Определение № 2641 от 20.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3294/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Аксаково срещу въззивно решение № 445 от 23.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 133/2025 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 3864/01.11.2024 г. по гр. д. № 12166/2023 г. на Варненския районен съд, с което по предявените от Я. Х. Д. и Ж. Г. Д. срещу Община Аксаково искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС е прието за установено, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област В., одобрени със заповед РД-18-148/17.08.2022 г., с площ от 611 кв. м, представляващ УПИ *-общински, кв. 2, по ПУП на [населено място] от 1987 г., при посочени граници, на основание давностно владение, осъществявано в периода от месец август 1990 г. до датата на подаване на исковата молба - 25.09.2023 г. и към момента на приключване на устните състезания в първата инстанция - 02.10.2024 г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че за процесния имот е съставен АДС № 1145/30.03.1988 г. Като основание за издаване на акта е посочена заповед № 1711/05.11.1987 г., с която в съответствие с чл. 75, ал. 1, т. 1 ППЗТСУ (отм.) е одобрен застроителен и регулационен план (ЗРП) на [населено място]. Съгласно плана за имот с пл. № *, кв. 2, са отредени парцел *-*, кв. 2, и парцел *-общински, кв. 2. В разписния лист към КП от 1987 г., послужил като основа за одобряването на ЗРП със заповедта № 1711/05.11.1987 г., имот с пл. № *, кв. 2, е записан на общината и на лицата Й. К. Н. и Н. В. Н.. Основанието за вписването на последните две лица е нот. акт № 64/1986 г. и нот. акт № 45/1977 г. Впоследствие общината и посочените две лица са задраскани и в разписния лист като собственик на парцел *-*, кв. 2, е вписана В. Н. Р. на основание нот. акт № 71/2018 г. С посочения по-горе нот. акт № 45/1977 г. лицата П. К. Т. и К. П. К., в качеството им на наследници на С. П. Т., са признати за собственици на празно дворно място от 1100 кв. м, находящо се в [населено място], представляващо дворище с пл. № *, кв. 3, което е част от парцел *-* на същия квартал по плана на селото, при граници на мястото: Н. Я., Я. Б. и улица. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 64/1986 г. и нот. акт № 45/1977 г., наследниците на П. Т. и К. К. са продали на Й. К. Н. и Н. В. Н. 5/6 ид. части от дворното място. С нот. акт № 71/2018 г. В. Н. Р. е призната за собственик на УПИ *-*, кв. 2, по плана на [населено място] с площ от 1140 кв. м. В процедурата по чл. 69-83 ППЗТСУ (отм.) по приемането и одобряването на ЗРП на [населено място] от 1987 г. собственикът на имот с пл. № * Н. В. Н. е подал възражение (жалба) срещу проекта за ЗРП, засягащ имота му, относно предвиденото с проекта прокарване на улица по отправни точки 18-19-20, минаваща през имота. Същото е уважено, като е предложена промяна на улицата и преработване на проекта за дворищна регулация на кв. 2 и кв. 3. С договор № 73/18.06.1990 г., сключен на основание чл. 15 ЗС, на И. Х. Д. /брат на ищеца/ е било отстъпено право на строеж върху процесния имот, а с договор за дарение /нот. акт № 128/16.08.1990 г./ ищецът Я. Д. е придобил от родителите си незастроен парцел * - *, кв. 2, по плана на [населено място], с площ от 1060 кв. м. Процесният имот е отписан от актовите книги за държавна собственост и за същия е съставен АЧОС № 498/18.03.2002 г. на основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОС. Според заключението на съдебно-техническата експертиза първият план за територията е от 1929 г., по който процесният имот попада и е част от УПИ *-*, кв. 3, записан на наследници на Д. Г., а впоследствие на П. Т. и К. К.. Следващият кадастрален и регулационен план на [населено място] и разписният лист към него са одобрени със заповед № 1711/05.11.1987 г. на председателя на ОНС - Варна. Имот с пл. № * по КП в разписния лист към плана е записан „Общински“ с АОС № 498/18.03.2002 г. Кадастралната карта на [населено място] е одобрена със заповед № РД-18-113/01.07.2022 г. на изпълнителния директор на АГКК, в която процесният имот е заснет с идентификатор ***, с площ от 611 кв. м, с вписан собственик Община Аксаково. При извършения оглед на имота вещото лице е констатирало, че имотът е ограден с ограда от бетонови колове и оградна мрежа, засят с лозови насаждения. Имотът не е включван в ТКЗС или ДЗС, като липсват данни и за проведена отчуждителна процедура. Имотът попада в строителните граници на населеното място и е предназначен за жилищно строителство. Не попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. От показанията на свидетелката В. П., първа братовчедка на ищеца, ценени при условията на чл. 172 от ГПК, е установено, че подареният по-голям на ищеца от неговите родители имот граничи с процесния, който му бил прехвърлен от неговия брат. Непосредствено след това ищците започнали да го обработват, като засадили лозе и сливови дръвчета. В по-големия имот има барака за отдих, а в по-малкия - барака за инструменти. Ищците оградили малкия имот с метални колове и телена мрежа. От 1990 г. до настоящия момент единствено те обработват и се грижат за имота. Свидетелката не е виждала други хора в този имот, нито е чувала някой да спори за него. Същата знае от родителите си, че от 1957 г. дълги години имотът се е обработвал от собствениците му, които са сеели царевица, но не знае кои са те. Чувала е, че имотът е даден на брата на Я. – И., от общината, след което през 1990 г. И. го прехвърлил на брат си. От показанията на свидетеля С. Р., който притежава съседен имот и познава ищците от 1997 г., е установено, че процесният имот винаги е бил ограден и добре поддържан от ищците, като свидетелят винаги е считал, че е на ищците. Откакто свидетелят има впечатления имотът винаги е бил ограден, в него има засадено лозе и овошки, ищците го стопанисват и се грижат за него. В горната част на имота има постройка за инструменти. Свидетелят не знае откъде ищците имат този имот и не е чувал за някакви претенции от общината. Съдът е кредитирал изцяло показанията на свидетелите, като е посочил, че те са в резултат на техни преки впечатления (двамата свидетели са непосредствени съседи на имота, за който свидетелстват) в продължителен период от време, ясни са, убедителни и безпротиворечиви, и се подкрепят и от писмените доказателства по делото. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че предявеният положителен установителен иск за собственост е допустим от гледна точка на изискването за правен интерес, предвид твърденията на ищците, че от месец август 1990 г. осъществяват фактическа власт върху имота и вероятно се легитимират като негови собственици на оригинерно основание, и съобразно установеното, че ответната община им оспорва това право, като е съставила за имота АЧОС № 498/18.03.2002 г., което обстоятелство е пречка ищците да се снабдят с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. При положение че ищците са във фактическа власт на спорния имот, съдът е приел, че е налице правен интерес от предявените положителни установителни искове, като единствено от тяхната преценка зависи каква форма на защита на твърдяното им да е накърнено субективно право да изберат - положителен или отрицателен установителен иск за собственост. В случая, успешното провеждане на положителен установителен иск за собственост върху спорния имот срещу общината би било предпоставка (не единствена) същите да се снабдят с документ за собственост. По основателността на иска съдът е приел, че ищците са установили фактическа власт върху процесния имот през 1990 г., непосредствено след като ищецът Я. Д. е придобил по дарение съседен имот, като имотът му е бил предаден от неговия брат И. Д., на когото през м. юни 1990 г. е било отстъпено право на строеж върху имота от държавата, което право не е реализирано. Имотът е ограден и много добре поддържан, засаден с лозе и овощни дръвчета, в него е изградена и малка постройка за инструменти. Във връзка с доводите на ответника, че осъществяваната от ищците фактическа власт върху процесния имот е държане, а не владение, съдът е посочил, че поначало суперфициарът е държател на терена, върху който му е отстъпено право на строеж, а не е негов владелец. При правоприемство (частно или универсално) правоприемникът има същото правно положение като своя праводател. Тъй като в случая правоприемство между И. Д. (брат на ищеца) и ищеца Я. Д. липсва, съдът е приел, че ищците са установили владение върху процесния имот с едностранни действия - чрез завладяване, от което пък следва, че установената в чл. 69 ЗС презумпция е приложима по отношение на ищците на общо основание. Законните презумпции се опровергават чрез т.нар. „обратно доказване“, което винаги трябва да е пълно, каквото в случая от ответника не е проведено. Изложени са съображения, че по делото липсват доказателства, които да обосноват извод, че процесният имот е бил държавна собственост, доколкото актуването на имота като държавен през месец март 1988 год. без наличието на осъществен, предвиден в закона, придобивен способ, не легитимира държавата като собственик на имота. В случая вписаното в АДС № 1145/30.03.1988 г. основание - заповед № 1711/05.11.1987 г., не легитимира държавата като собственик на имота, тъй като с цитираната заповед е одобрен ЗРП на селото, според който за имот с пл. № *, кв. 2 по КП, са отредени два урегулирани имота, единият от които е УПИ *, кв. 2, предвиден за жилищно строителство и записан като общински, а собственик на имот с пл. № *, кв. 2 по КП е било физическо лице - Н. В. Н., вписан като такъв и в разписния лист към плана, който е подал и жалба /възражение/ против проекта за ЗРП, предвиждащ през имота му да минава улица. Образуването по ЗРП на УПИ * от имот с пл. № * по КП означава, че в тази му част ЗРП е по чл. 22-25 от ЗТСУ (отм.), т.е. за обществени мероприятия. Плановете по чл. 22-25 от ЗТСУ нямат вещно действие, а влизането им в сила с издаването на заповедта за одобряването им - чл. 83, ал. 3 ППЗТСУ (отм.), е основание имотът да бъде отчужден със заповед по чл. 98 ЗТСУ на органа по чл. 95 от същия закон. По делото липсват доказателства за проведено отчуждително производство по ЗТСУ, въз основа на което държавата да е придобила собствеността върху имота, като липсват и твърдения от страна на ответника в тази насока. Не са налице и доказателства, даващи основание за извод, че по отношение на имота е налице хипотезата на чл. 6 ЗС (ред. ДВ, бр. 92/16.11.1951 г.), действала към 30.03.1988 г. и до 31.05.1996 г. включително, според която държавна собственост са имотите и вещите, които нямат друг собственик. Въз основа на изложеното съдът е приел, че не е установено към момента на влизането в сила на 09.11.1999 г. на нормата на § 42 ПЗР на ЗОбС процесният имот да е бил държавна собственост, поради което и не попада в предметния обхват на тази разпоредба (имотът не попада и в обхвата на § 7 ПЗР на ЗМСМА), от което следва, че Община Аксаково не се легитимира като негов собственик. На общо основание по отношение на ищците е приложима установената в чл. 69 ЗС презумпция, която не е опровергана от ответника. Владението им е било явно, несъмнено и непрекъснато в продължение на повече от десет години, като давностният срок е изтекъл най-късно на 31.08.2000 г., когато ищците са придобили собствеността върху процесния имот по давност. Изложени са и съображения, че дори и да се приеме, че процесният имот е бил държавна собственост, преминал на основание § 42 ЗИД на ЗОбС в собственост на Община Аксаково, то не са налице пречки същият да бъде придобит по давност след 01.06.1996 г. - влизането в сила на Закона за общинската собственост. В случая ищците са владели процесния имот в периода от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г., при което и до момента на приемането на § 1, ал. 1 ЗДЗС (обн. ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., в сила от 1.06.2006 г.), с който придобивната давност е спряна, е изтекъл срок на владение от почти 10 години /без 1 ден/. С обявяването й за противоконституционна с решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България, считано от дата 08.03.2022 г. (чл. 152, ал. 2 от КРБ), десетгодишният давностен срок в полза на ищците е изтекъл на 09.03.2022 г., при което и от 10.03.2022 г. ищците са придобили собствеността върху процесния имот по давност. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е решение по предявен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на недвижим имот, за който е налице императивна забрана за придобиването му по давност; 2. Допустимо ли е решение по предявен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, в което съдът се е произнесъл относно правото на собственост на ищцовата страна посочвайки само доказателствата, въз основа на които прави правните си изводи, без да посочи за какво свидетелстват тези доказателства или да изложи конкретни факти; 3. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните възражения, да изложи мотиви по тях и да прецени всички относими доказателства; 4. Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при предявен положителен установителен иск за собственост, в т.ч. при оспорен акт за общинска собственост, съставен на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС - в тежест на ищеца ли е доказването на липсата на елементите от фактическия състав на сочената норма, или ответникът следва да докаже наличието на тези елементи от фактическия състав; 5. Задължен ли е въззивният съд, преди да се произнесе, да укаже на страните за кои факти и обстоятелства от значение за решаване на правния спор не са ангажирани доказателства, или да направи опит служебно да събере такива; 6. При предявен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК следва ли ищците да установят кое лице е действителният собственик на имота към датата на твърдяното установяване на владението върху имота от тях; 7. За да бъде уважен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК против община, следва ли при наличие на данни по делото за собственически права на физическо лице върху имота, ищецът да докаже, че е своил имота спрямо това лице; 8. При липса на фактически твърдения ищците да са своили имота спрямо физически лица, следва ли се изводът, че са своили спрямо държавата, респективно общината; 9. При владение, което не е било осъществено явно по отношение на ответника по иска, може ли да се презюмира, че е налице осъществен състав на давностно владение; 10. Считат ли се за доказани твърденията на страна в процеса за изтекла в нейна полза давност, само въз основа на събрани гласни доказателства; 11. За да бъде осъществен фактическият състав на института на придобивната давност, необходимо ли е завладяването на имота и намерението за неговото своене да се манифестират пред собственика му и/или носителя на други вещни права, чрез извършване на действия, установяващи своене; 12. Може ли да тече придобивна давност върху недвижим имот по време, по което върху този имот е учредено право на строеж на друго лице, и ако да - от кой момент; 13. Зачита ли се за период на давностно владение времето, през което друго лице е заплащало данъци за имота; 14. Ако лице с отстъпено право на строеж върху недвижим имот предаде този имот на трето лице, то това трето лице става ли владелец на имота или може да бъде само негов държател; 15. В случай че за лице, притежаващо право на собственост върху идеални части от недвижим имот, бъде обособен отделен имот, с площ, съответстваща на притежаваните от него права, то това лице продължава ли да има собственически права върху останалата част от имота, от който е обособен новият имот, и необходимо ли е да бъде провеждана отчуждителна процедура спрямо това лице за останалата част от имота; 16. При съставен АОС на основание § 42 от ПЗР на ЗОС, следва ли да бъде проведено производство по оспорване на документ, за да отпадне официалната удостоверителна сила на записванията в АОС; Следва ли да се проведе такова оспорване и по отношение на съставения АДС. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Насрещните страни по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за нейната неоснователност. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първите два въпроса са поставени във връзка с изложените доводи на касатора за недопустимост на постановеното въззивно решение, поради което същите не обуславят допускането на касационно обжалване на въззивното решение с оглед посоченото по-горе. В допълнение, във връзка с първия въпрос, следва да се отбележи, че той е формулиран според твърденията на касатора за наличие на императивна забрана за придобиването на процесния имот по давност, каквато не е съществувала нито към момента на предявяването на иска на 25.09.2023 г., нито понастоящем. Неотносимо към настоящата хипотеза е и посоченото от касатора решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., с което е прието, че когато един недвижим имот е актуван като държавен или общински, предвид установения с § 1 ЗИД на ЗС /обн. ДВ, 46 от 06.06.2006 г./ мораториум върху придобивната давност за държавни и общински имоти, единственият път на защита на владелеца на такъв имот е отрицателният установителен иск за собственост. С обявяването на посочената разпоредба за противоконституционна с решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС на РБ такъв мораториум липсва и според установената практика на ВКС от волята на ищеца зависи какъв път на защита ще избере, за да защити своето право. Освен това вторият въпрос е поставен според твърденията на касатора и по своята същност представлява общо касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение. Третият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е от значение за всяко гражданско дело и по него е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която, както и с посочената от касатора казуална практика на ВКС, обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Останалите тринадесет въпроса също не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване, тъй като една част от тях са общотеоретично формулирани, на други отговорите са свързани с преценката на доказателствата по делото и са по съществото на спора, а трети са поставени съобразно твърденията на касатора и не са били предмет на разглеждане от въззивния съд. Освен това във връзка с тези въпроси не са обосновани и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, на които касаторът се позовава, тъй като не е посочено приложената към изложението многобройна практика на ВКС към кой от поставените въпроси има отношение и в какво конкретно се състои противоречието на въззивното решение с нея. Позоваването на противоречие с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е неоснователно, тъй като също се отнася до въпроси, които нямат отношение към предмета на настоящия спор. Разрешаването на обуславящите изхода на спора въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени никакви доводи относно визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“ когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение, нито сочените от касаторите евентуални негови пороци могат да бъдат квалифицирани по този начин като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 613,55 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,