Определение № 1529 от 29.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3536/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. Л., ЕГН: [ЕГН], срещу Решение № 583 от 03.05.2023 г. по в. гр. д. № 398/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение на СГС от 08.12.2022 г., постановено по гр. д. № 1823/2022 г. по описа на СГС, в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. Й. Л. срещу Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп" ЕАД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 100 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания - от смъртта на неговата леля Р. Н. С. с ЕГН: [ЕГН], настъпила в резултат от ПТП на 27.06.2020 година. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е отрекъл да е установена особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка между него и починалата му леля, от смъртта на която той е претърпял неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за връзката леля-племенник. Искането е за отмяна на атакуваното решение. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп" ЕАД е подало отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че за основателността на претенцията е необходимо при условията на пълно и главно доказване ищецът да установи кумулативното наличие на трайна и дълбока връзка с починалата си леля, надхвърляща обичайната за тази степен на родство емоционална близост и привързаност, както и естеството и продължителността на търпените от него болки и страдания от кончината й, които също следва да надхвърлят (по интензитет и времетраене) обичайните. Позовал се е на задължителните за съдилищата разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, че обезщетение се присъжда при доказани по несъмнен начин особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му интензивни и продължителни морални болки и страдания. Посочил е, че само такава връзка с починалия предполага оправдани очаквания за взаимна грижа, помощ, за емоционална подкрепа и доверие. Ако тя липсва (останала е недоказана в процеса), проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост, е изключено. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд приел за доказано, че ищецът е бил силно привързан към своята леля (сестра на неговата майка), оказвал й е помощ в бита, тъй като след смъртта на съпруга й преди повече от десет години в семейството й нямало друг мъж. Тази връзка според апелативния съд обаче не е заместила връзката на ищеца (касатор в настоящото производство) с неговата майка, напротив - той бил в пълноценна връзка със своята майка. Починалата също имала свое дете, с което живеела заедно непрекъснато. Фактът, че ищецът оказвал непрекъсната физическа и финансова помощ на своята леля, не обосновавал според апелативния съд изключителност на връзката помежду им по смисъла на посоченото по-горе тълкувателно решение. Макар двамата да са били в много близки отношения, основани на взаимна обич и привързаност, всеки от тях имал свое семейство, с което живеел и поддържал пълноценна връзка. Въззивният съд, кредитирайки изцяло събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели, приел за доказано, че ищецът е бил силно разстроен от загубата на своята леля, но част от страданията му са били причинени и от загубата на майка му, починала година и половина преди това. Приемайки, че съществувалата между ищеца и неговата леля емоционална връзка не е разкривала признаци, извън традиционните за българското общество обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост в семейството, както и че понесените от загубата й страдания не надхвърлят по интензитет и времетраене обичайно присъщите за родствената връзка леля – племенник, въззивният съд е обосновал извод за неоснователност на предявения иск. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото въпрос, който касационният съд обобщено прецизира по следния начин: "По пряк иск срещу застрахователя за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от лице, извън изброените в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, длъжен ли е съдът за изследва и обоснове налице ли е изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, която надхвърля по съдържание общоприетото разбиране на съответната (родствена) връзка, и кои са обективните критерии за определяне на тази изключителност ?". Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 26/04.06.2019 г. по т. д. № 1505/2016 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 291/2020 г. на ВКС, II ТО, Решение № 45/10.05.2021 г. по т. д. № 370/2020 г. на ВКС, II ТО, Решение № 50127/24.10.2022 г. по т. д. № 1341/2021 г. на ВКС, I ТО, Решение № 88/20.07.2022 г. по т. д. № 2090/2021 г. на ВКС, II ТО, Решение № 20/30.06.2020 г. по т. д. № 376/2018 г. на ВКС, I ТО, Решение № 43/27.04.2022 г. по т. д. № 597/2021 г. на ВКС, II ТО. Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС по повдигнатия въпрос би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Поставеният от касатора въпрос се свежда до критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този въпрос покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод. По този въпрос обаче не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговорът му се извежда от задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно която материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите към посоченото тълкувателното решение е разяснено, че на изследване подлежат конкретните житейски обстоятелства, поради които привързаността между лицата е станала толкова силна, че загубата на някое от тях е причинила морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене, нормално присъщите за съответната родствена връзка. Прието е, че в тези случаи за получаването на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родственост, а е необходимо доказване, че вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Разяснено е, че фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало такава трайна, дълбока, емоционална връзка с починалия, която разкрива признаци, извън традиционните за българското общество обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост в семейството, и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай и затова се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. Изчерпателното им изброяване не е възможно предвид разнообразието на житейските отношения, а и ненужно, доколкото относими към спора са само конкретните проявления на тази връзка във всеки отделен случай съобразно фактическите твърдения на страната. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения, включително с разрешенията, дадени в цитираните от касатора Решение № 26/04.06.2019 г. по т. д. № 1505/2016 г. на ВКС, II ТО, Решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II ТО, Решение № 17/16.03.2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на ВКС, II ТО, Решение № 45/10.05.2021 г. по т. д. № 370/2020 г. на ВКС, II ТО, Решение № 50127/24.10.2022 г. по т. д. № 1341/2021 г. на ВКС, I ТО, Решение № 88/20.07.2022 г. по т. д. № 2090/2021 г. на ВКС, II ТО, Решение № 20/30.06.2020 г. по т. д. № 376/2018 г. на ВКС, I ТО, Решение № 43/27.04.2022 г. по т. д. № 597/2021 г. на ВКС, II ТО, както и служебно известните на състава Решение № 50108/9.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1631/2022 г., I ТО, Решение № 60070/29.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 904/2020 г., I ТО, Решение № 50012/24.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 2383/2021 г., I ТО, Решение № 99/15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 843/2023 г., ГО. Въззивният съд е обсъдил всички относими към предмета на делото доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, в т. ч. изследвал е налице ли е особено близка връзка с починалата и действително претърпени от смъртта й морални болки, надхвърлящи по интензитет и времетраене обичайно присъщите за родствената връзка леля – племенник. Изводът за недоказана материалноправна легитимация на ищеца М. Й. Л. да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята леля е резултат от обсъждане на установените конкретни факти по делото – че, макар основана на обич, уважение и доверие, връзката на ищеца с неговата леля, не е заместила тази с неговата майка, починала година и половина по-рано, от смъртта на която той бил съкрушен. Въззивият съд е съобразил и безспорно установения факт, че ищецът живеел отделно от леля си със своето семейство, както и че починалата също имала свое дете, с което живеела заедно непрекъснато. Отчел е, че физическата и финансова помощ, която ищецът оказвал на своята леля след смъртта на съпруга й, не обосновава изключителност на връзката помежду им, защото е част от традиционните за обществото ни разбирания за семейна лоялност и подкрепа. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното по-горе тълкувателно решение и практиката на ВКС и с оглед на конкретно установеното по делото съдържание на родствената връзка между ищеца и починалата му леля и интензитета на понесените от смъртта й страдания, изводими от свидетелските показания, е приел, че по отношение на ищеца не са изпълнени изведените от ОСНГТК на ВКС критерии за признаване на активна материалноправна легитимация за получаване на обезщетение за неимуществени вреди. Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Неоснователно е и искането за селектиране на касационната жалба по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по т. 3 от същия текст. Касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки, и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, на която касаторът се позовава, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение, ако по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставените питания, вкл. и дадено по тях обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение