Определение № 687 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1650/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДДК ИНВЕСТ“ ООД срещу въззивно решение № 132/20.04.2023 г. по в. т. д. № 625/2022 г. на Апелативен съд Варна, с което e потвърдено решение № 258/29.06.2022 г. по т. д. № 565/2021 г. на Окръжен съд Варна за уважаване на предявения от „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД срещу касатора иск с правно основание чл. 517, ал. 3 ГПК.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на процесуалния закон – чл. 404 и чл. 517, ал. 3 ГПК, както и на съдопроизводствените правила. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Следва ли въззивната инстанция да изложи собствени мотиви, като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да разгледа и обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и да основе решението си на фактите, установени от събраните по делото доказателства?“

3. „Има ли правомощия въззивният съд да приеме за установен факт, за който не са налице представени изрични доказателства?

4. „Следва ли въззивният съд да даде указания на ищеца за изясняване на спорен по делото факт, за който последният не е представил доказателства, а се извежда като предположение от обективираното съдържание в изпълнителен лист?“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил въпрос първи в противоречие с решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр.д № 2145/2020 г. на I г.о. на ВКС, решение № 13 от 12.02.2021 г. по т.д. № 2896/2019 г. на II т.о. на ВКС, решение № 23 по гр.д. № 2634/2016 г. III г.о. на ВКС, решение № 166 по гр.д. № 1285/2012 г. III г.о. на ВКС и решение № 139 по гp.д. № 926/2012 г. IV г.о. на ВКС. По въпрос втори се застъпва отклонение от даденото от въззивния съд разрешение с възприетото в определение № 54 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 3338/2020 г. на ВКС, I гр.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на II т.о.. на BKC, решение № 161/04.10.2016 г. по т.д № 2220/2015 г. на II т.о. на ВКС, решение № 222 от 27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 60025 от 30.07.2021 г. по т.д. № 2796/2019 г., ВКС I т.о, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. решение № 202/21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 76/12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581/30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др. Отделно по въпрос втори се поддържа наличие на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпроси, който е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България - Решение № 7 от 30.06.2020 г. по к. д. № 11/2019 г. Въпроси трети и четвърти са обосновани като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като искът бъде отхвърлен. Претендира се присъждане на сторените пред трите съдебни инстанции разноски.

От ответника по касация „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Излага се становище за съответствие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС по релевираните въпроси, като се подчертава, че отговор на тях се извежда от съответните правни норми. Поддържа се правилно установена активна процесуална легитимация на ищеца кредитор и редовно уведомяване на дружеството касатор чрез управителя му за предприетите изпълнителни действия срещу дружеството с оглед събраните по делото доказателства. Акцентира се на липсата на съдействие от третото задължено лице – „ДДК ИНВЕСТ“ ООД, както и на неизплащането на дълга от него, поради което счита за осъществени всички предпоставки на чл. 517, ал. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена от „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД срещу „ДДК ИНВЕСТ“ ООД искова молба с правно основание чл. 517, ал. 3 ГПК за прекратяване на ответното търговско дружество поради насочване на принудително изпълнение върху дял на ограничено отговорен съдружник.

При подадена въззивна жалба от ответника „ДДК ИНВЕСТ“ ООД срещу първоинстанционното решение с атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил същото. Във въззивното производство като безспорни съдът е очертал въпросите за отсъствието на плащане на задължението по изпълнителния лист и за наличие качеството взискател на лицето, от което изхожда искането за прекратяване на дружеството, като подчертал, че в производството по чл. 517, ал. 3 ГПК възражения за липсата на легитимация на ищеца като взискател, съответно за подлежащото на принудително изпълнение вземане на кредитора-ищец, не следва да се разглеждат, защото производството по чл. 517, ал. 3 ГПК касае надлежното и законосъобразно упражняване на правото да се прекрати търговско дружество и да се открие спрямо него производство по ликвидация. Съдът е очертал предпоставките за уважаване на предявения конститутивен иск, преценявайки, че всички те са се осъществили – ищецът е взискател по изпълнителното дело с длъжник „Джайден Юнайтед България“ ООД, което дружество е съдружник в „ДДК ИНВЕСТ“ ООД; наличие на действия по осуетяване на изпълнението върху стойността на припадащата се на длъжника в изпълнителното производство стойност на дружествения му дял, предвид липсата на средства по банкова сметка на длъжника и отчуждаването на активи на длъжника посредством апортирането им в „ДДК ИНВЕСТ“ ООД; липса на доказателства за изплащане на взискателя на припадащата се на съдружника част от имуществото, определена по правилото на чл. 125, ал. 3 от ТЗ, респ. за погасяване на вземането на взискателя преди постановяване на решението.

Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Първият и вторият въпрос, макар и формулирани по различен начин, по същество се припокриват, тъй като на разглеждането за обсъждане на допустимите и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните кореспондира задължението на съда да изложи собствени мотиви, поради което въпросът имат характера на правен по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В противовес обаче с твърденията на касатора въззивната инстанция е разгледала всички оплаквания, наведени във въззивната му жалба, и е отразила становището си по тези оплаквания в мотивите на постановеното решение. Обстоятелството, че дружеството не е съгласно с изводите, направени от съда, не е основание за достъп до касация, както това е изяснено в мотивите на цитираното по-горе тълкувателно решение. В допълнение следва да бъде посочено, че въззивната инстанция не се е отклонила от разясненията, дадени в решенията, на които се позовава касаторът. По отношение на тези два въпроса, уточнени съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно разрешенията в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е налице и допълнително поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка с Решение № 7 от 30.06.2020 г. по к. д. № 11/2019 г. на Конституционния съд на Република България. В същото е прието, че конституционното изискване за мотивиране на съдебните актове ще е изпълнено, когато са известни съображенията, въз основа на които се издава съответния съдебен акт, като определянето на структурата и задължителното съдържание на мотивите е от компетентността на законодателя, а техният обем, разбираемост, изчерпателност и детайлизация са въпрос на съдебна практика. В настоящия случай не се констатира отклонение нито от разпоредбите на чл. 272 вр. чл. 236 ал. 2 ГПК, нито от константната съдебна практика на ВКС, на която се е позовал и касаторът.

Трети и четвърти въпрос не са обуславящи решаващите изводи на въззивния състав относно наличие на процесуалните предпоставки за допустимост на конститувния иск по чл. 517, ал. 3 ГПК – висящност на изпълнително производство, по което ищецът има качеството на взискател, а търговското дружество е в положението на трето задължено лице по смисъла на чл. 507 и сл. ГПК, осуетило изпълнението върху стойността на припадащата се на длъжника в изпълнителното производство стойност на дружествения му дял. Съгласно константната съдебна практика /решение № 77 от 16.06.2012г. по т.д. № 573/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60 от 22.04.2013г. по т.д. № 134/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. и др./ предмет на този иск не е подлежащото на принудително изпълнение вземане на кредитора ищец, а упражняването на потестативно право за прекратяване на търговското дружество и откриването на производство по ликвидация, като способ за събиране на задължението по реда на чл. 266 и сл. ТЗ. При кумулативното наличие на законовите изисквания по чл. 517, ал. 1 и ал. 3 ГПК сезираният съд може да отхвърли иска само, ако в хода на разглеждането му се установи, че дружеството е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника част от имуществото, определена по правилото на чл. 125, ал. 3 ТЗ, или че вземането на взискателя е погасено – независимо дали от дружеството, длъжника или от трето лице. Разпоредбата на чл. 517, ал. 3 ГПК не може да се прилага разширително и е недопустимо съдът да обуславя прекратяването на дружеството от предпоставки, невключени в нейния фактически състав. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел за неотносими наведените във въззивната жалба доводи за необходимост от изследване качеството „кредитор“ на ищеца, а още по-малко е засегнал въпроса относно реда за установяване на това качество. Тъй като по поставените въпроси, дори и същите да биха могли да се формулират и уточнят като правни такива, е формирана постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна, не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС