Определение № 4016 от 13.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1501/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 от ГПК като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 3726/20.02.2023 година, подадена от Н. Г. М., против определение № 133/17.01.2023 година, поправено с определение № 638/08.03.2024 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви граждански състав, постановени по ч. гр. д. № 74/2023 година. С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е оставил без уважение частната жалба с вх. № 65 999/13.10.2022 година, подадена от Н. Г. М., против определение № 9141/21.09.2021 година на Софийски градски съд, възз. ІV-Е състав, постановено по гр. д. № 5775/2022 година. В мотивите на определението е посочено, че производството по въззивното гр. д. № 5775/2022 година по описа на Софийски градски съд, възз. ІV-Е състав, било образувано по въззивна жалба на Н. Г. М. срещу решение № 20 191 049/28.09.2021 година на Софийския районен съд, първо гражданско отделение, 49-ти състав, постановено по гр.д. № 62 588/2019 година в частта, с която била осъдена да заплати разноски по делото. М. излагала оплаквания, че била действала при спазване на законните си права и ако имало нарушение, то било извършено от съдебния изпълнител, който бил извършвал процесуални действия по образуваното пред него изпълнително дело. Поради това считала, че не следвало да бъде осъдена да заплати разноските по делото, чийто предмет били именно процесуалните действия на съдебния изпълнител. При условията на евентуалност молела да бъде намален размерът на присъдените на ищците разноски за адвокатско възнаграждение поради прекомерност. Правилно било прието от Софийски градски съд, че въззивната жалба по същество представлявала искане за изменение на решението в частта за разноските по чл. 248 от ГПК и компетентен да се произнесе по нея бил първоинстанционният съд. Невярно било твърдението в частната жалба, че във въззивната жалба били изложени основания за нищожност на решението порази незаконен състав на съда. Въззивната жалба била с изложеното по-горе съдържание и всички доводи били във връзка с разноските, на които била осъдена. Правилно било прекратено производството по делото пред Софийски градски съд. Неправилно обаче този съд не бил изпратил делото на Софийския районен съд за произнасяне по молбата. Неоснователни били аргументите за отказ от правосъдие, тъй като по искането на страната щял се произнесе първоинстанционния съд, а впоследствие, ако Н. Г. М. преценяла можело да обжалва определението по чл. 248 от ГПК. Неотносими към разглеждания въпрос били доводите, черпени от ЕКПЧ, ЗСВ, ХОПЕС, ВДПЧ и МПГПП. Затова частната жалба следвало да се остави без уважение, а делото да бъде изпратено на Софийския районен съд за произнасяне по искането по чл. 248 от ГПК, обективирано във въззивна жалба вх. № 25 151 227 от 13.10.2021 година. От гореизложеното е видно, че обжалваното определение на Софийския апелативен съд е било постановено по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ГПК. Оспорваното пред апелативния съд определение е било определено от този съд като такова по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК и е било постановено за първи път от Софийски градски съд, в качеството му на въззивна инстанция, а не по повод обжалвано пред нея определение на първоинстанционния съд. Във връзка с обжалваемостта на определение на апелативен съд, постановено по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ГПК е постановено ТР № 2/23.06.2022 година по тълк. д. № 2/2018 година на ОСГТК на ВКС, в което изрично е посочено, че определение на апелативен съд, постановено по чл. 274, ал. 2, пр. 2 от ГПК, с което е потвърдено преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция, не подлежи на касационно обжалване. С това тълкуване посоченото определение се приравнява на определение на ВКС, постановено в производството по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1 от ГПК. По отношение на последните е налице трайно установена практика, че законът не предвижда възможност за последващ инстанционен контрол на определение на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Такава не може да бъде обоснована с правилото на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, предвиждащо, че определенията по ал. 1, постановени от състав на ВКС, подлежат на обжалване пред друг състав на същия съд. Тази разпоредба дава възможност за обжалване на определенията по чл. 274, ал. 1 от ГПК на ВКС само в случаите когато са постановени за първи от състав на този съд и има предвид обжалването точно на тези определения. Видно от редакцията и същата не предвижда възможност за последващо обжалване на определение, с което ВКС се е произнесъл по жалба срещу определение по чл. 274, ал. 1 от ГПК, постановено от състав на въззивен съд. Обжалването на съдебните актове е законово регламентирано, поради което е недопустимо извън предвидените в закона случаи. По начало съдебното производство е уредено като триинстанционно такова и при положение, че при постояването на определението си по чл. 274, ал. 2 от ГПК съставът на ВКС действа като втора инстанция на постановилия преграждащото определение съд, подадената срещу това определение жалба ще трябва да бъде разглеждана по реда за разглеждане на частни жалби от третата инстанция, т. е. по реда на касационното производство. Възможността за касационно обжалване на определенията е уредена с разпоредбите на чл. 274, ал. 3 и ал. 4 от ГПК. С оглед на тях на касационно обжалване подлежат само посочените в чл. 274, ал. 3 от ГПК определения, а такова не се предвижда за останалите. Освен това от касационно обжалване са изключени и определенията по чл. 274, ал. 4 от ГПК. Тъй като определението на ВКС по подадена по реда на чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1 от ГПК частна жалба се постановява в рамките на съдебното производство то не е такова по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. От друга страна разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК предвижда, че при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК на касационно обжалване с частна жалба пред ВКС подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото. От това следва, че тази разпоредба предвижда възможност за касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища, каквито са окръжните и апелативните такива и то само на тези, с които те са потвърдили определение по чл. 274, ал. 1 от ГПК, постановено от първоинстанционния районен или окръжен съд. Определенията на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, с които той се е произнесъл по законосъобразността на определения по чл. 274, ал. 1 от ГПК, постановени за първи път от състав на въззивен не са въззивни такива. При обжалването на преграждащо определение ВКС действа като касационен, а не като въззивен съд. Предвид на това определенията, с които касационният съд се произнася по жалби срещу преграждащи определения на друг съд не попадат в кръга на тези посочени в чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. От изложеното следва, че постановяваните по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК определения на ВКС са окончателни и не подлежат на последваща проверка за законосъобразност. Това тълкуване е приложимо и по отношение на постановените по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ГПК определения на апелативните съдилища, доколкото процесуалните правила са същите, само дето вместо ВКС се произнася съответния апелативен съд, който при това обаче не действа като въззивна инстанция на въззивната инстанция постановила оспорвания акт. От посоченото е видно, че обжалваното определение на Софийския апелативен съд е постановено по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ГПК, поради което подадената срещу него частна жалба е недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение