Определение № 3243 от 16.06.2026 г. на ВКС по д. № 1910/2026 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Н. В. срещу въззивното решение на Апелативен съд София/САС/ по гр.д. №2854/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение касаторката е осъдена на осн. чл.55, ал.1,пр.2 ЗЗД да заплати на Е. Г. сумата от 58 000 лв., дадена на неосъществено основание – покупко-продажба на недвижим имот / гараж с посочен адрес в София/, ведно със законната лихва от завеждане на иска. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на осн. по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Поставя като значими за спора следните три правни въпроса:1. Следва ли при твърдение на ищцата, че е налице устен предварителен договор за покупко – продажба на недвижимия имот, да се приеме, че е налице неосъществено основание – покупко-продажбата на недвижимия имот?; 2. При наличие на допуснато нарушение на материалноправните разпоредби от първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да изготви доклад, в който да укаже на страните събиране на нови доказателства?; 3. Следва ли да се кредитират събраните гласни доказателства в хипотеза на безспорна заинтересованост на свидетелите, потвърдена в о.с.з. пред първата инстанция – съпруг и приятелка на ищцата? Касаторът намира, че във връзка с първия въпрос е нарушена императивна правна норма; във връзка с втория въпрос САС е следвало да изготви доклад, който да е достъпен за страните и да им се дадат указания за възможността за събиране на доказателства, а във връзка с третия въпрос - че свидетелските показания не следва да се ценят на осн. чл.164, ал.1,т.3 ГПК. Тази обосновка обаче не е относима към разяснените в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК допълнителни предпоставки на трите формално посочени от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че в доклада на първоинстанционния съд по чл.140 ГПК е дадена квалификация на иска по чл.55, ал.1,пр.2 ЗЗД, съответстваща на изложените факти и заявените искания. Предаването на сумата от 58 000 лв. от ищцата на ответницата/ сега касатор/ се установява безспорно от събраните по делото доказателства – платежно нареждане, разписки и ССч.Е. Основанието за плащането също е доказано –в първото платежно нареждане от 19.07.18 г. то е посочено като „предплата за покупко-продажба“, в издадените след това квитанции като основание за плащането е посочена „покупка“ и е индивидуализиран месеца, за който се извършва плащането при уговорката на страните то да е помесечно в размер на по 1000 лв. до окончателното изплащане на пълната договорена цена на недв. имот от 58 000 лв. Сделката не се е състояла, тъй като ответницата след заплащане на цената е отказала да прехвърли имота. Събраните от първата инстанция свидетелски показания са допустими, тъй като са за установяване на преддоговорните отношения на страните и на предадената накрая сума в размер на 5 000 лв., за която ответницата не е издала разписка, а забраната по чл.164, ал.1,т.3 ГПК не намира приложение. Показанията на свидетелите са кредитирани като логични, последователни и възпроизвеждащи личните им възприятия за релевантните за спора факти. В заключение, според въззивния съд, след като по делото е доказано пълно и главно даването и че основанието за него не се е осъществило, то ответницата се е обогатила неоснователно с получената за покупката на имота й сума и претенцията за връщане на сумата на осн. чл.55, ал.1,пр.2 ЗЗД е основателна. При тези данни не са налице сочените основания за допускане на обжалването. Въззивният съд не е нарушил закона, приемайки, че между страните е налице устна уговорка за сключване на бъдещ договор за продажба на недвижимия имот, която не се е осъществила поради отказа на ответницата да прехвърли имота срещу получената цена. Тези изводи съответстват на ППВС №1/79 г., в което е посочено, че втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено. В този см. е и трайната практика на ВКС - р. по т.д. №391/05 г. на второ т.о., р. по гр..д. №173/03 г. на пето г.о. и и др. Дадената от въззивния съд правна квалификация на иска е посочена в доклада по чл.140 ГПК и страните са имали възможност да сочат доказателства във връзка с предмета на доказване, който не е променен пред въззивната инстанция – ТР №1/9.12.13 г., т.2 ОСГТК. Свидетелските показания за посочените от въззивния съд обстоятелства не са недопустими на осн. чл.164, ал.1,т.3 ГПК/ р. по гр.д. №5922/07 г. на трето г.о. на ВКС/, а съдът ги е ценил на осн. чл.172 ГПК с оглед на всички други данни по делото и имайки предвид възможната им заинтересованост / р. по гр.д. №2548/25 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д.№776/09 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./ Сочените основания за допускане на обжалването не са налице. Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне, а на ответницата по жалба Е. Г. следва да се присъдят поисканите с отговора разноски, сторени за тази инстанция в размер на 1000 евро, за адв. възнаграждение, съгл. приложения договор за правна помощ от 10.03.26 г. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.