Определение № 2854 от 15.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 685/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Застрахователно акционерно дружество “ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 9/17.01.2025 г. по в.гр.д. № 391/2024 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, в частта, с която след частична отмяна на решение № 510/05.06.2024 г. по гр.д. № 1296/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, са уважени предявените от ищцата Д. С. Д., чрез нейната майка и законен представител З. Добрева, против застрахователя осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над 60 000 лева до присъдените 120 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, горницата над 829,25 лева до 1 658,50 лева - обезщетение за имуществени вреди, в резултат на ПТП, настъпило на 21.04.2023 г., на околовръстен път на 1 км от [населено място], причинено от С. А. Д. като водач на лек автомобил “Форд Мондео” с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, както и за законна лихва върху допълнително присъдените обезщетения.

Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Не се оспорва определеният справедлив размер от 120 000 лева за обезвреда за причинените на ищцата неимуществени вреди вследствие процесното ПТП. Оплакванията на касатора застраховател се свеждат до нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, с доводи за неправилност на извода на решаващия състав за липса на съпричиняване от страна на пострадалото малолетно дете, пътувало в катастрофиралия лек автомобил без ползвана система за обезопасяване или колан в нарушение на правилата по чл. 137а- 137д ЗДвП, доколкото задължението за обезопасяването му е на водача на МПС. В тази връзка се счита, че въззивният съд не е съобразил всички установени по делото факти и обстоятелства, което е довело до неправилната му преценка. Като процесуално нарушение се изтъква и необсъждането на възражението на настоящия касатор, че родителите, които са придружавали детето в катастрофиралия автомобил, имат задължения по чл. 125, ал. 1 и 3 СК за осъществяване на постоянен надзор и контрол по отношение на детето си. По тези аргументи се поддържа, че в случая степента на съпричиняване на увреденото лице е в размер от най-малко 50%. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове за допълнително присъдените от въззивния съд суми, както и присъждане на разноските по делото.

Иска се допускане на касационна проверка на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди?”;

2. “При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?”;

3. “Приложима ли е разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД когато при пътен инцидент, по причина на водач на МПС, не е осъществен надзор от родителя, малолетното дете да използва система за обезопасяване на деца или обезопасителен колан?”.

Твърди се, че поставените въпроси са разрешени от въззивната инстанция в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция – Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС, ръководните указания в Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, както и казуалната такава, намерила израз в решение № 64/16.05.2019 г. по т.д. № 1781/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 165/26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 44/26.03.2013 г. по т.д. № 1139/2011 г. на ВКС, II т.о.

Счита се, че обжалваното решение е и очевидно неправилно - касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с доводи за допуснати от въззивния състав нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация Д. С. Д., чрез нейната майка и законен представител З. Добрева, е подаден отговор, в който се оспорва основателността на искането за достъп до касационна проверка и на депозираната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в срока по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ищците Д. Д. и З. Д. срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, е приел, че предвид необжалването му в уважителната част по исковете с правно основание чл. 432 КЗ за присъждане на всяка от ищците на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди вследствие на процесното ПТП, с участието на лек автомобил, застрахован при ответника-застраховател, то основанието на претенциите е установено със сила на присъдено нещо. Въз основа на приетата по делото САТЕ е счел за установени механизмът и причините за настъпването на произшествието – реализирано поради това, че водачът С. Д. е заспал внезапно по време на движение и е изгубил контрол върху автомобила, в резултат на което на ляв завой същият е напуснал пътното платно и се е блъснал в предпазна метална ограда /мантинела/, преминал през дясна канавка, ударил се в крайпътно дърво и съборил три броя бетонни колове и 20 м. телена ограда. Пострадалите ищци са били пътници в автомобила, на задната седалка – З. Добрева без поставен обезопасителен колан, а детето Д. Добрева - на задна лява седалка, легнало на детска възглавничка, без детско столче или друга система за обезопасяване на деца. Решаващият състав е констатирал, че по делото не е спорно, че ПТП е настъпило по вина на водача на автомобила С. Д., както и че двете ищци са получили телесни увреждания, намиращи се в причинна връзка с произшествието.

Въззивната инстанция е споделила извода на окръжния съд за основателност на предявения от Д. Добрева иск за обезщетяване на претърпените имуществени вреди - направени разходи за лечението, в размер на 1 658,50 лева.

По отношение на обезщетението на детето за претърпените неимуществени вреди - болки и страдания, въззивният състав е възприел определения от първата инстанция справедлив размер от 120 000 лева. За да достигне до този извод, е съобразил релевантните факти и обстоятелства – пострадалата е дете под двегодишна възраст, което е получило тежки увреждания и е претърпяло две операции, едната от които животоспасяваща; Д. е изгубила далака си, който е бил отстранен, за да бъде спасен животът й; загубата на този орган има за последица занижаване на имунния отговор на организма на инфекции и повишен риск от белодробни инфекции; пострадалата е била обездвижена за около два месеца, което за дете на такава ранна детска възраст е изключително травмиращо. Отчел е и социално-икономическите условия в страната към датата на увреждането.

По повод своевременно въведеното от ответника застраховател възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото дете, въззивният съд е приел, че според заключението на САТЕ автомобилът не е снабден с обезопасително столче за дете, в разрез с нормативното изискване за деца на възрастта на Д. – 1 г. и 10 месеца, както и че детето е лежало в автомобила на възглавничка. Според вещото лице, ако детето е било поставено в столче, то е нямало да падне от задната седалка на пода и да настъпят получените увреждания. При тези данни решаващият състав е стигнал до извода, че пострадалото малолетно дете не може да съпричини вредите, а отговорността е на водача, с оглед вменената му от закона завишена грижа в такива случаи.

По тези мотиви, след частични потвърждаване и отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е присъдил на Д. Добрева допълнително обезщетение за неимуществени и имуществени вреди.

На ищцата З. Добрева е присъдил обезвреда за претърпените неимуществени и имуществени вреди, след отчитане степен на принос – 20%, в която част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира от касатора допускане на директна касационна проверка поради очевидна неправилност на обжалваното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Тази квалифицирана форма на неправилност е предпоставена от установими само от мотивите на обжалвания съдебен акт съществени нарушения като приложение на материалния закон в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), прилагане на несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), несъобразяване с императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или грубо нарушение на правилата на логиката. Доводите на обжалващия за нарушения на материалния и на процесуалния закон представляват оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК за обикновена неправилност, проверката по която се осъществява при обосноваване на правен въпрос съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо аргументите на страната не могат да мотивират наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането на касатора за осъществяване на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същата е предпоставена от надлежно аргументиране на разрешен от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Поставените от касатора първо и второ питане не са коректно зададени, тъй като не кореспондират с решаващата воля на въззивната инстанция. Въпросите изискват да се даде отговор за преценката степента на съпричиняване на пострадалото лице за настъпването на вредоносния резултат и намаляването на обезвредата в такива хипотези, което не съответства на приетото от апелативния съд в разглеждания случай, че малолетното дете не е съпричинило уврежданията си, защото отговорността за неговото обезопасяване е на водача на автомобила, с оглед вменената му от закона завишена грижа. Ето защо така формулираните питания не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касационно обжалване. Това лишава от смисъл обсъждането на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от обжалващия трети въпрос е материалноправен, обусловил е изхода на спора и покрива общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В Тълкувателно решение от 29.09.2026 по тълк. дело № 1/2024 г. на ОСНГТК на ВКС е даден отговор, че пострадалото малолетно дете, което пътува в МПС, управлявано от делинквента без използване или неправилно използване на обезопасителната система в нарушение на чл. 137в ЗДвП, не допринася за настъпването на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, дори и да е доказано, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем при правилно използване на обезопасителната система.

В случая приетото от въззивния съд, че пострадалото малолетно дете не е допринесло за настъпването на вредоносния резултат, хармонизира със задължителните разяснения, дадени с горецитираното тълкувателно решение. Това изключва извод по поставения от страната трети въпрос да е налице соченото от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.

По тези съображения следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на решението на Апелативен съд – Бургас в обжалваната част.

В отговора на касационната жалба се претендира присъждане адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ответника по касация за оказаната безплатна правна помощ, съгласно договора за правна защита и съдействие (л. 367 от първоинстанционното дело). Като съобразява предмета на спора, фактическата и правна сложност на делото, формираната практика на ВКС по релевантните за делото въпроси, извършените от адвоката действия – подаване на отговор на касационна жалба, съдържащ становище по основанията за допускането й, както и неприложимостта на предвидените размери в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, като ограничаващи конкуренцията по смисъла на член 101, пар. 1 ДФЕС, съобразно дадените ръководни разяснения в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че на адвоката следва да бъде определено и присъдено възнаграждение в размер на 960 евро с ДДС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,