Определение № 4160 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3444/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 1797 от 02.07.2024г. постановено по ч.гр.д. № 1699/2024г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено определение № 442 от 01.04.2024 г. постановено по гр.д. № 701/2023 г. на Районен съд - Карлово, с което е оставена без уважение молбата на Г. С. С. за изменение на постановеното по делото решение № 328 от 24.11.2023 г. в частта за разноските и вместо това са осъдени С. Т. С. и Г. Г. С. да заплатят на Г. С. С. сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 65 лв. и адвокатско възнаграждение 1500лв. Жалбоподателите С. Т. С. и Г. Г. С. намират определението за неправилно. Считат, че не са дали повод за завеждане на делото, тъй като не са извършвали действия, с които да възпрепятстват ползването на имота от ищцата. Претендират допускане на касационно обжалване по въпросите: 1/ дали ли са ответниците повод за завеждане на делото и следва ли да отговарят за разноски; 2/ нотариалният акт за покупко-продажба легитимира ли ответниците като собственици на имота.Считат, че въпросите са решени в противоречие с практика на Върховния касационен съд, която сочат, както и че са от значение за точното прилагане на закона. Ответницата по частната жалба Г. С. С. намира определението за правилно, тъй като е установено, че ответниците по иска са дали повод за завеждането му. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустимо. Производството пред първата инстанция е приключило с решение за уважаване на предявения от Г. С. против частните жалбоподатели установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от поземлен имот в [населено място]. Видно от решението, че ответниците (сега частни жалбоподатели) са признали иска. От фактическа страна е установено, че ответниците се легитимират като собственици на спорната 1/2 ид.ч. с нотариален акт за покупко-продажба от 2018г., сключен с лице, което не е било собственик на тази част. С решението си Карловски районен съд е счел, че не следва да присъжда разноски на ищцата, тъй като ответниците са признали иска и не са дали повод за завеждането му. Изтъкнал е, че праводателят им се е легитимирал като собственик на целия процесен имот, а фактът, че част от него е била отчуждена и нотариалният акт е вписан, не може да се счете за даване на повод за предявяване на иска, тъй като към 2010 г. липсват имотни партиди и решението на поземлената комисия не е било вписано преди разпоредителната сделка. Ищцата е поискала изменение на решението в частта за разноските, което искане не е уважено от районния съд със същите съображения - виж Определение № 442 от 01.04.2024 г. постановено по гр.д. № 701/2023 г. С обжалваното определение Пловдивски окръжен съд е отменил определението по чл. 248 ГПК на Районен съд-Карлово и е поставил в тежест на ответниците направените от ищцата разноски в размер на общо 1565лв. Приел е, че предпоставките за недължимост на разноски от ответника, когато искът е уважен, са посочени в чл. 78, ал. 2 от ГПК и те са две: ищецът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Предпоставките са кумулативни и се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. В настоящия случай съдът е приел, че е налице едната от тези предпоставки - признание на иска, но не е налице другата - ответниците да не са дали повод за завеждане на иска. Според съда, именно тяхното извънпроцесуално поведение е довело до необходимост от предявяването на иска за собственост. Ответниците са придобили чрез покупко-продажба недвижим имот, 1/2 идеална част от който е била собственост на ищцата въз основа на надлежно вписан в имотния регистър нотариален акт за дарение. При полагане на необходимата грижа и извършване на справка в Службата по вписванията, това обстоятелство е лесно установимо. Нотариалният акт легитимира ответниците като собственици на отчасти чужд имот, от което е възникнала нужда действителният собственик да предяви установителния иск за собственост. Следователно действията на ответниците по закупуване на чужд имот са достатъчни, за да се породи отговорността им за разноските по образуваното исково дело. Не е нужно тези действия да са виновни и противоправни, тъй като отговорността за разноските по делото е обективна. Отделно, налице са данни, че ответникът С. е заявил претенции за собственост върху целия имот, като е предприел действия по трасиране, означаване и координиране на границите му и е подал в РУ на МВР-Карлово молба с искане за съдействие за премахване на съществуващата в имота оградна мрежа, за да може да влезе в имота и да го ползва. С тези действия се оспорват правата на ищцата и те дават повод за завеждане на иска. Съдът е заключил, че в тази ситуация за ищцата няма друга възможност освен да установи правото си на собственост в исков процес със сила на пресъдено нещо. При горните данни настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на определението. Двата правни въпроса: дали ли са ответниците повод за завеждане на делото и дали нотариалният акт за покупко-продажба ги легитимира като собственици на имота, са разрешени от въззивния съд и са от значение за изхода на производството. Липсва обаче допълнителната предпоставка - въпросите да са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Посочените в изложението: Определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. № 510/2018г. на ІV г.о., Определение № 242 от 31.05.2018г. по ч.гр.д. № 2061/2018г. и Определение № 477 от 07.11.2019г. по гр.д. № 3407/2019г. на ІV г.о. не са пряко относими към настоящия случай. В тях са разгледани хипотези на прилагане на чл.78, ал.2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорност за разноски по искове за несъществуване на вземането, когато то е погасено по давност и ответникът е признал иска. Същевременно, във второто определение изрично е подчертано, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, то признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.78 ал.2 ГПК. В съответствие с този извод е и приетото в обжалвания акт, че при наличие на издаден нотариален акт в полза на ответниците, то легитимиращото действие на нотариалния акт може да бъде оборено с предявяване иск от ищцата за установяване на правото й. В същия смисъл е и практиката в определение № 3673/22.07.2024 г. по ч.гр.д. № 2213/2024 г. на ВКС, I г.о., според която снабдяването на ответника с нотариален акт за собственост е повод за предявяване на установителен иск за собственост по смисъла на чл. 78, ал.2 ГПК. Предвид съответствието на обжалвания акт с тази практика, то липсва основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. А при наличие на посочената практика не може да бъде допуснат касационен контрол и на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.