Определение № 112 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5076/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. Д. Ч., против решение № 590 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 3216/2012 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение поради неучастието на съпругата на касатора като задължителен другар в производството по делото. При условията на евентуалност се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценката на събраните по делото доказателства, необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване поради вероятна недопустимост на същото. В случай, че решението е допустимо, касаторът прави искане за допускане до касационно обжалване като постановено в противоречие с практиката на ВКС, тъй като доказателствата по делото са били обсъдени в противоречие с решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д. № 1405/2009 г. на І г.о. На следващо място се иска решението да бъде допуснато до проверка по същество и по въпросите за установяване на своителното намерение с оглед презумпцията на чл. 69 ЗС и за задължението на съда да обсъди свидетелските показания във връзка с останалите доказателства по делото и при съблюдаване на правилата на логиката. Касаторът поставя и още няколко въпроса, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1/ Спрямо кое лице следва да се манифестира установяването на владение – собственика на имота към този момент или неговите наследници. 2/ Ако единият от наследниците към момента на откриване на наследството е непълнолетен, кое лице трябва да приеме изявлението за завладяване на имота. 3/ Как следва да се докаже установяването и довеждането до знанието на факта на владение до лице, което е починало и кой може да извърши действия, с които да се прекъсне владението. 4 /Обстоятелството, че един от наследниците на участва в делото и не подава отговор на исковата молба, независимо, че има упълномощен процесуален представител, може ли да се приема за признание на иска. 5/ Обвързва ли страните лична кореспонденция между тях, проведена след предявяване на иска, в смисъл дали води до промяна в основанието, заявено от ищеца. В писмен отговор на касационната жалба, подаден от ответниците по касация М. Р. П. и Д. Н. П. чрез техния процесуален представител адв. Р. П. е изразено становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 6703 от 12.12.2011 г. по гр.д. № 12 056/2009 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Х. Д. Ч. против Н. Д. П., М. Р. П. и Д. Н. П. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че на основание давностно владение ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ апартамент от около 112 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], построен в западната част на 4-ти етаж на сградата. От фактическа страна по делото е установено, че процесният недвижим имот е придобит от ищеца Х. Ч. през 1974 г. по време на брака му с Н. К. Ч. по силата на договор за замяна. Бракът между двамата е прекратен с развод с решение по гр.д. № 5927/1981 г. на Софийски градски съд, влязло в сила през 1982 г. След прекратяване на брака бившите съпрузи сключили съдебна спогодба по гр.д. № 6910/1982 г. за делба, с която прекратили съсобствеността помежду си, като Н. Ч. получила в дял процесното жилище, а ищецът - ателие, застроено на 44 кв.м в същата сграда, както и гараж в нея. През 1993 г. Н. Г. /Ч./ прехвърлила чрез дарение този имот на дъщеря си Г. Х. П.. Н. Г. е починала през 1995 г. На 17.07.2004 г. е починала и дъщерята Г. Х. П.. Нейни наследници по закон са ответниците по делото Н. П.- съпруг, и децата М. и Д. П.. Твърдението на ищеца е било, че дъщеря му Г. П. и нейният съпруг са напуснали България през 1988 г. и не са се интересували от жилището. След смъртта на бившата си съпруга Н. Г. той се нанесъл в апартамента и поел грижите за него- плащал консумативи и данъци и извършвал текущи ремонти и поддръжка. Тъй като е владял имота повече от 14 години, към момента на предявяване на иска е придобил правото на собственост върху него на основание придобивна давност. През този период ответниците не са се интересували от жилището и нямали никакъв интерес към България. За установяване на факта на владението двете страни по делото са ангажирали доказателства. Според показанията на свидетелите, посочени от ищеца, след смъртта на бившата му съпруга той е давал апартамента под наем за известно време, след което се нанесъл да живее в него заедно с втората си съпруга. Извършвал ремонти в жилището и продължавал да живее в него. Според единия от свидетелите- И. М., след развода с бившата си съпруга ищецът живеел първоначално в ателието, а след нейната смърт се преместил в апартамента. В подкрепа на твърдението си, че е заплащал данък сгради и такса битови отпадъци за жилището ищецът е представил вносни бележки, установяващи извършени плащания в периода 2007-2009 г., част от които са за минали години. Свидетелите, посочени от ответниците- Л. П. и Р. Г. са заявили пред съда, че след смъртта на Н. Г. до 2004 г. св. П. се е грижила за жилището по молба на Г. П., като е заплащала дължимите за него данъци, такси и консумативи, за което е получавала необходимите средства от собственика, подавала е декларации за освобождаване на имота от заплащане на такса битови отпадъци, извършвала неотложни текущи ремонти, а през 1998 г. подала от името на Г. П. данъчна декларация за апартамента. След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че въз основа на тях не може да се направи категоричен извод от кой момент ищецът е установил фактическа власт върху имота за себе си, а не за собственика, както и че през целия период е манифестирал владението си. По заявените с изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Не е налице соченото от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. След образуване на настоящото дело по въпроса за вида на другарството между съпрузи по предявени от тях или срещу тях искове за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, е постановено Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, с което се прие, че съпрузите са необходими, но не и задължителни другари. Съображенията за това са, че по искове за собственост законът не предвижда изрично тяхната процесуална легитимация-липсва процесуалноправна норма, която за изисква задължителното им участие по тези искове; естеството на спора също не налага задължително участие на съпрузите като предпоставка за допустимост на процеса по дела за собственост, както и че предявяването на искове за собственост, когато имат за предмет вещи или имоти, притежавани в режим на съпружеска имуществена общност, не е действие на разпореждане, а само на управление. С оглед цитираната задължителна за всички съдилища практика, неконституирането на съпругата на касатора като страна по делото за собственост на процесния имот, не може да обоснове недопустимост на постановеното решение. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса за приложението на чл. 69 ЗС при доказване на намерението на владелеца да държи имота за себе си, тъй като този въпрос няма самостоятелно значение за изхода на делото. Съгласно цитираната разпоредба, намерението да се държи вещта за себе си се предполага. За да се осъществи обаче фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, е нужно още владението да е несъмнително и явно, т.е., да е осъществявано по начин, който недвусмислено разкрива желанието на владелеца да държи вещта като своя и то така, че всеки заинтересуван да може да научи за него. В случая въззивният съд е приел, че тези признаци не са установени от събраните по делото доказателства. Периодът на владение, на който се позовава касаторът, условно може да бъде разделен на две части-от 1996 г. до 2004 г., когато собственик на жилището е била неговата дъщеря Г. П., и след 2004 г., когато жилището е придобито по наследяване от ответниците по делото като наследници по закон на Г. П.. Предвид тези родствени отношения и данните по делото, че ищецът е притежавал ателие, находящо се над процесния апартамент; че е имал достъп до апартамента още докато бившата му съпруга е била жива, тъй като се е грижил за нея; че е отказал предложение на бившата си съпруга направеното в полза на дъщеря им дарение да бъде отменено и апартамента да бъде прехвърлен на него и втората му съпруга, защото не е искал да огорчава дъщеря си; че до смъртта на Г. П. през 2004 г. достъп до жилището е имала и св. П., натоварена от нея да се грижи за поддръжката му и за заплащане на данъци, такси и консумативи, въззивният съд е приел, че не може да се направи категоричен извод, че ищецът е установил фактическа власт върху имота с намерение за своене и то да е било изявено по отношение на собственика по начин, който недвусмислено сочи, че се отричат правата му. В своята практика, постановена по сходни казуси, ВКС последователно поддържа, че близката родствена връзка родител-дете и произтичащите от нея етични задължения предполагат намерението на владелеца да свои вещта да бъде ясно изразено чрез думи или други действия/ решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр.д. № 1366/05 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 1222 от 03.11.2008 г. по гр.д. № 3941/07 г. на ВКС, ІV г.о. и др./. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за приложението на чл. 69 ЗС е съобразено с конкретиката на настоящия казус и с цитираната практика, поради което не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по поставения процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди свидетелските показания във връзка с останалите събрани по делото доказателства и при спазване на правилата на формалната логика. В решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д. № 1058/2010 г. на ВКС, І г.о., е прието, че в правомощието на съда по същество е извърши проверка на достоверността на свидетелските показания, но като изхожда от анализа на всички събрани доказателства и правилата на логиката. Въззивният съд се е съобразил с тази практика. Преценката на събраните по делото гласни доказателства е извършена при отчитане на вероятната заинтересованост на свидетелите и конкретните факти, за които свидетелстват. Не са обуславящи изхода на спора и в този смисъл не обосновават основание за допускане на касационно обжалване втората група правни въпроси, свързани със субектите, спрямо които следва да бъде манифестирано намерението на владелеца да свои вещта за себе си. Тези въпроси по начина, по който са зададени, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи по спора. Въпросите не са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като има трайно установена съдебна практика, според която намерението за своене трябва да бъде обективирано чрез извършване на такива действия, които несъмнено сочат на отричане на правата на собственика, както и че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът