жалбоподателя, е обосновал мотивите на въззивната инстанция и е включен в предмета на процесуалния спор, но той е разрешен в съгласие с определение № 271/2020 г. по ч. т. д. № 444/2020 г., II т.о, ВКС, а не в отклонение от даденото с него казуално разрешение. В същото дословно е посочено: „…критериите за определяне на международно компетентния съд са: на първо място сключеният между страните договор, като съдът следва да определи волята на страните относно клаузата за местоизпълнение на задължението за доставка на стоката, само на основание договора, без да определя приложимото право към него. В договора може да е извършено позоваване на клаузи ИНКОТЕРМС, които съдът следва да възприеме като воля на страните относно определяне на местоизпълнение. Ако не може да установи волята на страните, без да прилага международното частно право, приложимо към договора, съдът следва да определи международно компетентния съд с оглед мястото, където стоките са били доставени или е следвало да бъдат доставени, на основание чл. 7, пар. 1, б. б тире 1 от регламент 1215/12 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения на ЕП и на Съвета“. Следователно, като се е позовал на уговорките DDP и DAP, определяйки компетентния съд да разгледа спора по трансгранична доставка, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС.

Вторият въпрос не притежава характеристиката правен, доколкото не е коментиран от въззивния съд при разрешаване на спорния процесуалноправен въпрос относно доставката на стоки, описани във фактурите с дати 21.06.2019 г., 05.02.2020 г., 07.02.2020 г. и 10.05.2021 г. По отношение на тези доставки е приел, че отношенията на страните не са регулирани от споразумението, подписано на 25.02.2020 г. Поради тази причина ирелевантно за разрешаване на спора е как е тълкувано това споразумение от страна на въззивния съд.

Релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е единствено декларативно посочена, което не е достатъчно, за да бъде допуснат факултативен касационен контрол. Този въпрос е изяснен по задължителен начин в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС – страната е длъжна да мотивира искането си, а това не е в тежест на касационната инстанция.

Изложеното мотивира настоящият състав на съда да