Определение № 50253 от 17.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2694/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

М. М. Г. чрез адвокат М. М., преупълномощен от адв. В. И. С., особен представител обжалва решение № 10 496 от 29.07.2021 г. по гр.д. 5184/19 г., САС, с което е потвърдено решението на ОС – Благоевград от 19.08.2019 г. по гр.д. 130/18 г., изменено в частта за разноските, в частта, с която са признати задължения за 54 719,79 евро главница, 9 284,41 евро възнаградителна лихва за периода от 05.02.2014 г. до 11.03.2016 г., 68,27 евро санкционна лихва по т. 20.1 ОУ на договора за ипотечен кредит, 448,56 лв санкционна лихва по т. 20. 2 от ОУ на договора за кредит и 2 412,50 евро заемни такси.

Излага съображения за нарушение на материалния закон – основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр.1 от ГПК, в частта, с която е прието, че давностният срок тече от момента на обявяване на предсрочна изискуемост, без да е необходимо да се прави разграничение на определения падеж на всяка вноска, съгласно погасителния план. Счита, че давността тече за всяка анюитетна вноска, включително за всички вноски от сключване на договора за кредит на 21.07.2008 г., до 17.07.2012 г. – 5 години преди предявяване на исковете, за всички вземания за главница (месечни вноски по кредити) и за други вземания, за които не е предвиден друг срок в закона и от 21.07.2008 г. (датата на сключване на договора) до 17.07.2014 г. (3 г. преди датата на предявяване на иска) – за всички искове за лихви и периодични плащания.

Поддържа, че е налице необоснованост на съдебното решение – основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК, тъй като неправилно било прието, че връчването на нотариалната покана било редовно и не било обсъдено възражението, че е връчена друга нотариална покана, а не тази, приложена към исковата молба.

Посочва, че не е надлежно уведомена за обявяването на кредита за предсрочно изискуем.

Твърди съществено процесуално нарушение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Клаузите за неравноправност на чл. 7 и чл. 12 от Договора, не били разгледани с оглед твърдението, че са неравноправни, а изложените мотиви били несъответни на практиката.

Моли да се отмени решението в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. В случай, че бъде обявена предсрочна изискуемост на кредита, то от кой момент тече давността за анюитетните вноски по договора за банков кредит, които към момента на обявяване на предсрочната изискуемост вече са били изискуеми съгласно уговорения между страните погасителен план? Счита, че е налице основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д. 6629/13 г., ВКС. Сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

2. Изключена ли е възможността съдът да разгледа въпроса за неравноправността на определена клауза от договора, ако тя „касае основния предмет на договора и е ясна и разбираема?“ Счита, че е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК поради противоречие с решения № 67 от 12.09.2019 г. по т.д. 1392/18 г., решение № 384/29.03.2019 г. по т.д. 2520/16 г. ВКС. Обосновава и допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения в тяхната съвкупност и взаимовръзка на крайния си съдебен акт? Сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради допуснато противоречие по поставения правен въпрос с разрешенията в решение № 138 от 13.05.2014 г. по гр.д. 5715/13 г, ВКС, решение № 33/19.05.2010 г. по гр.д. 257/09 г., IV ГО.

Обосновава основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на съдебното решение.

Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. Посочва, че правният въпрос за давността не е включен в предмета на делото, защото липсвала претенция, която да е за погасена по давност. Най-ранният момент на падежирали лихви бил февруари 2014 г. Счита, че оплакванията, свързани с необоснованост на съдебното решение са неоснователни, както и че съдът се е произнесъл по всички възражения на ответника.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, с което е признато за установено, че ответницата М. М. Г. дължи на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД сумите по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 5657/23.09.2016 г., на основание чл. 417 от ГПК и заповед № 1232 за допълване на първата заповед, издадени по ч.гр.д. № 975 /16 г., на РС – [населено място], дължими по договор за ипотечен кредит № 0107-RL-083 от 21.07.2008 г. и допълнителни споразумения от 26.09.2012 г. и 22.08.2013 г., а именно 54 719,79 евро, непогасена главница, сумата от 9 284,41 евро възнаградителна лихва за периода 05.02.2014 г. до 19.08.2016 г., санкционна лихва по т. 20.1 от ОУ от 68,27 евро, санкционна лихва по т. 20.2 от ОУ в размер на 448,56 евро и 2 412,50 евро заемни такси, въззивният съд е приел, че исковата молба, по която е образувано производството, подадена от „Банка ДСК“ ЕАД срещу М. М. Г. е депозирана на 13.06.2017 г. Пред първоинстанционния съд са предявени искове и срещу солидарния длъжник Д. И. Г. (като последният не е обжалвал решението на първоинстанционния съд). Предявените искове са с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК било подадено на 17.09.2016 г. Искът за главница бил за заплащане на сумата от 57 658,20 евро главница, просрочена и предсрочно изискуема, 13 217, 03 евро възнаградителна лихва за периода 07.02.2014 г. до 16.09.2016 г., санкционна лихва 68,27 евро за периода 5.09.2014 г. до 18.08.2016 г, санкционна лихва 448,56 евро за периода 19.08.2016 г. до 16.09.2016 г., 2 481,20 евро заемни такси и съответни суми за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. За тези суми била издадена заповед за изпълнение на парично задължение на 23.06.2016 г. по ч.гр.д. 975/16 г., РС – Разлог, заповедта била допълнена със заповед 25.02.2017 г. и заповед от 21.06.2017 г.

Прието е, че вземанията на кредитора произтичали от предсрочна изискуемост на задълженията на кредитополучателя по договора за ипотечен кредит. Прието е, че страните са сключили договор за ипотечен кредит, изменен с две споразумения, като и двете били сключени при Общи условия. Прието е, че сумата, отпусната на основание договора за кредит, е усвоена от кредитополучателя, като това е породило задължение за връщането й съгласно посочения в договора погасителен план, на анюитетни вноски.

Въззивният съд е установил, че съгласно предвиденото в Общите условия – чл. 20, т. 2 от ОУ, било посочено, че при забава в плащанията повече от 90 дни, целият остатък по договора за кредит ставал предсрочно изискуем. Обслужването на кредита според заключението на вещото лице било преустановено на 04.02.2015 г.

С нотариална покана, от 16.11.2015 г. връчена на 11.03.2016 г. лично на М. Г. срещу разписка, банката била я уведомила, че обявява кредита за предсрочно изискуем.

Прието е за основателно възражението относно неравноправност на клаузата на т. 24.3 от ОУ, съгласно която банката имала право да промени едностранно базовия лихвен процент. Прието е, че клаузите относно капитализацията на лихвата и правото на банката едностранно да променя лихвения процент, са неравноправни и не следва да се прилагат. Така е прието, че приложим е лихвен процент от 11,99 % годишно и без капитализиране на лихвите, съответно на 54 719,79 евро и 11 870 евро, така както бил посочен в сключения между страните договор, преди измененията му с допълнително споразумение.

По отношение нищожността на клаузата на чл. 7 от договора, е посочено, че със същата била уговорена възнаградителна лихва. Основният предмет на договора бил свързан с тази клауза. Тя била ясна и разбираема съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП и не можело въпросът за неравноправността й да бъде разгледан. Възражението за неравноправност на клаузата на чл. 12 също било неоснователно. В тази клауза кредитополучателят се бил съгласил с тарифа, действаща към деня на сключване на договора, както и с дължимите от него такси по приложение № 3. Липсвали данни за изменение. Кредитополучателят изрично се бил съгласил с посочените задължения в Тарифата, поради това не можело да се приеме, че сумата от 2 481,20 евро не е дължима.

По отношение възражението за погасителна давност е прието, че началният момент на давностния срок следва да се определи от момента на обявяване на предсрочната изискуемост, което в случая било на 11.3.2016 г. поради което са изложени съображения, че няма изтекла погасителна давност.

Прието е, че възнаградителна лихва след обявяване на предсрочната изискуемост не се дължи. С оглед заключението на вещото лице е счетено, че възнаградителната лихва била в размер на 2 585,59 евро, начислени за периода 19.08.2016 г. до 17.09.2016 г. Тази сума не се дължала от кредитополучателя, поради което следвало да се редуцира задължението му до 9 284,41 евро.

Прието е, че липсват конкретни основания, изложени във въззивната жалба относно санкционната лихва и съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд тази част.

Допускането на касационно обжалване се извършва на основание чл. 280 от ГПК, като касационната инстанция извършва проверка служебно за наличие на основания, които обуславят извод за вероятност съдебното решение да е нищожно, респ. да е недопустимо. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

При извършената служебна проверка в разглеждания случай, настоящият съдебен състав намира, че не се установява наличие на основания, обуславящи извод за нищожност на съдебното решение. Също така не се установява наличие на основание за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част.

Касаторът е обосновал основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В случая соченото основание не е налице. Наличието на това правно основание изисква установяване неправилност на въззивното съдебно решение, без извършване на същинска проверка, на основание чл. 281, т. 3 от ГПК и по реда на чл. 290 от ГПК. Това правно основание следва да се установи от мотивите на самия акт. В случая не могат да се установят от самия акт, датите на падежите на анюитетните вноски, за да се приеме за неправилен направеният извод относно изискуемостта на вземането с обявяване на предсрочната изискуемост на кредита поради неизпълнение на задължения с настъпил падеж. При извършената служебна проверка не се установи наличието на приложение на норма, която не съществува или в обратния на действителния й смисъл. Не могат да се установи от самия акт и наличието на съществени процесуални нарушения. Изложените мотиви не са противоречиви и при изготвянето им съдът е спазил правилата на формалната логика. Поради това следва, че не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Задължение на касатора е да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване. С оглед формулирания от него първи правен въпрос, следва да се посочи, че посоченият правен въпрос не е обуславящ изхода на спора. Видно от данните по делото, въззивният съд е приел наличието на соченото от ищеца основание, че между страните е сключен договор за банков кредит от 21.07.2008 г. за сума в размер на 120 000 лв, като сумата била изцяло усвоена от кредитополучателя. Прието е, че съгласно уговореното между страните, сумата, получена на основание договора за кредит, е следвало да се върне на анюитетни погасителни вноски, съгласно погасителен план. Налице било неизпълнение на задълженията на кредитополучателя да връща сумите в срок и в посочен размер съгласно погасителния план и между страните били постигнати две допълнителни споразумения, с които бил уговорен нов срок за издължаване, гратисен период и промяна размера на лихвата. Били получени допълнителни обезпечения – ипотека на недвижим имот и договор за встъпване в дълг на трето лице. След сключване на допълнителните споразумения, кредитополучателят отново не изпълнявал точно задълженията си и настъпило ново неизпълнение на задължението. Установено е от съда, че е налице неизпълнение на задълженията като плащанията били преустановени на 04.02.2015 г. Видно е от исковата молба, с оглед предмета на делото, че твърдението на ищеца е за неизпълнение на задълженията за плащане на погасителни вноски от 05.09.2014 г. Заявление за издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК за изпълнение на парично задължение с разпореждане за издаване на изпълнителен лист, било подадено на 17.09.2016 г. Съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК, искът за установяване на вземането се счита за подаден от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение. В случая това е датата 17.09.2016 г. Нормата на чл. 110 от ЗЗД предвижда, че вземанията се погасяват с петгодишен давностен срок. Нормата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД предвижда, че вземанията за лихви се погасяват с тригодишен давностен срок.

Поставеният първи правен въпрос не е обуславящ изхода на спора. Въззивният съд макар и да е приел, че началото на давностния срок е от момента на обявяване на предсрочната изискуемост на вземането за връщане на кредита, в случая, предвид датата на подаване на заявлението, прекъсването на давността на основание чл. 116 б. „б“ от ГПК е извършено в двугодишен срок от неизпълнение на първата твърдяна от ищеца непогасена анюитетна вноска (05.09.2014 г./17.09.2016 г.). Това налага извод, че по отношение на разрешаване на правния спор между страните, поставеният правен въпрос не е обуславящ крайното решение на спора. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, общо основание за допускане касационно обжалване може да е само този правен въпрос, който е включен в предмета на спора, разрешен е от въззивния съд и е обусловил изхода на спора. В случая правният въпрос относно това от кога тече давностният срок за вземането за връщане на получена в кредит сума, заедно с възнаградителна лихва на анюитетни вноски, съгласно погасителен план или от момента на обявяване на предсрочна изискуемост поради посоченото неизпълнение, не е обуславящ изхода на спора.

По отношение на втория поставен правен въпрос от касатора, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е разрешил правния въпрос относно наличието на неравноправна клауза в сключения договор относно уговорката, че се дължи възнаградителна лихва, съгласно чл. 7 от договора, така както е уговорено към сключване на договора, с посочване на определен процент на възнаградителната лихва. Посочено е, че с тази клауза е предвидено заплащане на възнаградителна лихва за предоставения кредит и начин, по който се формира размера й. Прието е, че клаузата е разбираема, ясна и засяга основния предмет на договора, поради което е отхвърлено възражението, че е неравноправна. Правният въпрос е всъщност не досежно разглеждането на такава клауза от съда, а преценката на същата относно възражението за неравноправност и неприложимостта й поради това, че е неравноправна. Въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 7, макар и да не е индивидуално уговорена е ясна и разбираема, доколкото определя точен лихвен процент, който се дължи върху размера на отпуснатия кредит. Този извод е обоснован с установеното езиково съдържание на чл. 7 от договора и ясното посочване размер на годишна възнаградителна лихва, дължима за ползване на сумата, отпусната на основание договора за кредит. Разрешението на този правен въпрос е в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 9 от 27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019 г., ВКС, I ТО, както и други, като при тълкуването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП е прието, че когато уговорките са част от основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването за яснота и разбираемост се счита за изпълнено не само, ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхвата на поетото задължение и средния потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с, ал. 2 от ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя.

В случая, въззивният съд не се е отклонил от така посоченото тълкуване на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, приемайки че между страните следва да се приложи договора с конкретно постигнато съгласие, съгласно чл. 7 от същия, относно дължимостта на възнаградителна лихва, така както е посочена в цифрово изражение към момента на сключване на договора. Поради това по поставения правен въпрос не е обосновано допълнително основание. Посоченото от касатора разрешение в цитираното решение на ВКС, не е по същия правен въпрос и не обуславя наличие на допълнително основание за допускане касационно обжалване. Наличието на трайна практика на ВКС по поставения правен въпрос, изключва изследване наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, доколкото липсват твърдения за неправилност на тълкуването на посочената норма, респ. за изменението й или изменение на обществените отношения, налагащи изоставяне на трайното тълкуване на нормата и съобразяването на новите обществени отношения или изменения на нормите при тълкуване на посочената норма.

По отношение на третия посочен правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че същият е обуславящ изхода на спора, но разрешението, дадено от въззивния съд, не е в отклонение на задължителната и трайна практика на ВС и ВКС, изразена в ППВС 1/53 и ВКС, ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/09.12.2013 г. по тълк. д 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав: решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. 1245/13 г. решение № 184 от 17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г.,II ТО на ВКС и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Не е налице и допълнително соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ответника по касационната жалба, „Банка ДСК“ АД се дължат разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение, определени на основание чл. 25, ал. 2 вр. ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ в размер на 500 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България