Определение № 323 от 16.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3498/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Български пощи“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище гр. София, чрез процесуален представител Я. Д. - гл. юрк. на Регионално управление „Югоизточен регион“ при дружеството срещу решение № 30/21.05.2019 г. по гр. д. № 79/2019 г. на Апелативен съд – Бургас. Ответникът по жалба – Т. С. К., чрез адвокати В. и В., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 429/18.12.2018 г. по гр. д. № 1630/2017 г. на Окръжен съд – Бургас в уважената част на предявените от ищцата К. против касатора искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и присъждане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от деликт, настъпил на 15.05.2017 г., съответно от 10 000 лв. и 1 500 лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на исковата молба – 26.10.2017 г. до изплащането им и разноски. По допустимостта на подадената касационна жалба, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Жалбата срещу въззивното решение в частта на произнасянето по предявения иск за заплащане на сумата от 1 500 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати. Предмет на инстанционен контрол в тази част е неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд. Касае се за въззивно решение, с което е потвърдено първоинстанционно решение (№ 429/18.12.2018 г. по гр. д. № 1630/2017 г. на Окръжен съд – Бургас ) в частта му, с която изцяло е уважен предявеният деликтен иск за обезщетяване на търпени имуществени вреди в размер на 1 500 лв. Съгласно изричната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, не подлежат на касационен контрол. Ето защо, касационната жалба срещу въззивното решение в частта на произнасянето по предявения иск (за обезщетяване на търпени имуществени вреди) с цена до 5 000 лв., попада в предвиденото от законодателя и цитирано по-горе ограничение в обхвата на касационното обжалване. Затова въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта на осъждането на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 10 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, настъпило на 15.05.2017 г. в[жк]на [населено място], [улица], е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е установил, че са се осъществили предпоставките от фактическия състав на основанието по чл. 49 ЗЗД, за ангажиране на обективната отговорност на ответника като възложител на работата, при и по повод на която са настъпили вредите. От фактическа страна е прието, че инцидентът с пострадалата е настъпил на 15.05.2017 г. при посещението й в пощенската станция в[жк]на [населено място], находяща се на партерния етаж в наето от частно лице помещение, изградено за „магазин“, в жилищна сграда на [улица]. Придвижването на лицето се е осъществявало с проходилка, тъй като е имало затруднено движение в следствие на хронично заболяване „множествена склероза“. На излизане от клона на пощенската станция ищцата е паднала пред входната й врата, в резултат на което е получила фрактура на дясна ръка и се е наложило да претърпи оперативна интервенция. Развити са мотиви, че падането и настъпилото като последица от него увреждане на здравето, се дължат на поведението на служители на ответника, които не са осигурили достъпна архитектурна среда за всички групи от населението (вкл. и за хора с увреждания и намалена подвижност) за сградата, където се намира обектът, съставляващ публична институция – поща, предвид преодоляване на съществуващата денивелация между входната врата на помещението и тротоара. Налице е бездействие на служители, на съответното ръководство на ответното търговско дружество, изразяващо се в неизпълнение на вменени със закон задължения по Наредба № 4/01.07.2009 г. на МРРБ за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания. Според решаващия състав цитираната наредба е приложима за обекта като място, където е настъпило увреждането - пощенска станция, който, като публична институция в урбанизирана територия следва да се поддържа в състояние, което да осигурява достъпна архитектурна среда за цялото население, като се отчитат и специфичните нужди на хората с намалена подвижност, в т. ч. на хората с увреждания - чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1, т. 3 от наредбата. На място са установени по-малка ширина, а частично и по-малка дължина на стъпало, което съществува не по предвижданията в проекта, липса на парапети, липса на стълбищна площадка, по-тясна входна врата, високо монтирана дръжка на тази врата, изискваща усилие при натискане. Така е формиран извод за нарушение на изискванията на чл. 35, ал. 1, т. 1, чл. 39, ал. 2 и чл. 40, ал. 1, във вр. с тези по чл. 15, чл. 16 и чл. 17 от наредбата, обезпечаващи достъпна архитектурна среда за хора с намалена подвижност. Затова втората инстанция е приела, че ответникът носи отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител, тъй като вредите са причинени от бездействие за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите или други правила или характера на работата. Установено е и здравословното състояние на пострадалата, като такова създаващо затруднение при нейното придвижване и формиращо остатъчен двигателен дефицит – пареза на крайниците и координационни нарушения, предвид хроничното й автоимунно заболяване „множествена склероза“. Посочено е, че в това състояние нейното придвижване се осъществява с помощни средства – проходилка, с поемане на част от тежестта на тялото от ръцете. Отчетени са и обстоятелствата по характера на увреждането (сложността на фрактурата на ръката), необходимостта от оперативна намеса с поставяне на метална остеосинтеза със заключваща плака, настъпилото в резултат на счупването влошаване на хроничното заболяване „множествена склероза“, негативното влияние на трудното възстановяване на засегнатата ръка върху способността на лицето да се придвижва, предвид ключовата роля на ръцете при придвижване с проходилка, а също и установената слабост, и намалена хватателна способност на увредената ръка, както и частична загуба на силата и подвижността й. Във въззивното решение е съобразен и факта, че като последица от инцидента и стресът от него, както и от преживяната анестезия, се е обострило хроничното заболяване „множествена склероза“ и е довело до два нови пристъпа, наложили стационарно лечение. Според съда при определяне на размера на обезвредата на неимуществените вреди са съобразени периодът на лечение – от 2 до 3 месеца, затрудненията на ищцата в бита и обслужването, нейната възраст към деня на увреждане – 65 г., общото й здравословно състояние и разколебаната прогноза за пълно възстановяване на засегнатата дясна ръка. Частичната загуба на сила, намалената хватателна способност и подвижност на този крайник са отчетени като съществени с оглед търпените неимуществени вреди, предвид на факта, че създават още по – големи трудности при придвижването на пострадалата, осъществявано с проходилка. Така въззивната инстанция е достигнала до извод, че необходим, справедлив и адекватен паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага е сумата 10 000 лв., която е присъдена. За неоснователно е прието възражението на защитата на ответника, че в случая е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вредоносния резултат от пострадалата. В тази връзка е изложен доводът, че липсват данни поведението на пострадалата да е в причинно-следствена връзка с инцидента и претърпените вреди. Посочено е, че влошеното й здраве, на което се позовава насрещната страна, е състояние, но не и поведение, което може да обоснове наличие на принос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига следния правен въпрос, които поддържа да е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по разглеждане и решаване на спора, с който е сезиран, а именно: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства и да формира изводите си въз основа на съвкупната им преценка или може да ги основе само на избрани от него доказателства?“ По въпроса страната обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че е налице отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 134/30.12.2013 г. по гр. д. № 34/2013 г. на ВКС, II г. о., Решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., Решение № 206/31.07.2016 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 401/11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ВКС, III г.о. По същия въпрос се сочи и наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3, предл. 1 ГПК с аргумента, че произнасянето по него е от значение за точното прилагане на закона. Като основание за селекция на касационната жалба се поддържа и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради „очевидната неправилност“ на въззивното решение в оспорената му част. Касационното обжалване не следва да бъде допускано. Повдигнатият правен въпрос е релевантен, защото е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения - фактически и правни, по разглеждане на материалноправния спор, предмет на делото, но не осъществява соченото допълнително селективно основание. Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения произтича от характера на въззивното производство. Съгласно установената задължителна съдебна практика – т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тъкл. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Дейността на въззивната инстанция е решаваща, което предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, както и формиране на собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ГПК. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението му - чл. 236, ал. 2 ГПК. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане и преценка на доказателства, и на защитните позиции на страните в пределите на въззивната проверка (чл. 269 ГПК), както и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивното решение и за правото на защита на страните в процеса. В разглежданият случай всичко това е сторено от въззивната инстанция и е намерило отражение в мотивите на постановения от нея съдебен акт. Обсъдени са всички предпоставки от състава на основанието по чл. 49 ЗЗД и са направени обосновани изводи за наличието им. Касаторът твърди, че не са кредитирани част от свидетелските показания без да се сочат мотивирано причини за това, както и е игнорирано възражението му за необходимостта от ангажиране на документ от органите на медицинската експертиза, удостоверяващо състоянието на пострадалата като лице с увреждане. Във въззивното решение на анализ и преценка са подложени събраните по делото гласни доказателства и аргументирано са изведи доводи на кои от тях съдът дава вяра и защо, както и по какви причини не се кредитират останалите като източник за релевантните по спора факти. Мотивирани са и съображения, основани на прието по делото експертно заключение, че ищцата страда от хронично автоимунно заболяване, което обективно я поставя в положение на лице с двигателен дефицит и ограничава възможностите й за придвижване, освен с помощно средство. Дали лицето разполага с документ от съответните медицински органи, който удостоверява това му състояние или не разполага с такъв, е без значение за настоящия спор. Налага се, че въззивното решение в обжалваната му част е изцяло съобразено с установената съдебна практика, вкл. и тази, която страната сочи и прилага, както и със задължителна такава, поради което отсъстват предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. По същия въпрос се иска допускане на касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в първата му хипотеза – „въпрос от значение за точното прилагане на закона“. На първо място, въвеждането на взаимно изключващи се основания спрямо общото основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), е недопустимо. Допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави, при които правният въпрос е разрешен в различни хипотези. В хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е релевантно отклонението в изводите на въззивния съд от обективираните разрешения чрез уеднаквената практика на ВКС и ВС по идентични правни въпроси, докато в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необходимо въззивното решение да е съобразено с формираната практика на ВКС и ВС, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й (поради промяна на законодателството или обществените условия) – когато се касае за „въпрос от значение за точното прилагане на закона“ или пък въззивният съд е приложил норми, по които липсва създадена съдебна практика, когато съдържащата се в тях уредба е непълна, неясна или противоречива и се налага тълкуването й – когато се касае за „въпрос от значение за развитието на правото“. В случая не са съобразени разясненията в т. 4 от ТР №1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. На второ място, липсва мотивирано изложение на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия – при поддържаната предпоставка „въпрос от значение за точното прилагане на закона“. Ето защо и на основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по поставения въпрос достъп до касация не може да бъде осъществен. Относно поддържаната очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като основание за селекция на касационната жалба. Посоченото основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая обаче жалбоподателят мотивира съображения в подкрепа на твърдението си, че въззивното решение страда от такъв тежък порок като се основава именно на доказателствата по делото и на собствената си оценка за тяхната стойност като достоверен източник на данни за релевантните по спора факти. При оглед очертаната по - горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 1, предл. 3 ГПК в случая липсва аргументирано изложение за наличието му. В обобщение, не са обосновани предпоставки от приложно поле на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част не следва да бъде допускано. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция жалбоподателят дължи на ответника по касационна жалба заплащане на претендираните от последния разноски за това производство. Видно от договора за правна защита и съдействие те възлизат на сумата 700 лв., платени в брой, като вписването за така извършеното плащане е достатъчно и има характера на разписка за получената сума – така постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,