Определение № 1171 от 10.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 541/2026 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.13770/17.07.25 по г.д.№.5630/24 на СГС ІV Жс., е оставена без уважение частната жалба на Е. Д. М. срещу определение №.44906/14.12.23 по г.д.№.67052/23 на СРС, 50с., за прекратяване на производството по делото и отхвърляне на искане по чл.95 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба от Е. Д. М. ведно с изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК от назначения му по реда на правната помощ и посочен от него служебен адвокат Е.Я., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че предявеният иск е недопустим предвид наличие на предпоставките на чл.126 ГПК. В конкретния случай сочените действия, за които се твърди противоречие с правото на ЕС и международни актове, са бездействие - непредприемане на действия във връзка с искането по чл.422 НПК /подавани са множество искания/ на ищеца за възобновяване на наказателното производство, по което е осъден с влязла в сила присъда, като окончателният акт е постановен по нохд №.1018/19. Отразено е, че уредбата на НПК /чл.420 и сл./ за възобновяване на наказателно производство дава възможност и самият осъден да иска директно до първоинстанционния съд такова възобновяване, но в шестмесечен срок от получаване на решението; сезирането с подобно искане на прокуратурата не води до задействане на такава процедура, тъй като законът е предоставил на нейната преценка дали да се предприемат такива действия. Същевременно множеството подадени от Е.М. молби по същество са с едно и също искане и касаят твърденията за неправомерно му осъждане и възможност това да бъде преодоляно. Фактическото основание на молбите във връзка с твърденията за нарушение на правото на ЕС чрез тези действия на прокуратурата са с едно и също съдържание, предметът на исковете е един и същ /накърнява се един и същ правен интерес/ и предходни дела с идентичен предмет съставляват г.д.№.51820/23 /искова молба вх.№.25950/23/ и г.д.№.44826/22 /искова молба вх.№.172972/18.08.20/ на СРС - като по второто се е произнасял по частна жалба именно въззивният състав, постановил атакуваното понастоящем пред ВКС определение №.13770/17.07.25 по г.д.№.5630/24 на СГС, ІV Жс. При това положение е преценено, че прекратяването на производството от СРС е правилно и в съответствие с вече формираната практика на ВКС, касаеща предходно заведени искове с такъв предмет. Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1. “Допустимо ли е национален съд да прекрати производството по гражданско дело на основание чл.126 ал.1 ГПК поради твърдян пълен обективен и субективен идентитет, когато между делата липсва реална идентичност по предмет, фактически състав и период на настъпилите вреди, когато делата се отнасят за различни периоди от време и различни фактически обстоятелства - вреди, настъпили в различни периоди, и различен обем на вредите в различните периоди, макар и заведени от едно и също лице, и представлява ли това ограничаване на достъпа да съд в нарушение на чл.47 от ХОПЕС и принципите на ефективност и равностойност в правото на ЕС?“; 2.“Представлява ли голословното изброяване на множество „други дела“, заведени от ищеца, без конкретизация на техните номера, страни и предмет, достатъчно основание за извода на съда, че е налице пълен обективен и субективен идентитет по смисъла на чл.126 ал.1 ГПК и допустимо ли е въз основа на такова общо твърдение да се прекрати производството, без съдът да извърши конкретна съпоставка на предмета и страните по делата-с оглед гарантираното в чл.47 ХОПЕС и чл.6 пар.1 ЕКПЧ право на достъп до съд и на мотивиран съдебен акт?“/реш.№.3/27.02.17 по г.д.№.1566/16, реш.№.63/8.05.19 по г.д.№.3161/ 18/; 3.“Представлява ли злоупотреба с право завеждането на множество дела, когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди, възникнали в различен период от време, и представляват вреди в различен обем?“ /опр.№.123/20, опр.№.97/19, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението на касатора не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първите два въпроса съдържат условие, което не е било прието от въззивната инстанция – тя не е приемала, че съдът може да прекрати производство по гражданско дело на основание чл.126 ал.1 ГПК поради твърдян пълен обективен и субективен идентитет, когато между делата липсва реална идентичност /това, което е приела, е, че такъв идентитет е налице, като дори непосредствено се е произнасяла по частна жалба по второто цитирано в тази връзка дело/, нито се е позовала голословно на „множество дела“ – напротив, изрично е конкретизирала две дела, въз основа на които е направила извода за наличие на предпоставките на чл.126 ГПК. Третият въпрос не е бил предмет на изрично обсъждане и мотиви във връзка с него не са били излагани. При това положение изведените от касатора въпроси не са свързани с решаващата воля на съда, неотносими са и не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 ТР 1/09 от 19.02.10/, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,