Определение № 201 от 12.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 85/2014 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение № 628 / 04.10.2013 год. по ч.т.д. № 653 / 2013 год. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 3361 / 19.08.2013 год., постановено по ч.гр.д.№ 213 / 2010 год. на Варненски окръжен съд,в частта в която с последното е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за връщане на внесената от него, в обезпечително производство пред Варненски окръжен съд и по сметка на същия, парична гаранция от 7 000 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение, подкрепяйки изложените в особено мнение на член от състава съображения, основани на определение със задължителна за въззивната инстанция сила, като постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК - № 342 / 15.05.2013 год. по ч.т.д.№ 2128 / 2013 год. на І т.о. на ВКС. Със същото обосновава допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в хипотеза на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, по процесуалноправния въпрос относно „ началния момент на изискуемостта, респ. началния момент от който тече срока по чл. 82 ГПК, след който непотърсената парична гаранция следва да се внесе в приход на държавния бюджет „. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение намира, че частната жалба е предявена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. Същата, обаче, е недопустима, тъй като определението на въззивния съд, постановено по молба за връщане на внесена парична гаранция, с правно основание чл.403 ал.2 вр. с чл.402 ал.1 ГПК, не е от категорията, подлежащи на касационно обжалване актове, поради следните съображения: В случая, с отхвърляне на обезпечените от жалбоподателя искове, е отпаднала нуждата от допуснатото в негов интерес обезпечение, предвид което и уважена молбата за отмяна на същото, на основание чл. 402 ал.1 ГПК. Освобождаване на внесената парична гаранция, обаче, е отказано по съображения за разпоредено, на основание чл. 82 ГПК, внасяне на същата в приход на държавния бюджет. Самото разпореждане по чл.82 ГПК, за внасяне в приход на държавния бюджет на внесени от страните разноски и гаранции в пари и ценности, непоискани в едногодишен срок от датата на която са станали изискуеми, не съставлява разпореждане, свързано с правораздавателната дейност на съда, вкл. като част от обезпечителното производство, доколкото в случая се касае за парична гаранция внесена по допускане обезпечение на искове на жалбоподателя. Същото има различен от този на произнасянето по чл. 402 вр. с чл.403 ГПК предмет. Разпоредбата на чл.70а от ГПК / отм./, респ. чл. 82 ГПК, е относима към правния режим на безстопанствените имущества и обслужва придобивен за Д. способ по отношение на пари и ценности, внесени като гаранция по обезпечение или разноски, собственикът на които ги е изоставил повече от година / аналогично на чл.89 ал.1 ЗС, но в полза на общината / .Доколкото са настъпили правните последици на законово уреден придобивен способ, съгласно чл.99 ЗС вр. с чл.77 от ЗС, възникналият с разпореждането материалноправен спор е с Д. и не е част от развилото се пред съда спорно производство, във връзка с което е била внесена паричната гаранция. Нормата на чл.274 ал.3 т.2 от ГПК възпроизвежда разрешението, предходно дадено с т.6 на ТР № 1 / 2001 год. по тълк.дело № 1 / 2001 год. на ОСГК на ВКС, според което касационно обжалване е допустимо и за определения, с които се разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство, какъвто характер, с оглед преждеизложеното, не може да се приеме, че има определението по чл.70а ГПК / отм. /, респ. чл.82 ГПК. Същото не е и преграждащо за развитието на определено спорно производство, поради което не подлежи на обжалване и в хипотезата на чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Действително, вместо атакуване на разпореждането по чл.82 ГПК за отнасяне паричната гаранция в приход на държавния бюджет, което е и основанието за постановения отказ за връщането й на страната и което, по гореизложените съображения, не би подлежало на самостоятелен касационен контрол / така опр. по ч.т.д.№ 143 от 20120 год. на ІІ т.о. ВКС, опр. № 300 / 24.04.2013 год. по ч.т.д.№ 708 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС /, [фирма] предявява молба за освобождаването й, по реда на чл. 403 ал.2 вр. с чл. 402 ал.1 ГПК. Определението на въззивния съд по молба на основание чл.403 ал.2 ГПК, обаче, също не е от категорията подлежащи на касационно обжалване актове, тъй като не е преграждащо за развитието на съдебно производство, нито дава разрешение по същество на друго производство, нито прегражда такова. В този смисъл: опр.№ 538 / 30.06.2010 год. по ч.т.д.№ 541/ 2010 год.на І т.о., опр. № 908 / 16.11.2011 год. по ч.т.д.№ 1018 / 2010 год. на ІІ т.о., опр.№ 13 / 12.01.2.12 год. по ч.т.д.№ 661 / 2011 год. на І т.о., опр. № 278 / 16.03.2011 год. по ч.т.д.№ 194 / 2011 год. на ІІ т.о., опр. № 239 / 07.06.2011 год. по ч.гр.д.№ 156 / 2011 год. на ІІ г.о., опр.№ 23 / 07.01.2011 год. по ч.гр.д.№ 686 / 2011 год. на ІV г.о. на ВКС и др.. Доколкото за такъв би могъл да се счете материалноправният спор относно правилността на заприходяване сумата по гаранцията в полза на държавния бюджет, важат преждеизложените съображения за естеството на този спор,като такъв не между страните по обезпечителното, респ. исковото производство, а между Д. и жалбоподателя, разрешим по друг правен ред. С оглед горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение