Определение № 50027 от 21.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1800/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Уникредит Булбанк” АД със сдалище и адрес на управление гр. София, чрез адв. Г. Д., срещу въззивно решение № 476 от 01.12.2021 г. по в.гр.д. № 602/2021 г. на Окръжен съд - Велико Търново. В касационната жалба на първо място са изложени подробни доводи за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск за собственост поради липса на правен интерес. На следващо място са развити оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е основал постановеното решение единствено на заключението на една от приетите по делото съдебно-почеркови експертизи, макар да са били приети още две заключения, които установяват само вероятност подписът за „продавач” на обсъждания по делото нотариален акт № *** г. да не е положен от ищеца, а да е имитиран от друго лице. Поддържа също, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които преценени в съвкупност, внасят съмнение в поддържаната от ищеца теза. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационна проверка за неговата допустимост, евентуално - на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените в изложението правни въпроси. Ответниците по касация А. Д. Д., А. А. Х. и Е. О. Б. не са подали отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260033 от 02.04.2021 г. по гр.д. № 2729/2017 г. на Районен съд- Велико Търново, с което е признато за установено по отношение на „Уникредит Булбанк” АД, А. Д. Д. и Е. О. Б., че А. А. Х. е собственик въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № *** г. на нотариус с рег. № 405 при Нотариалната камара, на следния недвижим имот: апартамент № *** на втори жилищен етаж в жилищна сграда-блок ***, вх. ***, построен върху държавна земя в стр. кв. ***-запад по плана на [населено място], с площ на жилището 63.05 кв.м, заедно с принадлежащото му избено помещение № 3 с площ 6.78 кв.м и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът по делото А. Х. е придобил правото на собственост върху процесния имот въз основа на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № *** г. С нотариален акт № *** г. на нотариус Д. Д. в качеството си на продавач е прехвърлил правото на собственост на този имот на А. Л. К. за сумата 11 589.80 лв., като е посочено в акта, че сумата е изплатена на продавача напълно и в брой. С нотариален акт за покупко-продажба № *** г. на нотариус Д. Д. А. К. и В. К., действащи чрез Г. П. С. като техен пълномощник, прехвърлили този имот на „Екострой-02” ЕООД. От своя страна дружеството продало имота на А. Д. Д. и Е. О. Б. с нотариален акт № *** г. на нотариус Г. С. за сумата 38 000 лв. В нотариалния акт е посочено, че продажната цена ще бъде изплатена на продавача по сделката със средства, предоставени на купувачите по Договор за банков кредит № 115 от 24.08.2006 г., сключен с банка „Хеброс” АД, след представяне на препис от нотариален акт и удостоверение за вещни тежести с вписана първа по ред законна ипотека в полза на банката. С посочения Договор за банков кредит Банка „Хеброс” АД е предоставила на А. Д. Д. като кредитополучател и Е. Б. като солидарен длъжник сума в размер на 38 000 лв. за закупуване на недвижим имот, със срок за погасяване на кредита 15.08.2026 г. За обезпечаване вземането по договора за кредит в полза на банката е учредена първа по ред законна ипотека върху имота, вписана на 30.06.2006 г. и подновена на 28.07.2016 г. Поради обявяване на кредита за предсрочно изискуем банката - кредитор се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т.2 ГПК и изпълнителен лист. Образувано е изпълнително дело, имотът е описан, оценен от ЧСИ и е насрочена публична продан. Твърдението на ищеца е, че нотариален акт № ***г. е неистински документ, а обективираният в него договор да покупко-продажба е нищожен поради липса на съгласие, тъй като той не е подписал нотариалния акт и не е изразявал воля за продажба на имота. Назначена е съдебно-графическа експертиза, изготвена от в.л. Хр.Б., която след извършено изследване на подписа на ищеца в нотариалния акт и в сравнителни образци е дала заключение, че установените различия и съвпадения в общите и частни признаци на подписите обосновават извод, че най-вероятно подписът на А. Х. в нотариалния акт е имитиран. Допусната е повторна съдебно-графическа експертиза, която е дала заключение, че подписът в нотариалния акт не е положен от А. Х.. Във въззивната жалба ответникът „Уникредит Булбанк” АД е направил искане за назначаване на повторна или допълнителна съдебно - почеркова експертиза, което е оставено без уважение от въззивния съд. При постановяване на своето решение въззивният съд е обсъдил двете заключения на съдебно-графическите експертизи и е приел, че между тях няма противоречие. И двете вещи лица са установили съвпадения и различия в общите и частни признаци на снетите образци и оспорения подпис, и са направили извод, че е налице имитиране на подписа на ищеца чрез наблюдение. Съдът е обсъдил и показанията на разпитания като свидетел полицай от РУ-Горна Оряховица П. Р., който е заявил, че при проведена неформална среща с лицето Ц. Н. узнал, че при него отишъл Кр. В. - син на А. К., който му казал, че в апартамента живее ищецът, но му казали да се изнесе от него, тъй като имотът бил заложен в банка, както и че срещу малка сума пари А. К. направила услуга на Г. С., с когото са в родствени отношения, и той прехвърлил имота на нейно име. Преценявайки в съвкупност тези доказателства, въззивният съд е приел от правна страна, че договорът за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № *** г., с който А. Х. продава собствения си имот на А. К., е нищожен поради липса на съгласие и купувачът по него не е придобил правото на собственост. Поради това и последващите прехвърлителни сделки не са произвели присъщото си вещно-правно действие и не легитимират последните приобретатели като собственици на имота. Съдът е обсъдил и доводите на ответника „Уникредит Булбанк АД, че ищецът е знаел и е бил съгласен с извършената прехвърлителна сделка, и е намерил тези доводи за недоказани. Приел е, че представената от ответника експертна оценка на имота, в която е посочено, че на 19.07.2006 г. е извършен оглед, сама по себе си или във връзка с останалите доказателства не установява знание и съгласие на ищеца за сключване на сделката. Информацията за разплащателната сметка на ответника Д., в която е посочено, че ищецът е извършил погасяване на вноски по кредита на двамата ответници-физически лица, също не е годна да обоснове категоричен извод, че ищецът е изразил съгласие за продажба на имота, и да разколебае извода, че подписът в нотариалния акт за продажба не е положен от А. Х.. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят „Уникредит Булбанк” АД поставя два правни въпроса, за които поддържа да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и съответно да обосновават основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване: 1. Дали предвиденият в закона отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК изключва възможността третото лице да предяви срещу взискателя и длъжника положителен установителен иск за собственост на имота, върху който е насочено принудителното изпълнение. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 212 от 02.01.2018 г. по гр.д. № 4897/2016 г. на ВКС. 2. Дали въззивният съд може да откаже назначаване на нова експертиза, с която делото ще се изясни от фактическа страна. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 243 от 31.05.2011 г. по гр.д. № 976/2010 г. на ВКС, І г.о. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси. Отговор на първия въпрос е даден в т.4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. В него е прието, че искът по чл. 440 ГПК е предвиден като защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Този иск е уреден с изрична законова разпоредба, която очертава както случаите, когато той може да бъде предявен, т.е. както кога е налице правен интерес, така и кои са надлежните страни по него. Посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса за предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Целта на иска е при уважаването му да бъде установено със сила на пресъдено нещо в отношенията между третото лице, кредитора и длъжника, че вещта не принадлежи на длъжника, и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Тъй като в чл. 440 ГПК липсва изрична забрана, третото лице може да предяви положителен установителен иск, с който да установи, че то, а не длъжника, е носител на засегнатото от изпълнението право. Уважаването на този иск ще има същия правен ефект, какъвто има и уважаването на иска по чл. 440 ГПК, тъй като ще бъде установено, че вещта, върху която е насочено изпълнението не принадлежи на длъжника. От същото принципно положение се е ръководил съставът на ВКС, постановил решение №№ 212 от 02.01.2018 г. по гр.д. № 4897/2016 г. на ВКС, І г.о., но с оглед конкретните обстоятелства, изложени от ищеца в исковата молба и заявеният петитум да бъде установено правото му на собственост по отношение на вещта, върху която е насочено принудително изпълнение, но към минал момент / когато е завършен фактическия състав на придобивната давност, на която се е позовал ищецът/, а не към момента на предявяване на иска, е прието от една страна, да е налице нередовност на исковата молба поради противоречие на обстоятелствена част и петитум, а от друга- че липсва правен интерес от провеждането на положителния установителен иск за собственост, тъй като и при уважаването му ищецът няма да може да постигне целения правен резултат-да осуети принудителното изпълнение. Настоящият случай не е такъв. С предявения от А. Х. положителен установителен иск се цели установяване на правото му на собственост към момента на предявяване на иска, поради което и съгласно разясненията, дадени в .4 от ТР № 3/2017 г. по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС е налице правен интерес като положителна процесуална предпоставка за предявяване на този иск. Значението на втория въпрос за изхода на делото е предпоставено от твърдението на жалбоподателя, че двете приети пред първата инстанция съдебно-графични експертизи, не са дали категорични заключения относно това дали подписът за „продавач” в нотариален акт № *** г. е положен от ищеца. В решение № 243 от 31.05.2011 г. по гр.д. № 976/2010 г. на ВКС, І г.о., на което се позовава жалбоподателят, е прието, че при оспорване на подпис в правомощията на съда е да назначи вещо лице-графолог, което да установи дали подписът /на завещателя/ е положен от лицето, сочено като негов автор. При оспорване на заключението на единичната експертиза съдът може да назначи друго или повече вещи лица. Посочено е, че допълнителна експертиза се възлага, когато заключението е непълно или неясно, а повторна - когато заключението не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Въззивното решение не противоречи на тази практика. Действително първата съдебно-графическа експертиза е дала заключение, че подписът на А. Х. за продавач в нотариалния акт най-вероятно е имитиран. Тази липса на категоричност е обосновала назначаване на повторна съдебно -графическа експертиза, изготвена от друго вещо лице - М. М.. След проведено аналитично-сравнително изследване на подписа в нотариалния и сравнителните образци от подписи на А. Х. вещото лице е дало категорично заключение, че подписът не е положен от А. Х.. Изводът е обоснован от второто вещо лице с констатираните устойчиви различия в общите и частни графически признаци на подписа, конкретно посочени в заключението, а също и на база извършено допълнително изследване по метода „Анализ на натиска при писане” /денсинометрия/, при което са установени признаци за техническа подправка /имитиране, рисуване на подписа чрез наблюдаване/. Въззивният съд е обсъдил двете заключения и е приел, че между тях няма противоречие досежно това, че е налице имитация на подписа на ищеца, поради което е намерил, че не е необходимо назначаване на трета /повторна или допълнителна експертиза/ за установяване автентичността на подписа. Поради това по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Третият въпрос, изведен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, е за това дали при произнасянето си по положителен установителен иск за собственост съдът може да обоснове своето решение само и единствено въз основа на оспорване на подпис и на графологическата експертиза. Въпросът е некоректно формулиран, тай като видно от мотивите на въззивното решение, съдът не се е ограничил само до обсъждане на заключенията на графологичните експертизи, а е взел предвид и събраните по делото гласни и писмени доказателства, в това число и представените от ответника експертна оценка на имота, изготвена на 20.07.2006 г. във връзка с договора за кредит, както и „Информация за сметка за периода 09.04.2007 г.- 21.09.2017 г.”. Съдът е изложил съображенията си защо намира, че тези писмени доказателства не доказват твърдението на ответника, че договорът за продажба, сключен с нотариален акт № 511/2003 г., е подписан от ищеца А. Х., респ. че същият не е нищожен поради липса на съгласие. В тази връзка следва да се има предвид, че твърдението на жалбоподателя за погасяване на вноски по договора за кредит от ищеца А. Х., релевирано с отговора на исковата молба, е било оспорено от ищеца с нарочна молба, и с доклада по делото съдът е указал на ответника „Уникредит Булбанк” АД, че носи доказателствената тежест за доказване на това обстоятелство. Такива доказателства не са представени по делото. Несъгласието на жалбоподателя с направените от въззивния съд изводи не е основание за допускане на касационно обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът