Определение № 1900 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3750/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Д. Б. А., чрез своята майка и законен представител К. Х. А. и Б. А. А. против решение № 1695/31.03.2023 г., постановено по гр.д.№ 11611/2021 г. от СГС, ІІ“е“ състав. Страните си оспорват взаимно жалбите с писмени отговори. С обжалваното решение съдът е приел, че предявения отрицателен установителен иск е частично основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СРС. Съдът е приел, че искът с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи сумата от 6 250, 00 лв., представляваща издръжка за периода м. 08.2016г. – м.09.2018г., за който е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 286/2018г. по описа на ЧСИ Л., е основателен и следва да бъде уважен, тъй като в процесния период ищецът е изпълнявал задължението за издръжка в натура като е предоставял грижи за ненавършилото пълнолетие дете, което по същността си представлява нов факт по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК. За неоснователно е прието оплакването за допуснати нарушения при кредитирането на показанията на свидетел, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ГПК преклузията за доказателствени искания настъпва след съобщаването на страните на доклада по делото. Посочено е, че в действителност в срока по чл. 133 ГПК се преклудират правоизключващите възражения на ответника, но доколкото ответницата е поискала в първото съдебно заседание допускане на доказателства с оглед на дадените указания и разпределената в доклада по делото доказателствена тежест, то съдът законосъобразно е допуснал свидетелските показания, тъй като към този момент възможността същите да бъдат поискани все още не е била преклудирана, като докладът не е бил обявен за окончателен към момента на поискването на доказателствените средства. По аргумент на противното от изложеното в решението относно изпълнението на задължението за изплащане на издръжка в натура за периода, в който двамата родители са живели заедно с децата, съдът е приел, че след като в периода м.07.2019 – м. 06.2020г. ответникът не е живял изцяло при родителя, на когото не са поверени родителските права, то следва, че същият родител дължи изпълнение на вмененото му по силата на чл. 146, ал. 1 СК задължение за престиране на издръжка в определения в съдебното решение размер. Въз основа на изложеното СГС е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване, че ищецът не дължи сумата от 4 200, 00 лв., представляваща издръжка за периода м.07.2019г. – м. 06.2020г. е неоснователен. В изложението на касационните основания относно допустимостта на обжалването към жалбата на Д. А. се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът е, дали финансови грижи от страна на родител, осъден да заплаща издръжка с влязло в сила съдебно решение, освобождават този родител от отговорност за изпълнението на това решение. Сочи се противоречие с решение на наказателна колегия на ВКС. Основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, по гражданскоправен спор. Решение на наказателна колегия на ВКС не е относимо към разпоредбата на чл.280 ГПК, поради което само на това основание касационното обжалване не следва да се допуска по въпроса, поставен от касатора. Други правни въпроси не се сочат в приложното поле на коя да е от хипотезите на чл.280 ГПК, а съдът не разполага с процесуална възможност да формулира правни въпроси, по които се е произнесъл съдът и които биха били основания за допускането до касационно обжалване. В изложението на касационните основания към касационната жалба на Б. А. А. се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Сочените процесуалноправни въпроси касаят възможността ответник да поиска събирането на доказателства след доклада по делото и обявяването му за окончателен, при положение, че не е подал отговор на исковата молба. Въпросът е неотносим към процедирането на съда в настоящия случай, тъй като във връзка с разпоредбата на чл.146, ал.3 ГПК и изпълнение на дадените указания на съда, преди обявяването на доклада за окончателен, са поискани гласни доказателства. Цитираната съдебна практика от страна на касатора касае възможността да се правят възражения и в тази връзка да се сочат доказателства, какъвто настоящият случай не е. По втория поставен въпрос относно преценката на противоречивите интереси между представител и представляван, съдът не е формирал правни изводи, поради което въпросът не е относим към производството по чл.288 ГПК. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора, разноски не следва да се присъждат. Водим от горното, състав на ВКС