Определение № 171 от 11.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 678/2021 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 6210/14.08.2020 година, подадена от „Банка ДСК“ АД [населено място], срещу определение № 264/31.07.2020 година на Апелативен съд Пловдив, първи търговски състав, постановено по ч. т. д. № 348/2020 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното определение № 2420/20.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, търговско отделение, ХХ-ри състав, постановено по т. д. № 101/2019 година, с което е било прекратено производството по делото, поради липса на международна компетентност на съда за разглеждането на предявения иск. В частната си касационна жалба „Банка ДСК“ АД [населено място] излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 2420/20.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, търговско отделение, ХХ-ри състав, постановено по т. д. № 101/2019 година, постановено по гр. д. № 9089/2020 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждането на спора по същество. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частната жалбоподателка твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Пловдив. Насрещната страна по частната касационна жалба Т. Т. Е. А. не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й. „Банка ДСК“ АД [населено място] е била уведомена за обжалваното определение на 11.08.2020 година, а частната й касационна жалба срещу него е с вх. № 6210/14.08.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Пловдив е констатирал, че предявеният по т. д. № 101/2019 година по описа на Окръжен съд Пловдив, търговско отделение, ХХ-ри състав иск бил осъдителен. Ищецът по него „Банка ДСК“ АД [населено място], в качеството си на кредитор било предявило иск срещу ответницата Т. Т. Е. А., в качеството й на кредитополучател за реално изпълнение на задължения-главница, лихви и разноски, по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по ЗКСД. Договорът бил сключен на 27.02.2015 година От данните по делото било видно, че Т. Т. Е. А. е била студентка по медицина в МУ-гр. Пловдив, като имала настоящ адрес в [населено място], Република България и в това си качество била получила целевия потребителски кредит. Предназначението на кредита било посочено в чл. 1 от договора, като от него било видно, че той се отпуска за заплащане на такси за обучение. Ищецът по делото бил юридическо лице, регистрирано в Република България. От значение за преценка на международната компетентност на българския съд да разгледа и да се произнесе по спора, с който е сезиран, били актуалните данни за местоживеенето на Т. Т. Е.А.. В процесния договор от 27.02.2015 година бил посочен постоянен адрес на Т. Т. Е. А. във Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, както и настоящ адрес [населено място], [улица] ап. /№№/. При опит за връчване на препис от исковата молба с приложенията на адреса в [населено място] било установено, че Т. Т. Е. А. не се намирала на него. В удостоверение изх. № 00-774/11.04.2019 година на ОДМВР-Пловдив, сектор „Миграция“ било посочено, че в информационните системи няма данни за адресна регистрация и разрешено пребиваване в Република България на Т. Т. Енитан А.. От друга страна било извършено редовно връчване на книжа по делото на постоянния адрес на А. във Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия по реда на Регламент (ЕО) № 1393 година на Европейския парламент и на съвета от 13.11.2007 година относно връчване в държавите-членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела („връчване на документи“) и за отмяна на Регламент № 1348/2000 година на Съвета. Съобразявайки тези данни по делото, въззивният съд приемал, че местоживеенето на Т. Т. Е. А. е в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Въззивният съд е изложил съображения, че спорът по производството бил за частноправни отношения с международен елемент по смисъла на чл. 1, ал. 2 от КМЧП, доколкото Т. Т. Е. А. не е български гражданин и имала местоживеене в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. С оглед на това въпросът за компетентния да се произнесе по спора съд следвало да бъде решен съобразно разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела Приложимостта на този регламент по била уредена в Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия. В чл. 67, т. 1, б. „а“ от това споразумение изрично било предвидено, че разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела се прилагат по отношение на съдебни производства, образувани преди края на преходния период. Този преходен период съгласно чл. 126 от Споразумението започвал да тече от датата на влизането му сила и приключвал на 31.12.2020 година. Съобразявайки тези разпоредби, въззивният съд приемал, че по настоящия спор международната компетентност следвало да бъде определена съобразно разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Обективираното в договора за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 27.02.2015 година правоотношение сочело, че предназначението на сумите по кредита не било за целите на търговска и професионална дейност, а за заплащане на такси за обучение на Т. Т. Е.А. (чл. 1 от договора). В чл. 11 от договора било уговорено погасяването на задълженията от кредитополучателя на месечни вноски на определена падежна дата. Поради това следвало да се приеме, че кредитополучателят имал качеството на потребител по смисъла на чл. 17, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, съответно на § 13, т. 1 от ДРЗЗП. Аргумент за извода на въззивния съд, че сключения между Т. Т. Е. А. и „Банка ДСК“ АД [населено място] договор бил потребителски, респективно че А. имала качеството на потребител, била и разпоредбата на чл. 17, ал. 5 от ЗКСД, в която изрично било посочено, че за договори за кредит по този закон се прилагат и чл. 143-48 от ЗЗП. Процесният договор за кредит съставлявал реален заем за потребление, изплатим на банката на вноски, предоставен на Т. Т. Е. А. за заплащане на таксите за обучение, поради което приложимите разпоредби за определяне на съда, който е компетентен да разгледа спора по предявения иск, били тези на чл.17 и чл. 18 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, уреждащи компетентността при потребителски договори. Съгласно чл. 17 § 1 б. „б“, пр. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, по отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице-потребител, за цел, която можела да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определяла от посочения раздел, без да се засягали чл. 6 и чл. 7, т. 5, ако се отнасяло до договор за заем, изплатим на вноски. Имайки предвид тази разпоредба Регламента и изложените по-горе съображения, въззивният не споделял доводите на „Банка ДСК“ АД [населено място], че в случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 17 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Ставало дума за правоотношения по договор за заем, изплатим на вноски, сключен от лице-потребител, за цел, която можело да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия. Поради това следвало да се приеме, че компетентен да разгледа иска бил съдът по местоживеенето на Т. Т. Е. А., а не българският съд, доколкото съгласно чл. 18 § 2 от Регламента другата страна по договора можела да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където имал местоживеене потребителят. По конкретното дело приложение намирал чл. 18 § 2, а не чл. 7, § 1, т. 1, б. „а“ от Регламента, предвид качеството на Т. Т. Е. А. на потребител. Неоснователни били доводите на „Банка ДСК“ АД [населено място], свързани с невъзможността на съда служебно, без искане на страните да се произнася по въпроса за международната си компетентност и да прекрати производството по делото пред себе си поради липса на такава. „Банка ДСК“ АД [населено място] поддържала, че съдът разполагал с възможност за служебно прекратяване на производството по делото, предоставена му с чл. 27 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела само в случаите на изключителна компетентност, уредени в чл. 24. Въпросът, който се поставял в производството, бил за международна компетентност по спорове с потребители, за които се предполагало, че са по-слабата страна и се нуждаят от по-голяма защита. Тази компетентност била уредена в чл. 18 § 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В тази хипотеза българският съд не можел да се обяви служебно за некомпетентен, преди да връчи препис от исковата молба и приложенията на ответника и да изчака отговора му, респективно явяването му по делото. Ако ответникът бил подал отговор или се бил явил пред съда, без да оспори компетентността на съда, различен от този по неговото местоживеене, се приемало съгласно чл. 26 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, че е учредена мълчаливо международна компетентност на българския съд. Ако обаче ответникът бил оспорил изрично компетентността на българския съд или не се бил явил, съответно не бил подал отговор на исковата молба в съответните срокове, какъвто бил конкретния случай, съдът следвало да прекрати служебно производството по делото пред себе си по аргумент от разпоредбата на чл. 28, § 1 от Регламент 1215/2012 година. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Банка ДСК“ АД [населено място] е поискала определението на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това следва ли да се счита, че доколкото е сключен договор за целеви кредит за финансиране на студенти и докторанти, лицето има качеството на потребител, независимо от елемента „местоживеене“ и попада в защитата, предоставена от правилата за компетентност на съда по местоживеене на потребителя и за това представлява ли договорът за целеви кредит за финансиране на студенти и докторанти, „договор за предоставяне на услуги“ по смисъла на чл. 7, § 1, т. 1, б. „б“, второ тире от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. По отношение и на двата въпроса се обосновава приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. В тази връзка касаторът се позовава на решение на СЕС (четвърти състав) 06.09.2012 година по дело C-190/2011 година (Daniela Mьhlleitner срещу Ahmad Yusufi и Wadat Yusufi) и на решение на СЕС (трети състав) от 17.10.2013 година по дело C-218/2012 година (Lokman Emrek срещу Vlado Sabranovic) и по конкретно на т. 36 и т. 33 от първото и т. 22 от второто решение. В т. 36 от първото решение е посочено, че от текста на чл. 15, § 1, б. „в“ от Регламент (ЕО) № 44/2001 година на Съвета от 22.12.2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (аналогична на чл. 17, § 1, б. „в“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела) се вижда, че тя се прилага, ако са изпълнени две конкретни условия. Първото е търговецът да упражнява търговските или професионалните си дейности в държавата, където потребителят има местоживеене, или с всички средства да ги насочва към тази държава членка или към няколко държави, включително тази държава, а второто-договорът да попада в обхвата на тези дейности. Същевременно в т. 33 от същото решение е посочено, че макар целта на посочената разпоредба е да защити потребителите, това не означава, че тази защита е абсолютна, а като цяло е даден отговор на поставения пред СЕС за тълкуване въпрос в смисъл, че посочената разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че не изисква договорът между потребителя и търговеца да е сключен от разстояние. В т. 22 от второто решение е посочено, че от текста на чл. 15, § 1, б. „в“ от Регламент (ЕО) № 44/2001 година на Съвета от 22.12.2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела се вижда, че тя се прилага, ако са изпълнени две специфични условия. От една страна, е необходимо търговецът да упражнява търговската или професионалната си дейност в държавата членка, където потребителят има местоживеене, или с всички средства да ги насочва към тази държава членка или към няколко държави, включително към първата държава, а от друга страна, е необходимо спорният договор да попада в обхвата на тези дейности, като отговор на поставения за тълкуване пред СЕС въпрос е посочено, че разпоредбата трябва да се тълкува в смисъл, че не изисква наличието на причинно-следствена връзка между способа, използван за насочване на търговската или професионална дейност към държавата членка по местоживеенето на потребителя, а именно даден уебсайт, и сключването на договора с този потребител. Все пак съществуването на подобна причинно-следствена връзка съставлява показател, че сключването на договора е свързано с упражняването на такава дейност.Предвид на това и двете посочени от касатора решения на СЕС са относими към разпоредбата на чл. 17, § 1, б. „в“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, поради което не могат да обосноват приложното поле на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по отношение на въззивното определение на Апелативен съд Пловдив. Въззивният съд е обосновал изводите си въз основа на разпоредбата на чл. 17, § 1, б. „б“, пр. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, която урежда самостоятелно основание даден договор да се счита за потребителски, различно от това чл. 17, § 1, б. „в“ от Регламента. Разпоредбата на чл. 17, § 1, от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела не изисква за да се счита един договор за потребителски такъв задължителното кумулативно съществуване на условията по б. „а“, б. „б“ и б. „в“, а е достатъчно наличието на само едно от тях. Това е очевидно от чл. 17, § 1, б. „в“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, където е посочено, че това условие се прилага във всички останали случай, т. е. извън тези по б. „а“ и б. „б“ от разпоредбата. По отношение на втория въпрос приложното поле на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК се обосновава с решение на СЕС (втори състав) от 14.07.2016 година по дело С-196/2015 година (Granarolo SpА срещу Ambrosi Emmi France Sa) и решение на СЕС (трети състав) от 15.06.2017 година по дело C-249/2016 година (Saale Kareda срещу Stefan Benk ц). Тези решения обаче не обосновават допускането на определението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. С второто решение е посочено, че чл. 7, § 1, т. 1, б. „б“, второ тире от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че договор за кредит, сключен между кредитна институция и двама солидарни длъжници, следва да бъде квалифициран като „договор за предоставяне на услуги“ съгласно тази разпоредба и че когато кредитна институция отпуска кредит на двама солидарни длъжници, „мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени“ по смисъла на тази разпоредба, освен ако не е договорено друго, е седалището на тази институция, включително и с оглед на определянето на териториалната компетентност на съда, който следва да разгледа регресния иск между тези съдлъжници. И при двете решения обаче не се касае до спорове с участието на потребител, а видно от чл. 7, чл. 17 и чл. 18 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела компетентността на съда по исковете за договор за кредит може да се определи по различни начини-по общия ред (чл. 7) или по специалния (чл. 18), в зависимост от това дали договора попада в приложното поле на чл. 17, § 1, б. „в“, пр. 1 от Регламента. При постановяването на определението си съставът на Апелативен съд Варна е обосновал изводите си именно с тази разлика, като по същество не е отрекъл на договора, качеството на „договор за услуга“ по смисъла на чл. 7, § 1, т. 1, б. „б“, второ тире от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд Пловдив и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение и на двата посочени по-горе въпроса. Същественото за случая е как следва да се определи компетентния да разгледа спора между страните съд при спазване на изискванията на Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела-дали по реда на чл. 7, § 1, т. 1, б. „б“, второ тире или по реда на чл. 18, § 2 от Регламента. В този смисъл разпоредбата на чл. 17, § 1, б. „б“, пр. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела е ясна и не се нуждае от тълкуване. Съгласно нея потребителски е договор сключен от физическо лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия и се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, какъвто е конкретния случай. Както се посочи разпоредбата на чл. 17 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела не изисква едновременното и кумулативно наличие на всяко едно от допълнителните условия по б. „а“, б. „б“ и б. „в“ за да се определи договора като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях. Разпоредбата на чл. 17, § 1, б. „б“, пр. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела не поставя изискването договора за заем, изплатим на вноски, да е предоставен само за финансиране на продажбата на стоки. Самата б. „б“ на чл. 17, § 1 от Регламента съдържа две хипотези, а именно договорът е потребителски, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Хипотезите са разделени от съюза „или“, който е от категорията на съчинителните такива, които свързват еднородни и равностойни части в простото и прости изречения в състава на сложното. При това този съюз е от категорията на разделителните, които свързват такива части на простото или сложното изречение, които от гледна точка на съдържанието си взаимно се изключват или противопоставят. Затова двете хипотеза свързани със съюза „или“ трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората категория договори по чл. 17, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, а именно тези, които са различни от договора за заем, изплатим на вноски, но с оглед на съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки. В този смисъл е и използването на единствено число-т. е. същото се отнася до кредита, предоставен, чрез другите сделки, различни от договора за заем, изплатим на вноски, докато ако се отнасяше и до двата вида сделки, предвидени в разпоредбата би трябвало да бъде използвано множествено число. Обжалваното определение на Апелативен съд Пловдив е постановено в противоречие с посоченото, поради което и не са налице предпоставките за допускането му до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Банка ДСК“ АД [населено място] е поискала въззивното определение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебния акт решение представлява основание за касационно обжалване на въззивния акт. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на съдебния акт, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на акта, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение се припокриват с твърденията в частната касационна жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Банка ДСК“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Апелативен съд Пловдив. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 2420/20.11.2019 година на Окръжен съд Пловдив, търговско отделение, ХХ-ри състав, постановено по т. д. № 101/2019 година, по подадената срещу него от „Банка ДСК“ АД [населено място], частна касационна жалба с вх. № 6210/14.08.2020 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение