Определение № 3041 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2247/2024 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по подадената от Община Перник, представлявана от кмета С. В., чрез пълномощника му адв. А. А., касационна жалба срещу въззивното решение № 28 от 8.01.2024 год. по гр. д. № 869/2023 год. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение от 8.07.2022 год. по гр. д. № 454/2020 год. на Пернишкия окръжен съд е постановено друго, с което е осъдена община Перник да заплати на Г. З. А. обезщетение за неимуществени вреди от описаното травматично увреждане при падане на 19.09.2018 год. допълнително сумата 4 000 лв. извън присъдената й с първоинстанционното решение сума от 9 000 лв., ведно със законната лихва от 19.09.2018 год. до окончателното изплащане. Общината е осъдена да заплати и адвокатско възнаграждение в размер на 626 лв. на адв. Т. Х. за оказана на ищеца безплатна адвокатска помощ и дължимата държавна такса в размер на 80 лв. по сметка на съда. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна – ответникът по иска, срещу въззивното решение, с което по жалба на ищцата частично е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение и вместо това е присъдена допълнително сума в размер на 4 000 лв. Независимо от обжалваемия едва с касационната жалба на общината размер, същата следва да се приеме за процесуално допустима с оглед критерия за това по чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК - цената на иска, предмет на въззивното решение, която е над минималния за допустимост на касационното обжалване размер от 5 000 лв. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение по съображения за наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че изводите на въззивния съд относно размера на обезщетението са неправилни, тъй като то не зависи от социално-икономическите условия в страната, както и неправилно съдът приел, че не бил отчетен претърпения от ищцата психически стрес. Поради това определеният от въззивния съд размер на обезщетението от 13 000 лв. е постановен в нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. По конкретно формулираните в изложението материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4 от 23.12.1968 год. относно разясненията по критерия по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Относно необходимостта да се отчетат и инфлационните процеси само при предявен в по-късен момент иск, касаторът сочи решение № 1 от 27.03.2012 год. по гр. д. № 1106/2010 год. ІV г. о. на ВКС, на което обжалваното решение противоречи, вследствие на което и размерът на присъденото обезщетение е завишен. При релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване и отмяна на въззивното решение, като вместо него се постанови друго, с което искът срещу общината се отхвърли за спорната сума от 4 000 лв. Ответницата по касационната жалба и ищец в производството – Г. З. А. не е взела становище по жалбата. Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното: За да отмени първоинстанционното решение, с което искът по чл. 49 ЗЗД е бил отхвърлен в частта над присъдената сума до размер 13 000 лв. и уважи същия в тази му част, въззивният съд приел, че е формирана сила на присъдено нещо по фактите по основанието за отговорността на общината за вреди от настъпилото увреждане на ищцата, тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано от ответника за присъдената с него сума от 9 000 лв. Прието е за установено, че ищцата е паднала поради неравност на тротоарните плочи на общинската улица, вследствие на което получила установените травматични увреждания – счупване на главичката на фибулата на дясната коленна става. Общината отговаря по закон за бездействието на отговорните за състоянието на общинските пътища и улици нейни служители, във връзка с неизпълнение на вменените им задължения по поддръжката им, поради което и спорът пред въззивната инстанция е бил по размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди. При определянето му съдът приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като приел, че удовлетворяването на изискването за справедливост налага преценка на конкретните факти относно характера и степента на увреждането, обстоятелствата, при които то е получено, възрастта на пострадалия, вредоносните последици, болките и страданията, тяхната продължителност и интензитет, протичането на възстановителния процес, прогнозата за здравословното състояние на пострадалия и обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането. Приел, че характерът на травмата в случая, довел до трайно затруднение на движенията на крайника за срок по-дълъг от 30 дни и продължителността на периода, в който са търпени болки с по-голям интензитет – около 20 дни, съгласно заключението на приетата експертиза, изискват прецизиране на отражението им към справедливия размер на обезщетението. Съобразил е възстановителния процес с оглед възрастта на ищцата, стреса, който е нормално да съпътства травмата, както и социално-икономическите условия и стандарта на живот към момента на инцидента. С оглед на това приел, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението не репарира в цялост претърпените от ищцата физически болки, неудобства от обездвижването и негативни емоциални изживявания, като увеличил същото с 4 000 лв. Искането за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се уважи, тъй като същото не е налице. Както е посочено в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска при наличието на произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният въпрос относно определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД е от значение за изхода по настоящия спор, за решаващата воля на съда, но произнасянето по него не противоречие на разясненията по р. ІІ от мотивите на ППВС № 4 от 23.12.1968 год. по изясняване на понятието „справедливост“. Видно от изложените от въззивния съд съображения при определяне на конкретното обезщетение съдът е подложил на преценка редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като е отчел значението им определяне на размера и се е съобразил с горните указания за посочването им /т. 11 от диспозитива на постановлението/. Не се констатира и някакво различие в размера на определеното обезщетение с други сходни случаи на увреждания. Видно от мотивите на въззивния съд, обезщетението е определено към момента на настъпване на увреждането, от когато са настъпили и претендираните неимуществени вреди и съобразяването на съда със социално-икономическите условия касае същия момент. Приложеното към изложението решение № 1 от 27.03.2012 год. по гр. д. № 1106/2010 год. на ІV г. о. на ВКС не е относимо към настоящия спор, тъй като съдът не е съобразявал инфлационни процеси при определяне на обезщетението, за да присъжда и лихвата от по-късен момент. По тези съображения за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, установени въз основа на събраните по делото доказателства и обсъдени в мотивите на въззивното решение, не се констатира противоречие със сочената практика на ВКС, респ. не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са налице и останалите основания за служебно допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, нищожно, нито да е очевидно неправилно, което съставът обосновава с липсата на констатация при прочита на съдебния акт за такива тежки пороци на решението. Разноски в полза на насрещната страна не се присъждат, тъй като не се претендират. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.