Определение № 43 от 13.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 3940/2013 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Д. А. против частта от решение от 16.05.2013 год. по гр.д.№ 4639 / 2013 год. на СГС, АО, ІІІ „б” състав, с характер на определение, с което е потвърдено връщането на исковата молба на Д. Д. А. против [фирма], с правно основание чл.424 ГПК, поради недопустимост на иска за установяване недължими от ищеца на ответника суми от 9 289,04 евро – главница и 3 582,84 евро – лихва за които кредиторът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 т.2 ГПК. Жалбоподателят излага бланкетно доводи за неправилност на определението. Ответната страна - [фирма] - оспорва допустимостта на касационната жалба, с довода че въззивното определение не е в противоречие с цитираните, в обосноваване на допълнителния селективен критерий, две определения на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Жалбоподателят е осъден в качеството на поръчител по банков кредит, сключен между [фирма] и трето лице - длъжник, ведно с друго лице – поръчител по същото правоотношение, в заповедно производство по реда на чл. 417 т.2 ГПК. Жалбоподателят не е подал възражение по реда на чл.414 ГПК, за разлика от другия поръчител. В исковата молба твърди, че впоследствие, именно от другия поръчител / без да е получавал информация за това от банката - кредитор /, узнал ,че кредитът не е обслужван още през 2008 год., т.е. по –рано от сочената от банката дата на настъпила предсрочна изискуемост – 02.09.2009 год., предвид което е погасено правото на кредитора за удовлетворяване от поръчителя, при предпоставките на чл.147 ал.1 пр. първо ЗЗД, поради непредявен от кредитора, в 6 – месечен срок от момента на действително настъпила изискуемост на вземането, иск срещу поръчителя. Следователно твърдяното обстоятелство ,обосноваващо иска по чл. 424 ГПК не е самото погасяване правото на иск на кредитора спрямо поръчителя, а настъпила по-рано от твърдяната от кредитора предсрочна изискуемост на вземането му към длъжника. Първоинстанционният съд, позовавайки се на определение на ВКС, задължителна съдебна практика, като постановено по чл. 274 ал.3 ГПК, е приел, че доколкото страната се позовава на качеството си на поръчител и накърнено право по чл.147 ал.1 пр.1 ЗЗД, както и на самите договор за кредит, договор за поръчителство – подадени със заявлението и призовка за доброволно изпълнение ,то липсват заявени нови обстоятелства и посочени нови писмени доказателства по смисъла на чл.424 ГПК, поради което искът е недопустим. Въззивният съд изцяло е споделил тези мотиви, по същество възпроизвеждащи мотивите на преждецитираното определение на ВКС. В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК е поставен, в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК следния въпрос, конкретизиран от настоящия състав, в съответствие с правомощието му, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС: Преценката дали обстоятелството, заявено с иск по чл.424 ГПК, е от категорията, която разпоредбата има предвид, относима към допустимостта или към основателността на иска е ? Отнесен към обстоятелствената част на конкретния иск, въпросът се свежда до това твърдяното от ищеца настъпване на предсрочна изискуемост още през 2008 год., към момент спрямо който заявлението по чл. 417 т.2 ГПК следва изтичането на 6 - месечния преклузивен срок по чл.147 ал.1 пр. първо ЗЗД, обуславя ли формално твърдение за основание от категорията по чл. 424 ГПК и преценката дали е от категорията, предвидена в разпоредбата, преценка за допустимост или за основателност на иска е ? Жалбоподателят твърди, че така постановеното въззивно определение е в противоречие със задължителна практика на ВКС по този въпрос / опр.№ 591 от 28.06.2012 год. по ч.т.д.№ 772 / 2011 год. на ІІ т.о. ВКС и опр. № 262 / 31.05.2013 год. по ч.т.д. № 2375 / 2013 год. на ІІ т.о. ВКС, постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК /. В същите определения, обаче, са застъпени различни становища в отговор на въпроса, дали преценката за формалната относимост на твърдяното обстоятелство / респ. писмено доказателство / към основанията по чл. 424 ГПК, т.е. дали изобщо е от естество да касае възникването, съществуването или погасяването на спорното право, е въпрос по допустимостта или по основателността на иска .Това противоречие / вкл. между конкретните две определения / е предпоставило допълване на предмета на т.д.№ 4 / 2013 год. на ОСГТК, с разпореждане от 13.06.2013 год. на Председателя на ВКС със следния правен въпрос: Обусловена ли е преценката за допустимостта на отрицателния установителен иск по чл.424 ГПК от значението на твърдените новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства за предмета на влязлата в сила заповед за изпълнение ? Настоящият състав намира, че образуването на тълкувателно дело по така поставения, покриващ по смисъл формулирания от касатора, правен въпрос, обуславя спиране производството по делото, с оглед съобразяване решаването му от ОСГТК на ВКС, след което и в съответствие със същия съставът ще се произнесе и по допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, на основание чл.229 т.7 вр. с чл.292 ГПК, Върховен касационен съд, първо търговско отделение