Определение № 2591 от 02.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 949/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/ - трето лице помагач на страната на ответника в производството Столична община /СО/ против въззивно решение № 54 от 23.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 820 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 896 от 11.07.2023 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 920 по описа на съда за 2021 г., с което е осъдена СО да заплати на „ПЛАНЕКС БИЛД“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] на основание чл. 266 ЗЗД сумата 246 801,57 лв., представляваща възнаграждение по Договор за инженеринг № РОК19-ДИ05-9-[2] от 14.01.2019 г., ведно със законната лихва считано от 27.05.2021 г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 17 070,44 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 19.09.2020 г. до 25.05.2021 г., както и при условията на евентуалност е осъден касаторът МРРБ да заплати на СО по предявени от последната обратни частични искове, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата 32 075,00 лв. - част от общо вземане в размер на 263 872,01 лева, представляваща спестени разходи за изпълнението на Договор за инженеринг с № РОК19- ДИ05-9-[2] от 14.01.2019 г., ведно със законната лихва считано от 30.06.2021 г до окончателното й изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Оспорват се като формирани без анализ на събраните по делото доказателства, основани на позоваването на мотивите на друг съд и нарушаващи материалния закон изводите на въззивния съд в насока на това, че ищецът по обратните искове /ответникът по главните такива – СО/, ако заплати възнаграждението на ищеца – изпълнител по процесния договор за инженеринг, то касаторът МРРБ ще се обогати за негова сметка, спестявайки средствата за покриване на разходите по същия договор, както и че е налице връзка между двете, тъй като плащането от страна на общината е функционална последица от отказа за плащане на ответника, в каквато насока се излагат много подробни съображения.

Излагат се също подробни оплаквания срещу изводите на въззивния съд и в частта им досежно допустимите за финансиране разходи при конкретните процесни отношения между главните страни, като се твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че няма пречка средствата от отпадналата Мярка 4, да бъдат включени и прехвърлени за други дейности, като изпълнение на допълнителни непредвидени дейности, в противоречие с нормативно определените изисквания за допустимост за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ.

Относно допустимостта на решението по обратните искове се твърди, че въззивният съд не е взел предвид наличието на противоречие в исковата молба, с която са предявени относно обстоятелствата, на които се основават претенциите на ищеца – договор за целево финансиране или неоснователно обогатяване, което обуславя недопустимостта на исковете. Твърди се, че в цялата процесуална позиция на СО не фигурират твърдения за съществуването на фактическия състав на неоснователно обогатяване, още повече че липсва посочване на конкретни обстоятелства и аргументиране съществуването на елементите от фактическия състав на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД, предвид на което предявените обратни искове срещу МРРБ се явяват недопустими, а оттам и произнасянето на въззивния съд по тях.

Излага се и че при постановяване на въззивното решение съдът се е задоволил само да преразкаже съдържанието на приетите по делото писмени доказателства и СТЕ, без да ги анализира и да посочи какви фактически и правни изводи относно релевантните за спора факти прави въз основа на тях, не е изложил мотиви защо приема, че МРРБ ще се обогати за сметка на СО, спестявайки средствата за покриване на разходите по договора за инженеринг от 14.01.2019 г., като не е взел предвид, че безвъзмездната финансова помощ подлежи на отпускане след приключване обновяването на сградите и се предоставя чрез директно погасяване от държавния бюджет /през бюджета на МРРБ, като целево финансиране, чрез нарочна извънбюджетна сметка за програмата/, на задълженията на сдруженията на собствениците по ползваното финансиране. Претендира се, че съдът не е изяснил и естеството на процесния договор, който не е самостоятелен, а същият следва да бъде преценен като фактическо и правно продължение на договора за целево финансиране, сключен между „ББР“ АД от една страна, Министерски съвет на РБ, чрез областния управител - от друга и кмета на общината, в качеството му на довереник на сдружение на собственици, както и че превратно е изтълкувал приложимите Методически указания, като един път е приел че средствата по Мярка 4 не следва да бъдат финансирани по програмата, а като извод е приел че окончателната стойност на договора не надхвърля цената по обществената поръчка. Според касатора превратно е изтълкувано твърдението на ищеца по обратния иск, че тъй като средствата не са от бюджета на община, то те се намират в МРРБ.

Излагат се пространни твърдения за недопустимостта на обратните искове, квалифицирани от съда като такива по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, с оглед техния субсидиарен характер /ал. 2 на същия законов текст/, като се твърди, че в настоящия случай е налице друг иск - такъв основан на другите отношения между СО и МРРБ, поради което непряката кондикция следва да бъде отхвърлена, като отделен е въпросът и че с плащането на задължението по основния иск, ответникът - ищец по обратните искове изпълнява собственото си задължение. Излага се, че в конкретния случай не съществува зависимост между правопораждащите факти по първоначалните и обратните искове, както и че е спорно дали изобщо са налице предпоставките за конституирането на МРРБ като трето лице - помагач, тъй като липсва конкретно изведен правен интерес.

В случай, че се приеме, че претенциите срещу МРРБ са допустими, се излагат подробни съображения защо същите са неоснователни, като се твърди, че в случая СО не е доказала осъществяването на нито един елемент от фактическия състав на общата разпоредба за неоснователно обогатяване - чл. 59 от ЗЗД.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и чл. 280, ал. 2, предложение трето от ГПК основания. Формулират се въпроси:

1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи в мотивите на решението своите фактически и правни изводи? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 186/14.01.2016 г. по гр.д. № 5980/2014 г. на ВКС, I ГО, решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II ТО, решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II ТО, решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II ТО, Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гражданско дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г., ТК, II ТО на ВКС, решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, IV ГО, решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр.д. № 850/2011 г. на ВКС, ГК, II ГО и други. Сочи се, че в случая въззивният съд без да обсъди всички събрани и приети по делото писмени доказателства е приел, че при точно изпълнение на задължението на СО към ищеца за заплащане на приетата работа по процесния договор, това ще доведе до обедняването на СО за сметка на обогатяване на касатора МРРБ, като е постановил едно необосновано и неправилно решение, основано на база на една необективна преценка на доказателствения материал по делото.

2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна?

По втория въпрос се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, като се излага, че в противоречие с дадените в него задължителни предписания въззивният съд не изпълнил задължението си за попълване на делото с всички относими доказателства, които са от значение за решаване на делото. Сочи се, че независимо от направените във въззивната жалба възражения за недопустимост, респективно неоснователност на обратните искове на СО срещу МРРБ, поради противоречие в исковата молба, с която са предявени, възможност за реализиране на правата на СО по друг ред, обстоятелството, че обратните искове не почиват на същите факти, на които се основават главните, липсата на елементите от състава на чл. 59 от ЗЗД, то въззивният съд не е изпълнил задължението си за събиране на относимите по делото доказателства, каквото доказателство се явява подписаният между Българската банка за развитие, Министерския съвет, чрез областния управител и СО договор за целево финансиране и сключения към него анекс за процесната сграда. Настоява се, че от страна на МРРБ е направено изрично доказателствено искане в първоинстанционното производство за приобщаване на процесния договор за целево финансиране, но същото е оставено без уважение поради неотносимост. Твърди се, че соченото доказателство не е приобщено в кориците на делото, поради допуснато от страна на първоинстанционния съд нарушение при изготвянето на писмения доклад по чл. 146 от ГПК, изразяващо се в непълнота и неточност на доклада и дадените указания към страните за разпределение на доказателствената тежест по изясняване на релевантните за спора обстоятелства и независимо от това, че във въззивната жалба се съдържат подробни и обосновани твърдения, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, както и възражения за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, включително за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, в каквито случаи въззивният съд е длъжен служебно да събере релевантните доказателства или да даде на страните указания относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада.

3. Следва ли при иск по чл. 59 от ЗЗД ищецът да докаже, че обедняването му и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти (връзката между обедняването и обогатяването)?

4. Неизпълнението на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ представлява ли хипотеза на неоснователно обогатяване за бенефициера?

По третия и четвъртия въпрос се твърди противоречие с Постановление на пленума на ВС № 1/1979 г., решение № 18/09.01.2024 г. по гр.д. № 374/2023 г. на ВКС, III ГО, решение № 79/07.07.2020 г. по гр.д. № 2688/2019 г. на ВКС, III ГО и други. В частта досежно допустимостта на факултативния иск по чл. 59 от ЗЗД се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление 1 от 1979 г. на Пленума на ВС, решение № 129 от 16.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 406/2009 г., III г.о., ГК, решение № 272 от 17.10.2012 г. по гр.д. № 49/2012 г. на ВКС, 3-то гр. отделение., решение № 531 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1350/2010 г. на Върховен касационен съд.

Твърди се, че същите въпроси пряко са предопределили волята на въззивния съд да постанови осъдително решение за дължимо обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД от ответника по обратните искове на ищеца в противоречие с цитираната към въпросите съдебна практика, включително задължителна, като в изложената насока се цитират част от пространните оплаквания, базирани на договора за целево финансиране, в който са регламентирани правата и задълженията на кмета на СО и ББР по отношение на предоставянето на безвъзмездната финансова помощ. Акцентира се, че в случая безвъзмездната финансова помощ се предоставя чрез директно погасяване от държавния бюджет (през извънбюджетна целева сметка открита на името на МРРБ) на задълженията на сдруженията на собствениците (аргумент от чл. 2, ал. 5 и 6 от ПМС № 18 от 2015 г.), но МРРБ не е страна по така сключения между кмета на СО - район „Овча купел“ и представителя на ищеца договор за изработка, нито по договора за целево финансиране, сключен между СО, ББР и Министерския съвет на Република България, чрез областния управител, като следва да се има предвид, че съгласно чл. 7 от ПМС № 18 от 2015 г. по въпросите, свързани с финансирането на Програмата и изплащането на безвъзмездната финансова помощ, Министърът на регионалното развитие и благоустройството и Министърът на финансите сключват споразумение с ББР, което се одобрява от Министерския съвет. Въз основа на подробно изложени съображения се твърди, че в настоящия случай изцяло липсва хипотеза на евентуално обедняване на СО, тъй като все още има възможност за получаване на безвъзмездна финансова помощ от държавата за реализираното енергийно обновяване на процесната сграда, но дори и да има такова обедняване на СО, то същото произтича от процесния договор за целево финансиране, в рамките на който държавата е тази, която хипотетично би си спестила погасяването на задължението на сдружението на собствениците на процесната сграда по сметката им в „ББР“ АД. В случая обаче по договора за целево финансиране държавата се представлява от МС чрез областния управител, а МРРБ не участва като страна по този договор. Предоставената от страна на държавата финансова помощ се реализира технически чрез открита на името на МРРБ извънбюджетна целева сметка (според касатора неправилно същата е дефинирана като част от бюджета на МРРБ в чл. 2, ал. 6 от ПМС № 18 от 2015 г.). В хипотезата, в която безвъзмездната финансова помощ не бъде използвана за погасяване на възникналите въз основа на процесния договор за инженеринг, то същата ще бъде разпределена за покриване на задължения на сдружения на собствениците на други одобрени по програмата сгради, но няма да бъде приобщена към бюджета на МРРБ. В този смисъл според касатора няма хипотеза, в която МРРБ да си спести средствата по реализираното обновяване на процесната сграда, поради което в случая липсват всички елементи от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД - обедняването на СО (тъй като все още може да бъде финансирана от държавата изпълнената СМР), обогатяването на ответника и връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника по см. на т. 5 от на ППВС № 1 от 1979 г. (доколкото дори да приеме, че е налице обедняване и обогатяване, то те не произтичат от един общ факт). Сочи се, че в случая в договора за целево финансиране участва държавата чрез МС, представлявана от областния управител, а не чрез министъра на РРБ, както и че предоставената финансова помощ е технически реализирана чрез извънбюджетна сметка на МРРБ, но е изцяло за сметка на държавния бюджет. Излага се също, че отпускането на безвъзмездната помощ се реализира чрез получаване на банков кредит, задължението за обслужването на който възниква единствено за държавата. Захранването на специалната кредитна сметка на сдружението на собствениците на конкретна многофамилна жилищна сграда се осъществява по реда на сключения договор за целево финансиране и след представяне на предвидените в него документи. Наличието на всички тези преки и опосредени договорни отношения обаче, според касатора не води до възникване на хипотеза на неоснователно обогатяване между различните участници в процеса на изпълнение на програмата, тъй като при внимателен анализ на правилата на същата се установява, че независимо от съществуването на непреки договорни отношения, то са предвидени ясни механизми за уреждане на отношенията между тях по нормативен и договорен път, в какъвто смисъл напълно недопустим се явява факултативният иск по чл. 59 от ЗЗД.

Ответникът по касация – ищец в производството „ПЛАНЕКС БИЛД“ ЕООД и СО – ответник по главните искове и ищец по обратните в депозирани писмени отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намират жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове е именно възложителят по договора за проектиране и строителство от 14.01.2019 г. /СО/, тъй като облигационната връзка е създадена именно между него и изпълнителя - ищец. Източникът на финансиране по този договор според съда не оказва влияние върху пасивната легитимация на общината и това е така, защото в отношенията с изпълнителя няма друго лице, което да се явява задължено да заплати уговореното с договора възнаграждение за приетата работа. Този извод според съда следва от Постановление № 18/02.02.2015 г. на МС за приемане на национална програма за енергийна ефективност на многофамилните жилищни сгради, за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програмата и за определяне на органите, отговорни за реализацията й. Макар съгласно програмата средствата да са за сметка на държавния бюджет чрез бюджета на МРРБ, които се предоставят на сдружението на собствениците под формата на целево финансиране от „ББР“ АД по договор, сключен от тяхно име чрез кмета на общината за изпълнение на обновяването, в отношенията с изпълнителя няма друг пасивно задължен субект освен общината. Според съда предвидената схема за финансиране не може да се противопостави на изпълнителя по договора и не може да послужи като основание за възложителя да откаже плащане по същия, ако работата е изпълнена и приета, като в последната хипотеза има право да си върне платеното за сметка на държавата, тъй като последната се обогатява за негова сметка.

По подробно изложени от въззивния съд съображения, основани на приложимото ПМС и Методическите указания към същото, съдът е приел за неоснователни доводите, поддържани от третото лице помагач МРРБ против първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени главните искове, предявени от ищеца срещу СО, а именно - че се претендира заплащане на СМР, които не отговарят на изискванията на програмата, тъй като сумата за непредвидени разходи е усвоена още на етап изработване на КСС към техническия проект, както и се претендират суми за изпълнение на СМР по Мярка 4 „Подмяна на хоризонтална и вертикална тръбна мрежа на водоснабдителната инсталация с полагане на топлинна изолация, пломбиране“ от ОЕЕ, които не се покривали от програмата, като в крайна сметка по тези съображения според въззивния съд исковете по чл. 266 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД правилно са уважени от първоинстанционния съд като основателни и доказани в пълния им заявен размер, съобразно заключението на СТЕ и писмените доказателства по делото.

По доводите на ответника по обратните искове МРРБ против решението в частта, с която са уважени същите, въззивният съд е приел за неоснователни доводите, че в исковата молба, с която са предявени съществува противоречие относно обстоятелствата, на които ищецът СО основава претенциите си в частта им относно това дали вземането произтича от договор за целево финансиране между кмета на общината, „ББР“ АД и съответния областен управител, или от неоснователно обогатяване. Според съда, напротив - в ИМ по обратните искове се твърди, че в случай, че бъде извършено плащане от СО по процесния договор за обществена поръчка, а сумата не бъде възстановена по предписания в ПМС № 18/2015 г. механизъм, т.е. от държавния бюджет чрез бюджета на МРРБ, която сума се превежда в „ББР“ АД, то МРРБ ще си спести тези средства и така ще се обогати неоснователно. Изложеното за съда не оставя съмнение, че обратните искове, предявени срещу МРРБ са именно по чл. 59 ЗЗД и именно затова МРРБ е поискано от СО и конституирано като трето лице помагач в процеса - за да може първоначалният ответник да предяви обратен иск срещу него. Все в изложения смисъл според въззивния състав неоснователни са развитите доводи за нередовност на исковата молба по обратните искове – според съда в нея по недвусмислен начин са изложени твърдения, че ако СО заплати възнаграждението по договора на ищеца - изпълнител /главница и лихва за забава/, то общият размер на това плащане ще доведе до нейното обедняване за сметка на обогатяването на МРРБ, което е действително задълженото да осигури тези средства по предписания в цитираното ПМС и приетите с него Методически указания начин. Въззивният съд посочва, че действително искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен, но в случая СО не разполага с друг иск, с който да защити правата си, поради което и същият е допустим.

По-натам въззивният съд излага, че правилно първоинстанционният съд е приел, че в случай на изпълнение на съдебното решение от СО, ще са налице всички елементи от фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД - обедняване на ищеца, обогатяване на ответника без основание и връзка между обедняването обогатяването. Според съда в случай, че ищецът по обратните искове СО заплати възнаграждението на изпълнителя в изпълнение на настоящото решение по главните искове, то МРРБ ще се обогати за негова сметка, спестявайки средствата за покриване на разходите по договора за инженеринг от 14.01.2019 г. И тъй като за ищеца не съществува задължение да заплаща възнагражденията от своя бюджет по коментираните в решението съображения, то обогатяването ще е без основание. Според съда със сигурност е налице и връзка между двете, тъй като плащането от страна на общината е функционална последица от отказа за плащане от страна на ответника.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато в частта му по предявените в производството главни искове, но такова обжалване следва да бъде допуснато в частта му по предявените обратни такива, поради следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Позоваването от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предложение трето от ГПК, уреждаща очевидната неправилност на обжалваните по касационен ред въззивни съдебни актове е инцидентно, изцяло общо и неконкретизирано, и при осъществяването на правомощията си по чл. 288 от ГПК настоящият касационен състав намира, че в случая обжалваното въззивно решение не разкрива установените в постоянната и непротиворечива практика на касационната съдебна инстанция признаци на очевидна неправилност.

По-натам, в случая по отношение на въззивното решение в частта му по главните искове в касационната жалба са изложени подробни оплаквания, но в изложението на основания за допускане на касационно обжалване /а и в самата касационна жалба/, въобще не се съдържат надлежни твърдения, съответстващи на тези оплаквания и обективиращи правен въпрос /въпроси/ по смисъла на чл. 280, ал. 1 и някой /някои/ от допълнителните критерии за селектиране на жалбата по т.т. 1-3 от същия законов текст, като годно общо и допълнителни основания за допускане на такова обжалване. Поставените в изложението въпроси са принципно правни и с изключение на четвъртия /който е относим към правилността на решението, доколкото отговорът му зависи изцяло от приетото от съда за установено по конкретното дело от фактическа страна, съответно – не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване/, също принципно може да бъдат квалифицирани като такива, представляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Обосноваването им от страна на касатора обаче е извършено с твърдения, изцяло относими към въззивното решение и мотивите към същото в съответните им части по обратните искове, но не и с каквито и да било твърдения, които могат да бъдат отнесени към решението и мотивите на съда в съответните им части по главните искове. При така изложеното по отношение на въззивното решение в частта му по главните искове, не са нито формулирани, нито обосновани както правен въпрос /въпроси/, като годно общо основание, така и допълнителни критерии за такова допускане, съответно – и в тази му част въззивното решение не следва да бъде допуснато до същински касационен контрол.

В частта му по обратните искове въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за осъществяване на проверка относно вероятната му недопустимост. Такъв извод се налага с оглед конкретното съдържание /или по-скоро липсата на токова/, на отговора на СО на исковата молба по главните искове, който отговор инкорпорира предявяването от страна на СО, на уважените от инстанциите по същество обратни искове. Както това първоначално е констатирал и първоинстанционният съд, в съдържанието на същия отговор в частта му, която би трябвало да представлява исковата молба на СО, с която са предявени обратните искове, макар и да се съдържа ясен петитум /искане за осъждане на МРРБ да заплати на СО определена сума пари/, но на практика липсва обстоятелствена част /изложение на обстоятелствата, на които се основава иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/. Както с оглед оплакването на касатора МРРБ, поддържано и пред инстанциите по същество, и в касационната му жалба – досежно нередовност на исковата молба, с която са предявени обратните искове срещу него, така и с оглед служебното задължение на касационната инстанция да следи за допустимостта на въззивния съдебен акт /т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./, касационно обжалване на въззивното решение в частта му по обратните искове следва да бъде допуснато за извършване на преценка относно това дали след първоначалното оставяне на исковата молба по обратните искове от първоинстанционния съд „без движение“ за отстраняване на констатирани от съда нередовности, същите са или не са отстранени от ищеца по нея до приключване на делото в инстанциите по същество, съответно – относно допустимостта или вероятната недопустимост на въззивното решение в тази му част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение