Определение № 172 от 31.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1051/2020 г.

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „ЗАД „Алианц България““ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. М. срещу решение № 1 от 07.01.2020г. по в. гр. дело № 560/2019г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 64 от 16.08.2019г. по т. дело № 114/2018г. на Окръжен съд Търговище, 3 състав в частта, с която „ЗАД „Алианц България““ АД е осъдено да заплати следните суми: 1/ на С. А. Х. и А. А. Х. по 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на брат им А. А. Х., настъпила в резултат на ПТП на 04.03.2017г., причинено от водача на лек автомобил марка „Форд“, модел „Фокус“, с рег. № СА 15-87 ВН, при наличие на валидно застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/01/116002549741, валидна от 30.09.2016г. до 30.09.2017г., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 30.07.2018г. до окончателното й плащане; 2/ на С. М. А. сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на брат му М. М. А., настъпила в резултат на същото ПТП, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 30.07.2018г. до окончателното й плащане; 3/ на адв. П. Б. Д. общо сумата 4 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищците С. А. Х., А. А. Х. и С. М. А., на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 ЗАдв; 4/ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд Търговище сумата 2 400 лв. – държавна такса върху уважения размер на предявените искове, и 46,65 лв. – разноски за експертизи съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 6 във връзка с чл. 83 ГПК.

Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че при определяне на съпричиняването в размер 50% въззивният съд не е обсъдил всяко от действията на пострадалите лица, с които са допринесли за настъпване на вредоносния резултат и не е посочил дали само липсата на светлоотразителни знаци и светещо тяло отзад вляво на каруците е основание за приемане на съпричиняване 50% или и движението на каруците по път, на който е имало забранителен знак за движение на пътни превозни средства /ППС/ с животинска тяга. Прави оплакване, че съдебният състав не е обсъдил и нарушението на чл. 5, ал. 3 ЗДвП от страна на двамата водачи на ППС с животинска тяга – управление на каруците с концентрация на алкохол в кръвта, обуславяща състояние на тежка степен на алкохолно опиянение. Касаторът поддържа становище, че изводът за наличие на виновно поведение от страна на водача на лекия автомобил е необоснован и не е съобразен с доказателствата, установяващи, че той не е имал техническа и професионална възможност да предотврати настъпването на ПТП и за него събитието е случайно по смисъла на чл. 15 НК. Излага доводи за неправилност на извода, че тримата ищци са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на техните братя, тъй като не са доказани особено близка връзка с починалите и действително претърпени вреди над обичайните при конкретната родствена връзка.

В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Попада ли използваното в Решение на Съда на ЕС /втори състав/ от 24.10.2013г. по дело С-277/12 Vitalijs Drozdovs срещу Blatikums AAS/ и Директива 2009/103/ЕО, която кодифицира отменените понастоящем Директива 72/166/ЕИО, Втора директива 84/5/ЕИО, Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета, Директива 2000/26/ЕО и Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005г., понятие „близки членове на семейството“ в приложното поле на разпоредбите на чл. 493а, ал. 4 и № 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ и може ли така определено, това понятие да обуслови присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ в размер по-голям от 5 000 лв.?

2. Има ли в действащото законодателство изведено легално определение на термина „близки членове на семейството“ и изчерпва ли се той с най-близкия кръг увредени лица по смисъла на чл. 493а, ал. 3 КЗ или в него попадат и лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ?

Касаторът поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответниците С. А. Х., А. А. Х. и С. М. А. /ищци в първоинстанционното производство/ чрез Адвокатско дружество „М. и Д.“, представлявано от адв. Н. М. и адв. П. Д., оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на съдебния акт, тъй като не е цитирана никаква съдебна практика, а относно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е посочил разпоредба от закона, която според него е неправилно приложена и се нуждае от тълкуване, както и не е формулирал конкретен въпрос. В представения писмен отговор поддържат становище и за правилност на обжалваното въззивно решение. Претендират присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 04.03.2017г., на път І - 4, между селата А. и П., е станало ПТП между лек автомобил „Форд Фокус“ рег. [рег.номер на МПС], управляван от П. И. Г., и движещите се попътно два броя каруци, със завързан за втората каруца кон, в резултат от което е настъпила смъртта на управляващите каруците А. А. Х. и М. М. А. и са причинени телесни повреди на намиращия се в първата каруца А. С.. Констатирал е, че починалият при ПТП А. Х. е брат на ищците С. А. Х., А. А. Х., А. А. Х. и А. А. Х., а починалият М. А. е брат на ищеца С. М. А..

Съдебният състав въз основа на заключението на съдебната авто-техническа експертиза и показанията на свидетелите П. И. Г. и А. С. е установил механизма на настъпилото ПТП, като е приел, че лекият автомобил се е движил със скорост около 86,2 км/ч. в тъмната част от денонощието, с включени фарове на къси светлини и е застигнал двата конски впряга. Въпреки предприетото спиране, са настъпили последователно три удара - между челната част на лекия автомобил и завързания зад втората каруца кон и последователно между автомобила и задните части на двете каруци. Водачът на лекия автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 1 ЗДвП, не е преценил правилно пътната обстановка, тъй като при движение със скорост 86,2 км./ч., с включени къси светлини, при видимост 55-60 м. и опасна зона 73,8 м. не е имал възможност да спре преди мястото на удара, докато при включени дълги светлини и видимост 100-120 м. би имал време да преустанови движението на автомобила. От друга страна, каруците са били без светлоотразители и светлини през тъмната част от денонощието, а водачите на каруците – без светлоотразителни жилетки; при тяхното наличие водачът на автомобила би могъл да възприеме своевременно опасността и да реагира за избягване на процесното ПТП. Въззивната инстанция е констатирала, че на пътя в двете посоки на една стойка със знак „Стоп“ е поставен пътен знак В10 - „Забранено е влизането на ППС, теглени от животни“.

Въз основа на заключението на съдебната медицинска експертиза съдебният състав е установил причинно-следствената връзка между настъпилото ПТП и смъртта на А. Х. и М. А., както и обстоятелството, че А. Х. е бил с алкохолна концентрация в кръвта 6,30 промила, отговаряща на свръхтежка степен на алкохолно опиване, а М. А. – с концентрация на алкохол в кръвта 1,77 промила, отговаряща на средна степен на алкохолно опиване.

Приел е за основателно възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на резултата от починалите поради нарушение на чл. 71, ал. 1 ЗДвП и движение на каруците на забранено място при наличие на забранителен знак за движение на ППС с животинска тяга, като е определил съпричиняването в размер на 50%. Относно възражението за съпричиняване поради липса на регистрация на каруците и употреба на алкохол от пострадалите е изложил съображения, че не е доказана пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и последвалата смърт на А. Х. и М. А., поради което е направил извод за неговата неоснователност.

Въззивният съд е приел за безспорно установено наличието на сключена по отношение на лекия автомобил марка „Форд“, модел “Фокус“, рег. № СА 15-87 ВН задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с полица за застраховка „ГО“ № ВG/01/116002549741, валидна от 30.09.2016г. до 30.09.2017г., както и подадено от ищците до ответника заявление по чл. 380 КЗ за обезщетение за претендираните неимуществени вреди на 12.07.2018г. и пет отказа за заплащане на обезщетение от 30.07.2018г.

За установяване на претърпените от ищците неимуществени вреди са събрани гласни доказателства /показанията на свидетелите Г. А., Б. М., Б. Х. и А. Х./ и след тяхното обсъждане и преценка на действителните отношения и емоционалната привързаност между А. Х. и всеки от ищците С. А. Х., А. А. Х., А. А. Х. и А. А. Х., както и между М. А. и ищеца С. М. А., внезапния характер на трагичното събитие и интензитета на търпените душевни болки, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за всеки от ищците С. А. Х., А. А. Х. и С. М. А. е по 40 000 лв. и предвид приетия размер съпричиняване от двамата пострадали 50% е заключил, че дължимото обезщетение на всеки от посочените трима ищци е по 20 000 лв. Съдебният състав е съобразил практиката в Тълкувателно решение № 1 по тълк. дело № 1/2016г. на ОСГТК на ВКС, с което се разширява кръгът на правоимащите да претендират застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди, извън посочените в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г., и е приел, че ищците С. А. Х., А. А. Х. и С. М. А. са материално-правно легитимирани да получат застрахователно обезщетение, предвид създадената между починалите и техните братя трайна и дълбока връзка, надхвърляща традиционните представи за родствена връзка – родени са и са живели в едно и също населено място, имат близка възраст, израснали са заедно като задружно и сплотено семейство, заедно са работили – с коня и каруцата на А. и М., в събирането на билки и всеки друг начин за осигуряване на прехрана. След създаването на семейства, продължили да живеят в едно населено място и да си помагат в ежедневието, търсели се, събирали се често. Смъртта променила живота на братята – на събиранията често си спомняли за починалите, вече не били така весели, всеки изгубил своя опора; предвид близките братски отношения, и тримата все още не могат да преодолеят настъпилата нелепа и внезапна смърт на брата.

Като неоснователно е прието от въззивния съд възражението на ответното застрахователно дружество за определяне на обезщетението до предвидения в § 96, ал. 1 от ЗИД на действащия КЗ лимит от 5 000 лв. по съображения, че посочената разпоредба, предвиждаща този лимит на обезщетение до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 КЗ, противоречи на чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО. Поради това е направен извод, че разпоредбата на чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО следва да намери директно приложение и дерогира прилагането на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018г./.

Исковете на А. А. Х. и А. А. Х. са неоснователни, тъй като не е доказано наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия А. Х., нито, че настъпилите в резултат от смъртта му морални болки и страдания са надвишаващи по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която исковете на тези две ищци са отхвърлени, е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от тях.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК е неоснователен, тъй като формулираните от касатора правни въпроси не отговарят на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са предпоставени от твърдението на касатора, че разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ не е свързана с въпроса, разрешен с Решение от 24.10.2013г. по дело C-277/12, Vit вlijs Drozdovs срещу Baltikums AAS, ECLI:EU:C:2013:685 СЕС, който е касаел конкуренция, респективно разграничаване на имуществени и неимуществени вреди, както и колебания относно приложимостта на някои общностни директиви към неимуществените вреди. Посочените в изложението въпроси не са обусловили правните изводи по конкретното дело, съдебният състав не се е аргументирал с практиката на Съда на ЕС, обективирана в Решение от 24.10.2013г. по дело C-277/12, Vit вlijs Drozdovs срещу Baltikums AAS, ECLI:EU:C:2013:685 СЕС и в мотивите на обжалвания съдебен акт не е обсъдено понятието „близки членове на семейството“, употребено в посоченото решение на СЕС. Доколкото поставените въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се обсъжда наличието на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

От друга страна, приетата от въззивния съд близка, трайна и дълбока връзка, надхвърляща традиционните представи за родствена връзка, дала основание за извод за наличие на активна материалноправна легитимация на ищците С. А. Х., А. А. Х. и С. М. А. да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на техните братя в резултат на процесното ПТП, е установена въз основа на събраните доказателства. В този смисъл съдебният състав не се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Преценката на конкретните факти и доказателства е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Варненски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на ответниците /ищци/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените от тях разноски за касационното производство по 1 500 лв. на всеки, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение