Определение № 50145 от 20.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 524/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Ват къмпани Русе“ ЕООД срещу решение №260133 от 20.07.2021 г. и допълнително решение №260147 от 09.12.2021 г. по в.т.д.№24/2021 г. на АС Варна. С решение №260133 от 20.07.2021 г., след частична отмяна на решение №260001 от 12.08.2020 г. по т.д.№7/19 г. на ОС Силистра е отхвърлен предявеният от „Ват къмпани Русе“ ЕООД срещу Община Силистра иск по чл.59 от ЗЗД за сумата от 1 386 281.91 лв., стойност на материали и труд на извършени допълнителни СМР, които не са включени в първоначалната /проектна/ количествено стойностна сметка към писмени договори, сключени на 27.09.2011 г. и 28.10.2011 г. между ДЗЗД „Екоинженеринг Антитраш за Силистра“, като изпълнител и Община Силистра, като възложител, но са били необходими за годността на извършената работа по договорите и въвеждане на обекта в експлоатация, което вземане е придобито от ищеца с последователни договори за цесия от 30.10.2017 г., от 02.10.2017 г. и от 20.01.2014 г. С допълнително решение №260147 от 09.12.2021 г. в обжалваната част са оставени без уважение молби на „Ват къмпани Русе“ ЕООД: по чл.250 от ГПК за допълване на решение №260133 от 20.07.2021 г. чрез произнасяне по претендирана законна лихва върху главницата от датата на исковата молба и по чл.248 от ГПК /в която част допълнителното решение има характер на определение/ за изменение на решение №260133 от 20.07.2021 г. в частта за присъдените от въззивния съд в полза на другата страна разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред първата инстанция. В касационната жалба срещу решение №260133 от 20.07.2021 г. са наведени доводи, че съдебният акт е очевидно неправилен поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. В хипотезата на прехвърлени с договор за цесия няколко самостоятелни вземания, налице ли е СПН по отношение валидността на договора за цесия относно всички прехвърлени с него вземания, при наличие на влязло в сила решение, с диспозитива на което е приет за неоснователен осъдителен иск за присъждане само на едно от тези вземания, като единствено в мотивите на това съдебно решение е възприето, че договорът за цесия е изначално нищожен. 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както във въззивната жалба, така и в отговора по нея, както и всички събрани доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, които са меродавни за установяване на релевантните факти от значение за правния спор. 3. Изискуемостта на вземания за СМР, извършени по чл.59/чл.61 от ЗЗД, приети със съставен протокол по Наредба №3/31.07.2003 г. на МРРБ, възниква ли след тяхното фактическо изработване, от който момент започва да тече давностен срок или настъпва от датата на тяхното приемане, от която дата започва да тече и давността по чл.110 от ЗЗД. 4. От кой момент се считат за изискуеми и започва да тече давностния срок за вземания за приети СМР, извършени в хипотезата на чл.59 или чл.61 от ЗЗД, за чието приемане е съставен протокол по Наредба №3/31.07.2003 г. на МРРБ – от момента на тяхното извършване или от датата, на която са приети със съответния протокол. 5. В хипотезата на извършени значителен на брой СМР над поръчаните по формален договор за строеж по смисъла на чл.160 от ЗУТ, които обаче са задължителни за въвеждане в експлоатация на строежа, от коя дата по см. на чл.114 от ЗЗД, вземането за стойността им е изискуемо – от датата на фактическото извършване на всяко едно СМР или от датата, на която с писмен документ, съставен по реда на чл.7, ал.3 от Наредба №3, обеднелият предава /като изпълнител на СМР над поръчаните/, а обогатилият се /като възложител на всички СМР/ индивидуализира по обем и цена отделните извършени допълнителни СМР и ги приема. 6. В хипотезата на извършени значителен на брой СМР над поръчаните по формален договор за строеж по смисъла на чл.160 от ЗУТ, които обаче са задължителни за въвеждане в експлоатация на строежа, формалното изявление направено по реда на чл.7, ал.3 от Наредба №3 от обогатилия се /като възложител на всички СМР/, с което индивидуализира по обем и цена отделните извършени допълнителни СМР и ги приема, има ли характер на признание по см. на чл.116, б.„а“ от ЗЗД. 7. Следва ли да се приложи по аналогия т.2 от ТР №3/22.04.2019 г. по т.д.№3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, когато предмет на делото е една от паричните претенции, прехвърлени с договор за цесия, при наличие на влязло в сила решение между страна в процеса и праводател на другата, с което е отхвърлена претенция за друго вземане, прехвърлено със същия договор, поради нейната неоснователност. По отношение на първите три въпроса се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В жалбата срещу допълнително решение №260147 от 09.12.2021 г. по в.т.д.№24/2021 г. на АС Варна /която има характер на частна жалба срещу решение №260147 от 09.12.2021 г. в частта му по произнасянето по чл.248 от ГПК/ се иска при допускане на касационно обжалване на решение №260133 от 20.07.2021 г., да се допусне касационно обжалване и на допълнителното решение в частта му по произнасянето по чл.250 от ГПК. Посочва се, че при произнасянето си по молбата по чл.248 от ГПК, въззивният съд неправилно е приел, че пред първата инстанция не е било направено възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК и тъй като уговореното възнаграждение е било прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на спора, се иска намаляване на възнаграждението на основание чл.78, ал.5 от ГПК. Ответникът по касация Община Силистра заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбите, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбите са допустими - подадени са от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове. За да постанови решение №260133 от 20.07.2021 г. въззивният съд е приел, че процесното вземане е придобито от ищеца с договор за цесия от 30.10.2017 г. от цедента „Даракчиеви“ ООД, който от своя страна го е придобил с договор за цесия от 02.10.2017 г. от „КМ Билдсистем“ ЕООД, което дружество е придобило същото вземане с договор за цесия от 20.01.2014 г. от ДЗЗД „Екоинженеринг Антитраш за Силистра“ - изпълнител по цитираните от ищеца договори и посочен в исковата молба като изпълнител на процесните СМР. Посочил е, че легитимацията на ищеца се оспорва с доводи, че първоначалният договор за цесия е подписан от лице без представителна власт по отношение на цедента „Екоинженеринг Антитраш за Силистра“ ДЗЗД, вкл. в нарушение на чл.360 от ЗЗД, както и с доводи за прогласена нищожност на договора за цесия от 20.01.2014 г. в съдебно производство между страните и разпростиране на СПН и в настоящето производство. Намерил е, че следва да приложи установеното с влязло в сила решение №85 от 25.04.2018 г. по т.д.№45/2018 г. на АС Варна, водено между праводателя на ищеца „Билдсистем“ ЕООД и Община Силистра, поради следните съображения: на основание чл.298, ал.2 от ГПК, това решение има действие и за ищеца „Ват къмпани Русе“ ЕООД, като правоприемник на „Билдсистем“ ЕООД; във влязлото в сила решение е прието, че договорът за цесия от 20.01.2014 г. е изначално нищожен, нищожността е пълна и всеки може да се позове на нея; СПН относно прехвърлителното действие на договора за цесия от 20.01.2014 г. има значение и за настоящето производство - и на разгледания иск по в.т.д. №45/2018 г. на АС Варна и по настоящето дело №24/2021 г. основанието на исковете е едно и също-вземания прехвърлени с една и съща цесия - тази от 20.012014 г., а с влязлото в сила решение е отречено вземане на ищеца, придобито със същия договор за цесия, т.е. отречено е прехвърлителното действие на този договор; СПН се простира и върху основанието на иска, а в мотивите на т.2 от ТР №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че решението по уважен частичен иск за парично вземане, се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, защото основанието на иска е било предмет на предявения иск, а той се обхваща от силата на пресъдено нещо, като тук по аналогия следва да се приложи цитираното ТР за частичния иск, понеже става въпрос за друга сума по същия договор за цесия. В този смисъл е достигнал до извод, че договорът за цесия от 20.01.2014 г. не е произвел своето прехвърлително действие, респективно, вземанията негов предмет, не са прехвърлени и на „Ват къмпани Русе“ ЕООД, а дружеството-ищецът в качеството му на цесионер не е придобило сумите предмет на цесията от 20.10.2014 г., поради което не се установява и неговата легитимация по иска. За пълнота е посочил, че съобразно чл.110, вр.чл.114 от ЗЗД, вземането на ищеца е погасено и по давност, тъй като изискуемостта на вземанията по чл.59, както и по чл.61 от ЗЗД възниква от извършване на съответния разход и от този момент започва да тече давностния срок /в този смисъл решение по т.д.№948/2005 г. на ВКС, ГК, Второ отделение/, а в процеса не е спорно, че всички СМР, чиято парична равностойност формира претенцията на ищеца, са извършени до 31.12.2013 г., респективно давностният срок е изтекъл на 31.12.2018 г., поради което предявеният на 16.01.2019 г. иск е погасен по давност. С допълнително решение №260147 от 09.12.2021 г. в обжалваната част са оставени без уважение молби на „Ват къмпани Русе“ ЕООД: 1. по чл.250 от ГПК за допълване на решение №260133 от 20.07.2021 г. чрез произнасяне по претендирана законна лихва върху главницата от датата на исковата молба, като са изложени мотиви, че с оглед чл.214, ал.2 от ГПК прибавянето на лихви след завеждането на исковата молба не е предявяване на отделен иск, поради което и с оглед изхода на спора не се дължи произнасяне и 2. по чл.248 от ГПК /в която част допълнителното решение има характер на определение/ за изменение на решение №260133 от 20.07.2021 г. в частта за присъдените от въззивния съд в полза на другата страна разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред първата инстанция, като са изложени мотиви, че искането по чл.78, ал.5 от ГПК /на което се основава искането по чл.248 от ГПК/ не е направено своевременно. Настоящият състав намира, че решение №260133 от 20.07.2021 г. и допълнително решение №260147 от 09.12.2021 г. в частта му, с която е оставена без уважение молба на „Ват къмпани Русе“ ЕООД по чл.250 от ГПК за допълване на решение №260133 от 20.07.2021 г., не могат да бъдат допуснати до касационно обжалване. Формулираните от касатора първи, трети, четвърти, пети и седми въпроси, се свеждат до въпросите относно обективните предели на СПН на влязло в сила решение /първи и седми/ и относно момента, от който започва да тече погасителната давност при иск по чл.59 от ЗЗД /от трети до пети/, като тези въпроси са обусловили решаващата воля на съда, но спрямо тях не се установява наличие на поддържаните от касатора селективни основания и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Константна е практиката на ВКС /наличието на която изключва бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1 т.3 от ГПК/, че предметът на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В последната ищецът следва да индивидуализира спорното материално право чрез основанието /обхващащо твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите юридически факти и индивидуализиращо се и чрез неговите субекти - страните по материалното правоотношение/ и петитума на иска /конкретизиращ в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна и вида на търсената защита - дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна/. Силата на пресъдено нещо се формира по основанието на иска, което както бе посочено се определя от спорното право и индивидуализиращите го белези – правопораждащ/и факт/и, съдържание и субекти. Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му, поради което СПН на влязлото в сила решение се разпростира и по отношение правопораждащите факти. В случая правопораждащ спорното право и в двете производства /настоящото и по т.д.№45/2018 г. на АС Варна/ факт, е съществуването на обвързващ едни и същи страни договор за цесия, действителността на който е елемент от фактическия състав, от който произтича всяко едно от спорните права, претендирани в цитираните съдебни производства /недействителността на договора за цесия е несъвместима с претендираните от ищеца права/ и тъй като с влязлото в сила решение, обвързващо страните по настоящия спор, е отречено валидното възникване на посочения правопораждащ факт, възприетото от въззивния съд становище е изцяло съобразено с практиката на ВКС. Изцяло съобразено с практиката на ВКС е и евентуалното становище на въззивния съд, с което е прието, че погасителната давност по чл.110 от ЗЗД за претендираното с исковете вземане, основано на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59, ал.1 от ЗЗД, е започнала да тече от момента, в който е приключено извършването на СМР в имота на ответника и последният се е обогатил неоснователно с вложените материали и труд. Следва да се посочи, че комплексният характер и особеният статут на строителната дейност и нейната регулация имат значение, но само за фактическото установяване на конкретната дата, на която са извършени СМР при наличие на спор относно това обстоятелство /актове и протоколи, съобразно изискванията на Наредба №3 може и да не бъдат подписани от възложителя/. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, шестият от въпросите не е обусловил решаващата воля на съдебния състав /доводи за прекъсване на давността са направени едва в касационната жалба/, поради което и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато. Предвид изложеното и тъй като в случая не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност /напротив, налице е съобразяване изцяло с посочената по-горе практика на ВКС/. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. В този смисъл касационно обжалване не може да бъде допуснато, като неоснователна се явява и частната жалба срещу решение №260147 от 09.12.2021 г. в частта му, с която е оставена без уважение молба по чл.248 от ГПК /в която част допълнителното решение има характер на определение/ за изменение на решение №260133 от 20.07.2021 г. в частта за присъдените от въззивния съд в полза на другата страна разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред първата инстанция. Действително становището на въззивния съд относно липсата на своевременно направено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК не отговаря на данните по делото. Такова възражение е направено своевременно, видно от стр.7 /л.2096 от първоинстанционното дело/ от протокола за проведено на 01.07.2020 г. открито съдебно заседание пред първата инстанция. Същевременно обаче това възражение се явява неоснователно. Пред първоинстанционният съд са били предявени два главни /за заплащане на възнаграждения по договори за изработка/ и два акцесорни иска /за заплащане на обезщетение за забава/, евентуално съединени с иск по чл.59 от ЗЗД, като с оглед размера на цената на разгледаните от първата инстанция искове /989 539.97 лв.; 524 433.13 лв.; 260 859.23 лв.; 138 249.31 лв.; 1 513 973.10 лв./, уговореният от ответника пред първоинстанционния съд общ размер на адвокатското възнаграждение от 58 320 лв. с ДДС /с оглед който въззивният съд е присъдил в полза на ответника разноски за първата инстанция/ е под предвидените в разпоредбите на чл.7, ал.2, т.5 и т.6 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размери /съответно от 21 320.80 лв., 12 018.66 лв., 6747.18 лв., 4294.99 лв., 26 669.73 лв., всички с ДДС/. Ето защо крайният извод на въззивния съд за липса на основание за изменение на решение №260133 от 20.07.2021 г. в частта за разноските е правилен, а решение №260147 от 09.12.2021 г. в частта му, с която е оставена без уважение молба по чл.248 от ГПК, следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора, „Ват къмпани Русе“ ЕООД следва да заплати на Община Силистра направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 30 480 лв. с ДДС, който размер предвид фактическата и правна сложност на делото и с оглед обстоятелството, че надвишава минималния размер по чл.7, ал.2, т.6 от Наредба №1/2004 г., с 8.61 лв., не се явява прекомерен, поради което направеното от „Ват къмпани Русе“ ЕООД възражение в тази насока е неоснователно. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,