Определение № 1506 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 260/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. П. Г. срещу решение № 2280 от 19.08.2022 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 269/2022 г., с което след частична отмяна на решение № 304346 от 17.12.2019 г., постановено по гр. дело № 9314/2018 г. по описа на Софийски районен съд е осъден П. П. Г. да заплати на Т. П. П. по иск с правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС сумата от 10 803,40 лв., представляващи 1/2 дял от ползите (наем) от съсобствения им недвижим имот на адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] които П. П. Г. е извличал през периода 08.02.2013 г. - 08.02.2018 г., ведно със законната лихва от 08.02.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1.Само чрез противоречивите показания на един свидетел може ли да се направи пълно доказване на твърдението, че другият съсобственик е извлякъл полза от общата вещ?

2. Единствено поради факта, че свидетел е в родствена връзка със страната, може ли да се приеме за достатъчно, че същият е заинтересован от изхода на делото или е необходимо съдът да прецени показанията му с оглед всички събрани по делото доказателства?

3. Когато съдът не е приел част от доказателствата на едната страна, без да се мотивира, съответно не е обсъдил в цялост всички доказателства на страните, може ли да се постанови безпристрастно решение по спорния предмет на делото?

По поставените въпроси се поддържа противоречие на изводите на съда с решение № 94 от 18.04.2012г. на ВКС по гр. д. №1562/2010 г., IV – то г. о.; решение № 115 от 04.12.2018г. на ВКС по гр. д. №333/2018г., II-ро г. о.; решение № 91 от 05.07.2019г. на ВКС по гр. д. №4243/2018г., II-ро г. о.; решение № 800 от 22.03.2011г. на ВКС по гр. д. №776/2009г., IV–то г. о.; решение № 17 от 18.02.2021г. на ВКС по гр. д. №2253/2020г., III-то г. о.; решение № 99 от 06.08.2019г. на ВКС по гр. д. №2331/2018г., I-во г. о. и решение № 63 от 28.06.2019г. на ВКС по гр. д. № 2296/2018г., II-ро г. о.

В установения от закона срок не е постъпил писмен отговор от ответницата по касационната жалба Т. П. П..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима- подадена е в срок, от ответника по делото срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК като постановено по иск с цена над 5 000 лв.

За да постанови решението си, с което предявеният иск с правно основание чл. 30,ал.3 ЗС е частично уважен, въззивният съд е приел за доказано, че страните по делото са съсобственици при равни права върху процесния имот. Въз основа показанията на свидетеля В. Т. /съседка на имота/, съдът е приел за установено, че апартаментът се е ползвал от майката на страните до смъртта й през 2012г. Половин година след това е бил необитаем, след което в жилището се нанесли наематели с арабски произход. Според свидетелката ответникът предоставял жилището под наем -знае, че хората, живели в имота от 2012 -2018 г. са наематели от самите тях. Имало голямо текучество, винаги обаче били семейства с деца. Преди около три години, когато в апартамента били предходните наематели, периодично идвали много лица, различни от семейството. Свидетелката се притеснила и се обадила на ответника, който не отрекъл, че са му наематели.

Съдът е посочил, че като свидетел е разпитана и съпругата на ответника, която заявява, че в периода 2012 г. – 2018 г. апартаментът е ремонтиран и никога не е отдаван под наем, а се обитавал от семейството й. Ползвали апартамента за купони, канили си гости там. Била учила в Л. и имала приятели от различни държави - Е., И., И., А., Г., Франция. Не си спомня кой е осигурил на вещото лице достъп до имота, трябвало да направи справка и да попита.

Въззивният съд не е кредитирал показанията на съпругата на ответника с оглед заинтересоваността й от изхода на делото и предвид вътрешното им противоречие - от една страна тя заявява, че през периода 2012 г. - 2018 г. в апартамента са извършвани ремонтни дейности, от друга страна, че апартаментът се обитава от семейството им, а после заявява, че го предоставят на нейни приятели – от различни държави при гостуването им в България. Същевременно на въпроса кой е предоставил достъп на вещото лице е отговорила, че не й е известно кой е бил там, ще направи справка и ще пита.

Изложени са мотиви, че показанията на свидетелката Т. са достоверни – тя е съседка, пряк очевидец на живущите с години семейства в процесния апартамент, показанията й са логични, последователни кореспондират със събраните писмени доказателства. Въз основа показанията й съдът е приел за доказано, че през периода 08.02.2013 г. - 08.02.2018 г. от процесния съсобствен имот е извличал ползи само ответникът, който го е отдавал под наем и е реализирал доход.

За неоснователни са счетени възраженията на ответника, че не е отдавал под наем имота, като е прието, че доказването, че ответникът е давал под наем апартамента е успешно проведено. Съдът се е мотивирал, че няма пречка един факт да се приеме за доказан, ако е установен със свидетелски показания и липсват други доказателства, както за неговото осъществяване, така и такива, поставящи под съмнение съществуването му. Ако правнорелевантният факт се установява само от едно доказателство /в случая показания на един свидетел/ и не са налице никакви насрещни доказателства, които да го разколебават, то доказването е успешно проведено. Съдът изрично е отбелязал, че не кредитира показанията на съпругата на ответника, а няма други доказателства, които да поставят под съмнение показанията на свидетеля Т..

Предвид липсата на доказателства за конкретния размер на реализирания доход, съдът е приел, че на ищцата следва да се присъди обезщетение поне в средния за идентични хипотези размер. Съобразно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза средномесечният пазарен наем за исковия период е 26592, 15 лв., предвид на което и на ищцата, съобразно правата й върху имота, на основание чл. 30, ал. 3 ЗС се дължи сумата от 12 134, 55 лв.

За неоснователно е счетено възражението на ответника, че вземането е погасено по давност.

По направеното от ответника възражение за прихващане, въззивният съд е приел, че в резултат на извършените от ответника ремонтни дейности стойността на процесния апартамент се е увеличила с 2067,29 лв. Съдът е приел, че от удостоверението от управителя на етажната собственост се установява, че ответникът е заплатил и 595 лв. за смяна на хоризонтални щрангове, ремонт на покрив, боядисване на коридора на етажа, смяна на щрангове и водомери или направените разноски от ответника за процесния апартамент са доказани до размер от общо 2662,29 лв., т.е. припадащата се част от тях, дължима от ищцата е 1331,15 лв. По тези съображения е направен извод, че възражението за прихващане следва да бъде частично уважено и искът е основателен за сумата от 10 803, 40 лв.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т. 1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване

Касационно обжалване по първия правен въпрос не следва да се допуска, защото не кореспондира с приетото от въззивния съд. Въззивният съд действително е основал решението си на показанията на единия от общо двамата разпитани по делото свидетели, но е посочил, че тези показания са логични, последователни, кореспондиращи със събраните писмени доказателства, което води до извод за достоверността им. Извод, че показанията на свидетеля, посочен от ищцовата страна, са противоречиви, не е направен. Противоречие е констатирано в показанията на съпругата на ответника, поради което и съдът изрично е приел, че не следва да им се дава вяра и не е основал решението си на тях.

По този въпрос не се констатира и противоречие с приетото в решение № 91 от 05.07.2019г. на ВКС по гр. д. №4243/2018г., II-ро г. о., според което ако правнорелевантният факт се установява само от едно доказателство и не са налице никакви насрещни доказателства, които да го разколебават, то доказването е успешно проведено. Въззивният съд е постановил решението си, съобразявайки тази практика на ВКС, на която и изрично се е позовал. При правилно разпределена доказателствена тежест, съдът е направил извод за основателност на иска, приемайки, че с ангажираните от ответника доказателства / свидетелски показания/ не е оборено проведеното от ищцата главно доказване на правнорелевантния факт за отдаване имота под наем, което доказване също е осъществено със свидетелски показания. Както вече се посочи съдът се е аргументирал защо намира главното доказване за успешно проведено и съответно защо счита, че с проведеното насрещно доказване не са оборени показанията на ищцовия свидетел.

Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, поставен от касатора, защото не е изведен от решаващите мотиви на въззивното решение. Действително въззивният съд е посочил, че разпитаната като свидетел съпруга на ответника е заинтересована от изхода на спора, но при преценката им и при формиране извода, че те не следва да се ценят, съдът не се е основал само на това обстоятелство.

Съдът ги е съпоставил с останалите доказателства по делото, констатирал е противоречие с тях, изрично посочвайки в какво се изразява то, като възможната заинтересованост на свидетелката от крайния изход от спора също е взета предвид, но не е единственото основание показанията й да не бъдат ценени. П. по този начин, съдът се е произнесъл в съответствие с трайната практика на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК.

Липсва противоречие на изводите на съда с решение № 800 от 22.03.2011г. на ВКС по гр. д. №776/2009г., IV–то г. о., касаещо преценката на свидетелските показания и на данните за заинтересованост на свидетелите. Според това решение съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно.Въззивният съд не е отрекъл възможността решението да се основава на показанията на свидетел, който е заинтересован от изхода на спора и не е приел, че непременно трябва да се ценят показанията на незаинтересования свидетел, а изводите му са, че показанията на съпругата на ответника са вътрешно противоречиви и не следва да им се дава вяра, като същевременно показанията на другия свидетел са логични и последователни.

Третият правен въпрос е за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора / решение № 63 от 28.06.2019г. на ВКС по гр. д. № 2296/2018г., II-ро г. о.; решение № 99 от 06.08.2019г. на ВКС по гр. д. №2331/2018г., I-во г. о. и; решение № 17 от 18.02.2021г. на ВКС по гр. д. №2253/2020г., III-то г. о. и решение № 115 от 04.12.2018г. на ВКС по гр. д. №333/2018г., II-ро г. о./, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. В случая въззивният съд е основал изводите си на събраните по делото доказателства, като е изложил мотиви по доводите на страните. Видно от обжалваното решение въззивният съд не е постановил решението си игнорирайки част от събраните по делото доказателства, без да се мотивира. Напротив съдът е изложил ясни съображения защо не кредитира показанията на единия от свидетелите и съответно защо дава вяра на другия свидетел. Съдът е констатирал вътрешно противоречие в показанията на съпругата на ответника, посочил е в какво се изразява то и отчитайки и заинтересоваността й от изхода от спора е счел, че не следва да ги цени. Правилността на тези изводи на въззивният съд не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Следователно съдът не е процедирал в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, т.е. не е налице специалната / допълнителната/ предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, наведена от касаторите. Наред с това в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не сочи по кой негов довод съдът не се е произнесъл, нито кое събрано по делото доказателство не е обсъдил.

Посоченото от касатора решение № 94 от 18.04.2012г. на ВКС по гр. д. №1562/2010 г., IV – то г. о. не може да обоснове специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане до касационно обжалване. С него ВКС се е произнесъл относно подлежащите на доказване факти при предявен иск по чл. 30, ал. 3 ЗС и разпределението на доказателствената тежест. В случая формулираните от касатора правни въпроси са за преценката на събраните по делото доказателства и не са във връзка с приетото в това решение на ВКС.

С посоченото от касатора решение № 115 от 04.12.2018г. по гр. д. №333/2018г., II-ро г. о., съставът на ВКС се е произнесъл освен за задължението за обсъждане на доказателствата по делото и за правната квалификация на иска, в хипотеза, при които въз основа на едни и същи факти тя е променена от въззивния съд, което е обусловило и различен изход по спора. Решението на ВКС в тази му част е неотносимо към настоящия спор, защото въззивният съд не е преквалифицирал иска, а двете инстанции са определили еднаква правна квалификация на спорното право.

По поставените от касатора правни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, защото по тях е налице трайна практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, която не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение