Определение № 2457 от 25.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 86/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. П. Р. от [населено място] - чрез процесуален представител, срещу решение № 1391 от 30.11.2023 г., постановено по в. т. д. № 2088/2023 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 260872 от 22.06.2023 г. по гр.д. № 9391/2019 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че Н. П. Р. дължи на „Шел България“ ЕАД на основание чл.535 ТЗ сумата 90 000 лв. по запис на заповед от 10.01.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 11.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 65042/2018 г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд е възприел неправилно възраженията му относно каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, и не е взел предвид установения от заключението на съдебносчетоводната експертиза размер на задълженията, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед, както и наличието на втори запис на заповед със същата обезпечителна функция; че в нарушение на закона въззивният съд е отказал да обсъди своевременно наведеното възражение за погасяване по давност на възникналото от каузалното правоотношение парично вземане, обезпечено със записа на заповед; че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, уреждащ правилата за предявяване на менителница, и не е съобразил обстоятелството, че се касае за специален установителен иск по чл.422 вр. чл.417, т.10 ГПК, при който изискуемостта на вземането следва да е настъпила към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Предвид наведените в жалбата оплаквания, касаторът прави искане за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на предявения установителен иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, които според касатора са обусловили крайните правни изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - задължителна и казуална: „ 1. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, длъжен ли е съдът да разгледа заявените от ответника - длъжник релативни възражения, като например за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение (противоречие с решение № 60173/09.09.2021 г. по гр. д.№ 1640/2020 г. на ВКС, IV г.о.); 2. Чия е тежестта на доказване за съществуване на вземането по каузалното правоотношение в случай, че обстоятелствата, свързани с причината, поради която записът на заповед е бил издаден, бъдат установени (противоречие с решение № 143/22.01.2013 г. по т. д. № 870/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 38/04.04.2013 г. по т. д. № 1165/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 60173/09.09.2021 г. по гр. д. № 1640/2020 г. на ВКС, IV г. о.); 3. Длъжен ли е съдът по същество да обсъди въведеното от ответника - издател на запис на заповед възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на кредитора по каузалното правоотношение (противоречие с решение № 319/08.01.2019 г. по т. д. № 2985/2017 г. на ВКС, II т.о.); 4. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните като изложи мотиви в тази връзка, вкл. защо приема някое доказателство за недостоверно (противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IВКС, ІV г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о.).“ В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Шел България“ ЕАД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и при съобразяване на ограниченията по чл.269 ГПК е приел от фактическа страна, че между „Шел България“ ЕАД и „Спейс Транс Нет“ ООД е съществувало валидно облигационно правоотношение, възникнало от сключен на 06.03.2014 г. договор за ползване на услугата euroShel Card. В договора е уговорен кредитен лимит в размер, посочен в Приложение № 3, определящ максимално допустимата фактурирана сума, дължима от основния картодържател, която считано от 15.05.2014 г. е 110 000 лв. За обезпечаване на задълженията на основния картодържател „Спейс Транс Нет“ ООД е предвидено внасяне на депозит 30 000 лв. и издаване на запис на заповед за сумата 80 000 лв. Вследствие на финансови затруднения в началото на 2017 г. дружеството - картодържател е имало непогасени задължения по договора с настъпил падеж в размер на 87 450.48 лв., поради което на 10.01.2017 г. е проведена среща между управителя на дружеството, ответника Н. Р., притежаващ 98 % от капитала на дружеството, и представител на „Шел България“ ЕАД, на която е постигнато съгласие за увеличаване на ползвания кредитен лимит по издадените в изпълнение на договора карти до сумата 180 000 лв. На тази среща ответникът е издал запис на заповед за сумата 90 000 лв., послужил като основание за издаване на заповед за изпълнение в производството по ч. гр. д. № 65042/2018 г. на Софийски районен съд (по повод на който е предявен искът по чл.422 ГПК). В полза на „Шел България“ ЕАД е издаден и друг запис на заповед от 10.01.2017 г., с който ответникът се е задължил да заплати срещу предявяване на ценната книга сумата 90 000 лв., като въз основа на него е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 176/2018 г. на Софийски районен съд, влязла в сила след оттегляне на подадено по реда на чл.414 ГПК възражение. В отговора на исковата молба ответникът е навел твърдения, че задълженията на „Спейс Транс Нет“ ООД към „Шел България“ ЕАД по договора от 06.03.2014 г. са обезпечени с издадения от него запис на заповед, послужил като основание за издаване на влязлата в сила заповед за изпълнение; че записът на заповед, по повод на който е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, представлява втори екземпляр на същия запис на заповед, т. е. че няма самостоятелно значение и причина за издаването му; че не се е съгласявал да подписва повече от един запис на заповед и че е бил въведен в заблуждение (измамен) от управителя на дружеството - длъжник и от представител на „Шел България“ ЕАД да подпише три записа на заповед, като към момента на подписването им не е познавал правилата на закона за издаване на менителница в няколко екземпляра. Въззивният съд, след като е взел предвид установените в хода на делото правнорелевантни факти, е приел от правна страна, че записът на заповед, от който произтича установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, е редовен от външна страна и удостоверява валидното възникване на обективираното в съдържанието му вземане. Преценил е, че всички възражения на ответника, насочени към оспорване на вземането, са недоказани и неоснователни. Относно възраженията за нищожност на записа на заповед поради липса на съгласие за менителнично задължаване и за унищожаемост на менителничната сделка поради измама въззивният съд се е произнесъл, че от доказателствата по делото не може да се направи извод за липса на валидно формирана воля у ответника за обезпечаване на задълженията на „Спейс Транс Нет“ ООД по договора от 06.03.2014 г. чрез издаване на запис на заповед, нито за въвеждането му в заблуждение по повод броя на записите на заповед, които подписва, и тяхното предназначение. Съдът е изложил съображения, че при наличие на падежирали към 10.01.2017 г. задължения на „Спейс Транс Нет“ ООД и предвидено в договора изискване за предварително даване на обезпечение за бъдещи задължения на картодържателя, които ще възникнат поради отлагането на плащанията, не може да се приеме за логично на проведената среща от 10.01.2017 г. ищецът - кредитор да е поискал даване на обезпечение само за вече просрочените задължения, а не и за тези, които ще възникнат съобразно стандартната практика по такъв договор. Поради това, като е взел предвид и размера на падежиралите към 10.01.2017 г. задължения, съдът е направил извод, че ответникът се е съгласил да обезпечи не само изискуемите и неизпълнени задължения на картодържателя, но и бъдещи негови задължения. Доводът на ответника, че е подписал два записа на заповед поради незнание на закона, не е възприет от въззивния съд с мотив, че от датата на обнародването им в „Държавен вестник“ законите се считат известни на всички граждани и неполагането на дължимата грижа за узнаването им не може да изключи отговорността на ответника като издател на ценната книга. Наред с извода, че не е доказано въвеждане в заблуждение на ответника при подписване на записа на заповед, въззивният съд е акцентирал върху обстоятелството, че защитата на ответника е основана на твърдение за съществуваща обезпечителна връзка между записа на заповед, въз основа на който е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 176/2018 г., и възникналото от сключения на 06.03.2014 г. каузално правоотношение, а за процесния запис на заповед се твърди липса на основание за издаване. След като е взел предвид това обстоятелство и е съобразил, че в исковата молба и в хода на процеса ищецът не се е позовал на каузално правоотношение като причина за издаване на спорния запис на заповед, въззивният съд е формирал извод, че ищецът не е длъжен да доказва каузално правоотношение и че с подписване на записа на заповед ответникът е потвърдил съществуването на поетото менителнично задължение. В подкрепа на така направения извод съдът се е позовал на разрешението в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че при редовен от външна страна менителничен ефект каузалното правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, подлежи на изследване само при наличие на въведено от ответника относително възражение или заявено от ищеца - поемател твърдение. За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника, че записът на заповед, издаден с падеж „на предявяване“, не е предявен надлежно. След преценка на доказателствата по делото, ангажирани от ищеца с цел установяване на факта на предявяване на записа на заповед, и препращане към практиката в решение № 163/25.02.2016 г. по т. д. № 2335/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., въззивният съд се е произнесъл, че след като ответникът не се е явил при посочения в редовно връчената му нотариална покана нотариус за предявяване на менителничния ефект и за плащане на дължимата по него сума на датата, определена в поканата, записът на заповед следва да се счита за редовно предявен, а изискуемостта на вземането - за настъпила. С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил и възражение за погасяване по давност на вземанията на „Шел България“ ЕАД по договора от 06.03.2014 г. Предвид извода, че твърденията на ответника са за обезпечаване на вземанията по договора със записа на заповед, представен в производството по ч. гр. д. № 176/2018 г., а не с процесния запис на заповед, за който се поддържа липса на основание за издаване, въззивният съд е преценил, че отговорът на въпроса дали вземанията са погасени по давност е без значение за разрешаването на правния спор. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, признаващо за съществуващо установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане на „Шел България“ ЕАД към Н. Р. по записа на заповед от 10.01.2017 г. за сумата 90 000 лв. Настоящият състав на ВКС, намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първите два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени некоректно и не кореспондират с мотивите към обжалваното решение, поради което не могат да се счетат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да се произнесе по спора за съществуване на обективираното в записа на заповед парично вземане, въззивният съд е съобразил, че в качеството на кредитор по менителничната сделка ищецът основава вземането си само на записа на заповед, без да твърди наличие на каузално правоотношение, а каузалното правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е въведена от ответника с отговора на исковата молба. Решаващите изводи на въззивния съд, че записът на заповед удостоверява валидното възникване и съществуването на спорното вземане, не е резултат от необсъждане на релативните възражения на ответника, основани на твърдяното от него каузално правоотношение, или от разместване на доказателствената тежест за установяване на вземането. Произнасянето на съда е резултат от преценката, че позоваването на каузалното правоотношение е свързано с отричане наличието на конкретно основание за издаване на записа на заповед (предвид твърдението, че обезпечаването на вземанията на ищеца - кредитор по договора от 06.03.2014 г. е постигнато със записа на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК), което е равнозначно на общо оспорване на вземането. В мотивите към обжалваното решение съдът е разгледал възраженията на ответника за нищожност и за унищожаемост на записа на заповед, приемайки ги за неоснователни, и с оглед преценката, че основаните на каузалното правоотношение възражения представляват по същността си общо оспорване на породеното от действителния запис на заповед вземане, е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за съществуване на вземането. С оглед мотивите на въззивния съд и предвид разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл.280, ал.1 ГПК, поставените от касатора въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. За въпросите по т.1 и т.2 от изложението не е изпълнено и допълнителното изискване, специфично за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - да са разрешени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. С Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (което неясно защо касаторът намира за неприложимо в конкретния случай) - т.17, е формирана задължителна за съдилищата в Република България практика по въпроса какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422, ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Задължителната практика е в смисъл, че в посочената хипотеза предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, като ищецът доказва вземането си с редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; при въведени от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В съобразителната част към т.17 на тълкувателното решение е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение да плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед; При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издаден запис на заповед, не се променя предмета на делото - ищецът сочи обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. От така възприетите разрешения следва, че ищецът, предявил иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане по запис на заповед в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК, няма задължение да доказва конкретното каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, тъй като в качеството му на абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед е самостоятелен източник на вземането и е достатъчен за неговото доказване в производството по чл.422 ГПК; Доказването на конкретно каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само с цел преодоляване защитата на ответника и конкретно - при въведени от ответника - длъжник твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което последният черпи релативни възражения, относими към погасяване на вземанията по записа на заповед. Дадените от ОСГТК на ВКС разрешения по приложението на чл.422 ГПК вр. чл.417, т.9 ГПК са залегнали и във формираната след приемане на тълкувателното решение по тълк. д. № 4/2013 г. съдебна практика по чл.290 ГПК - напр. решение № 12/30.01.2015 г. по т. д. № 2714/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 87/11.07.2016 г. по т. д. № 1093/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 69/09.05.2016 г. по т. д. № 1185/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 15/16.06.2017 г. по т. д. № 1484/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 59/29.05.2019 г. по т. д. № 1680/2018 г. на ВКС, ІІ т. о. и др. В изброените решения е прието, че дори тогава, когато ищецът - кредитор е въвел твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо конкретно каузално правоотношение, той доказва вземането си, основано на менителничния ефект - редовен от външна страна запис на заповед, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника; за посочване на кауза, но недоказването й в производството по чл.422, ал.1 ГПК, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на запис на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна правна сделка. В част от цитираните решения е застъпено становище, че при липса на релативно възражение от ответника, на която се приравнява и общото възражение за безпаричност на записа на заповед, ищецът - кредитор не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение, обезпечено с редовния от външна страна запис на заповед; Разгледани са различни възможни хипотези на общо оспорване, респ. общо възражение, за безпаричност на записа на заповед, при което за уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК е достатъчна формалната редовност на записа на заповед, в т. ч. поддържани от ответника твърдения, че между него и ищеца липсва каквото и да е каузално правоотношение, във връзка с което да е издаден записът на заповед, отричане на въведеното с исковата молба каузално правоотношение, без посочване на друго каузално правоотношение, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед, направено твърдение, че срещу обещаната със записа на заповед парична сума ответникът - издател не е получил насрещна престация от ищеца - поемател. Произнасянето на въззивния съд, че релативните възражения на ответника се свеждат до общо оспорване на вземането по записа на заповед, което освобождава ищеца от необходимостта да доказва наличие на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед и при наличие на редовен от външна страна запис на заповед предполага уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК, съответства на посочената практика на ВКС - задължителна и казуална. Поради това няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, като изложи мотиви, и да се произнесе по възражението на ответника - длъжник по запис на заповед, за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на кредитора по каузалното правоотношение, също не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил всички доказателства, относими към релевантните за спора факти, и се е произнесъл по възраженията на касатора, свързани с твърдяното в исковата молба каузално правоотношение, като е изложил мотиви за тяхната недоказаност и неоснователност. Отказът на съда да обсъди възражението за погасяване по давност на вземанията, произтичащи от сключения на 06.03.2014 г. договор, не е обусловен от неизпълнение на вменените му от процесуалния закон задължения като втора инстанция по съществото на спора, а е резултат от преценката, че при направено от ответника общо оспорване на вземането по записа на заповед изследването на погасителната давност за вземанията по каузалното правоотношение е безпредметно и лишено от значение за изхода на спора. При така формирания извод, чиято правилност не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 2088/2023 г. на Апелативен съд - София. Разноски на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства отразеното в представения по делото списък по чл.80 ГПК адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба в размер на 960 лв., за което е издадена фактура 1981/05.01.2024 г., да е заплатено по посочения във фактурата начин - чрез превод по банкова сметка в „УниКредит Булбанк“ АД. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,