Определение № 4574 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4370/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 10 441/23.10.2025 година, подадена по пощата на 21.09.2025 година, от Г. Б., срещу решение № 335/28.07.2025 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 349/2025 година.

С обжалваното въззивно решение е отменено изцяло първоинстанционното решение № 16/14.02.2025 година на Районен съд Никопол, ІІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 28/2024 година като вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от Г. Б. срещу М. Б. Н. насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК, като на същото основание, по предявен от Н. срещу Б. иск, е изменил определените с решение № 54/02.06.2022 година на Районен съд Никопол, постановено по гр. д. № 230/2022 година, въз основа на споразумение по чл. 51, ал. 1 от СК, мерки относно упражняването на родителските права, местоживеенето, личните отношения и издръжката на малолетните деца А.-М. М. Н. и М. М. Н., както следва:

Предоставил е упражняването на родителските права спрямо малолетните деца А.-М. М. Н. и М. М. Н., на бащата М. Б. Н. е определил местоживеенето на децата при бащата на адреса му, като е определил следния режим на лични отношение между майката Г. Б. с А.-М. М. Н. и М. М. Н.-през първия месец, считано от влизане в сила на решението всяка събота майката за 3 часа от 10. 00 часа до 13. 00 часа, първият от които часове в присъствие на представител на ДСП Н. в посочено от нея жилище на нейни близки в гр. Н. или в с. С., уточнено от нея най-късно до сряда на същата седмица писмено пред ДСП Н. и съобщено на бащата, различно от дома, в който живее със съпруга си, като бащата ги води и взима от това жилище; през втория месец, считано от влизане в сила на решението всяка събота за 3 часа от 10. 00 часа до 13. 00 часа, първият от които часове в присъствие на представител на ДСП Н. в дома си в с. С., в който живее със съпруга си, като бащата ги води и взима от това жилище; през третия месец, считано от влизане на решението в сила всяка събота за 6 часа от 10. 00 часа до 18. 00 часа в дома си в с. С., в който живее със съпруга си, като бащата ги води и взима от това жилище, като в първата събота първият от тези часове е в присъствие на представител на ДСП Н.; в периода от четвъртия до шестия месец включително, считано от влизане на решението в сила всяка първа и трета събота и неделя от 10. 00 часа до 18. 00 часа във всеки от дните в дома си в с. С., в който живее със съпруга си, без преспиване, като бащата ги води и взима от това жилище; в периода от седмия до деветия месец включително, считано от влизане на решението в сила всяка първа и трета събота и неделя от 10. 00 часа в събота до 18. 00 часа в неделя в дома си в с. С., в който живее със съпруга си, с преспиване, като бащата ги води и взима от това жилище, както и всяка сряда два часа след приключване на учебните занятия в периода от 17. 00 часа до 20. 00 часа, като майката ги взема от училище или от дома на бащата и ги връща до дома на бащата; след деветия месец, считано от влизане на решението в сила до промяна на обстоятелствата майката следва да осъществява контакти с децата всяка първа и трета събота и неделя от 10. 00 часа в събота до 18. 00 часа в неделя в дома си в с. С., в който живее със съпруга си, с преспиване, като бащата ги води и взима от това жилище, както и всяка сряда два часа след приключване на учебните занятия в периода от 17. 00 часа до 20. 00 часа, като майката ги взема от училище или от дома на бащата и ги връща до дома на бащата да ги взема при себе си в дома си или извън населеното място, първите две седмици на месец юли и първите две седмици на месец август, както и една седмица от -ви до -ми септември включително преди започване на училище, през първите три дни от пролетната и коледната ваканции, през четните години по време на Коледните и Великденските празници, през нечетните години на Новогодишните празници и през официалните почивни дни по повод на Гергьовден и на рождените дни на децата по три часа след приключване на учебните занятия, като наред с това е задължил бащата М. Б. Н. да осъществява необходимото възпитателско въздействие спряо децата А.-М. М. Н. и М. М. Н. и необходимото съдействие на майката Г. Б. за осъществяването на личните контакти с децата, като за осъществяване на личните контакти бащата или негов близък следва да води децата до мястото посочено в решението за осъществяване на личните контакти, освен в случаите, когато с това решение е указано друго. Също така е задължил Дирекция „Социално подпомагане“ Н. да осигури служител за осъществяване на определения режим на лични контакти между майката и децата за посочения в решението срок, както и да продължи работата си с родителите и децата със съответните услуги и предписания докато децата са в риск, като при възможност осигури участие на психотерапевт при срещите, както и да включи в плана си за работа поне веднъж месечно и настоящият съпруг на майката Д. Ч. с цел преодоляване родителското отчуждаване на двете деца спрямо майката и пълноценно осъществяване режима на лични отношения на майката с децата в присъствие на съпруга й, като при създаване на пречки от родителите и други форми на отказ да сътрудничат, както и при настъпили изменения, налагащи промяна на защитните мерки да уведоми Никополския районен съд или да направи искане за изменение или допълване на мерките, постановени с настоящото решение в хипотезата на чл. 59 ал. 9 от СК. Също така е разпоредено на М. Б. Н. и Г. Б., както и на техните близки да оказват съдействие на служителите при Дирекция „Социално подпомагане“ Н.

В касационната си жалба Г. Б. излага доводи, че обжалваното решение на Окръжен съд Плевен е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново, с което родителските права върху децата А.-М. М. Н. и М. М. Н. бъдат предоставени на майката Г. Б., а на бащата М. Б. Н. бъде определен подходящ режимна лични отношения, като същият бъде осъден да заплаща и съответната издръжка. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по касационната жалба М. Б. Н. е подал отговор с вх. № 12 509/06.11.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 335/28.07.2025 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 349/2025 година по подадената от Г. Б. касационна жалба и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение като оспорваното с нея решението бъде потвърдено.

Г. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 21.08.2025 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 10 441/23.09.2025 година, като е подадена по пощата на 21.09.2025 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да обоснове решението си съставът на Окръжен съд Плевен е изложил мотиви за това, че с оглед събраните по делото доказателства въззивният съд приемал за доказано, че било налице изменение на обстоятелствата, имащи значение за определяне на мерките относно упражняването на родителските права по отношение на децата А. М. М. Н. и М. М. Н., настъпило след влизане в сила на решението по чл. 56, ал. 2 от СК на 02.06.2022 година Налице била промяна във фактическото местоживеене на децата за значителен период от време от януари 2024 година до настоящия момент, през който период за децата се грижил само бащата с помощта на неговото семейство, а майката била в пълна невъзможност да упражнява предоставените при съвместно упражняване родителски права по отношение на децата поради отказ на децата да се срещат с нея и да живеят в настоящия й дом дори за кратко. Налице била промяна в семейната и битовата среда на майката чрез установяването й в съжителство от юни 2023 година и в последствие сключване на граждански брак с Д. Ч. през н. година, в резултат на което през н. година било родено четвъртото дете на майката, осигуряване на жилище с добри битови условия в с. С. в дома на съпруга на майката, в който живеели и родителите му, осигуряване на самостоятелна стая на децаа в това жилище, заявяване на подкрепа от съпруга на майката при отглеждане на детето, които промени засягали положението на децата от една страна чрез подобряване на социално‑битовите условия при майката и разширяване на кръга на близките, които я подкрепяли, а от друга водели към момента до негативно отношение на децата както към партньора на майката, така и към нея самата. Установявало се от събраните доказателства, че в първите месеци децата били започнали да установяват добри отношения с новия партньор на майката, макар по‑голямото дете А.-М. М. Н. да било по-резервирано към него, което било нормално, но постепенно с оглед преживяванията си при единия и другия родител и по време на конфликтите между тях и след като са били откъснати реално от средата на майката след я. година децата били възприели безкритично негативното отношение и позицията на бащата като обгрижващ родител и към момента възприемали новият съпруг на майката като човек, който бил отнел майката от семейството им и съставлявал опасност за семейството им, засягал чувството им за принадлежност към семейната среда, в която били отрасли и в която искали да продължат да живеят, искал да промени живота им по нежелан от тях начин, като тези негативни преживявания спрямо партньора на майката се проектирали и върху нея. Налице било загубване на родителския авторитет на майката и развитие на синдром на родителско отчуждение спрямо нея, за което принос имали и двамата родители. Налице била сериозна и значима промяна в психическото и емоционалното състояние на децата в периода от я. година до ю. година, в който период чувството на лоялност към бащата и близките му било прераснало в тежка степен на синдром на родителско отчуждение към майката, констатиран със заключението на КСППЕ още през о. година, като нежеланието на децата да посещават новия дом на майката, в който живеела с новия си съпруг и вече с ново дете в семейството било прераснало в прекъсване изцяло на емоционалната връзка между децата и майката и изцяло отричане на чувствата на децата към нея и необходимостта да участва в живота им. Въз основа на свидетелските показания на свидетелите на двете страни, които били от близкия им кръг, а именно Т., Т., Н., Я., П., В. и Ч., които изяснявали поведението на децата при всеки от родителите и мотивите, поради които постъпват по един или друг начин, можело да се направи обоснован извод, че майката била извършила за кратък период значителни промени в живота си, засягащи положението на децата, напускайки семейното жилище, установявайки се в жилище на своя близка–свидетелката В., при която да живеела с децата, установявайки връзка с нов мъж, премествайки се в последствие при него в дома му, създаване на семейство и ново дете с него, но децата не били подготвени емоционално за тези промени. Установявало се, че децата били направили опит да се адаптират и първоначално отношенията между децата и всеки от родителите са били добри и режимът съгласно съдебното решение бил спазван, но тъй като децата не са били адекватно или изобщо подпомогнати от родителите в този процес поради непрекъснатите конфликти помежду им това се било отразило значително негативно на емоционалното състояние на децата до степен, която вече била риск за тяхното психическо и емоционално развитие занапред. Въззивният съд възприемал, заключението на вещите лица по КСППЕ, което установявало, че за се достигне до настоящите нагласи на децата към майката влияние били оказали неумението на бащата да разясни на децата ситуацията, като ги дистанцира и предпази от собствените си негативни емоции спрямо майката, както и неспособността му да запази авторитета на майката, но също така приемал въз основа на събраните гласни доказателства, че макар и по–малък принос за тези нагласи имала и майката. Въззивният съд приемал, че майката не била положила достатъчно усилия да подготви децата предварително за предприетите от нея промени и последиците от тях за децата, включително с помощта на психолог или терапевт, което било необходимо в конкретния случай и не била съобразила, че различията във възпитателските подходи на двамата родители, които са й известни водели до объркване на децата и стрес и трябвало да положи повече или различни усилия чрез комуникация с бащата да постигнат в по-голяма степен съгласие относно интересите на децата и начина им на възпитание. Отказът на майката поради конфликта между родителите да осъществява реална комуникация с бащата в периода от ю. година до я. година в присъствие на служителите, осъществяващи предоставената й социална услуга, за което имало данни по делото според съда също бил допринесъл за задълбочаване на проблемите между родителите, рефлектиращи върху децата и при съобразяване в съвкупност на събраните по делото доказателства въззивният съд приемал, че майката несъзнателно имала принос за промяната на отношението на децата към нея и обезценяване на ролята и авторитета й като родител, тъй като била допуснала децата да чувстват, че не съобразява в достатъчна степен с чувствата и желанията им и че те не били приоритет за нея, тъй като им налагала правила за разлика от бащата, като не била преценила, че стресът, на който били подложени в непрекъснато променящите се ситуации и непрекъснатия родителски конфликт им пречел да се адаптират постепенно, да приемат и разбират смисъла и ползите за всички на правилата, които майката им налагала, съответно да приемат промените в семейното й положение. Въззивният съд приемал, че от събраните по делото доказателства се установявало, че приносът на бащата бил от една страна в пасивно поведение чрез заявки, че искал, но не можел да направи нищо с цел да съдейства на майката да упражнява правата си, а от друга поведението му показвало, че същият съзнателно бил допринасял за отчуждаването на децата от майката, тъй като бил отправил заканата пред разпитаната свидетелка Я., че имал намерение да вземе децата само при себе си след като голямото дете А.-М. М. Н. навършело 10 години през я. година и това реално се било случило по същото време, а пред първоинстанционният съд бил заявил, че изпълнявал волята на децата си и така ги спасявал от майката и съжителя й. Наред с това след като ангажираните със случая служители в ДСП Н. и ЦОП Н. били констатирали наличие на риск за психическото и емоционалното развитие на децата от прекъсване на връзката с майката и това обстоятелство било известно на бащата, а след този момент той бил този, който бил прекъснал комуникацията с майката и отказвал да й съдейства по какъвто и да било начин. Въззивният съд приемал, че това негово поведение било доказателство, че същият реално не оценявал важността на ролята на майката в живота на децата си и всъщност преследвал други цели, а именно да я накажел чрез децата за поведението й спрямо него самия, което поведение не показвало родителска зрялост. Наличието на синдрома на родителско отчуждение на децата към майката съставлявало към момента сериозна пречка за осъществяване на правата на майката, а непредоставянето на децата от бащата на майката с цел упражняване на предоставените й от съда права въз основа на влязло в сила решение показвало освен липса на добър родителски капацитет на бащата и осъществяване на противоправно деяние, тъй като същият бил длъжен да изпълнява съдебното решение, постановено по делото между страните доброволно или принудително до постановяване на друго влязло в сила решение по чл. 59 ал. 9 от СК, а неспазването му представлявало и престъпление по чл. 182 ал. 2 от НК.

Въззивният съд приемал, че с оглед изменените обстоятелства следвало да се преценят възможностите на двамата родители с оглед наличното родителско отчуждение на децата към майката да се грижат за децата А.-М. М. Н. и М. М. Н., пречупени през най-добрия интерес на децата по смисъла на § 1, т. 5 от ДРЗЗДет, като поради силната връзка между децата те не трябвало да бъдат разделяни. Съдът съобразявал представените по делото доказателства за осъществена през периода от ю. година до настоящия момент неефективно оказана помощ от ДСП Н. и ЦОП Н., като въпреки положените усилия от страна на екипите на тези служби и изготвените планове за действие с родителите и децата поради родителския конфликт вместо да се подобряло положението на децата с оглед наличието на данни за изградена силна емоционална връзка между децата и всеки от родителите към ю. година постепенно се било достигнало не само до развиване на синдром на родителско отчуждение спрямо майката, но и преминаването му от лека до тежка степен, каквато била към настоящия момент. Следвало да се отчете и заключението на КСППЕ, съгласно което била необходима продължителна и компетентна терапевтична работа с двамата родители и децата съвместно за да се постигнело възстановяване на връзката между децата и майката, което било жизнено необходимо за нормалното психическо и емоционално развитие на децата и избягване занапред на посочените от вещите лица в КСППЕ сериозни рискове за израстването им като личности и млади жени. Въз основа на доказателствата по делото можело да се направи обоснован извод, че и двамата родители разполагали с добри материални и финансови възможности да се грижат за децата, ползвали се от подкрепата на близките си. Въззивният съд приемал за доказано по делото, че чрез последната година и половина бащата отговорно се бил грижил за задоволяване на физическите и образователни нужди на децата, но не и за емоционални им нужди и именно поведението му било основната причина за негативната нагласа на децата към майката, а не в такава степен поведението на майката и съпруга й. От събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност не се установявало конфликтът възникнал между бащата и новия съпруг на майката в края на а. година да бил имал толкова голямо отражение върху децата, макар да са били разстроени в съответната вечер, което било нормално, а по скоро отражение върху М. Б. Н., който бил възприел позицията на жертва на домашно насилие. Следвало обаче да се отчете и обстоятелството, че именно бащата бил станал причина за този конфликт, тъй като без да е получил съгласие от майката ги бил взел от дома й във време, в което децата трябвало да бъдат при майката съгласно разписания от тях със споразумението режим на упражняване на родителските права, в която насока били показанията на свидетеля П. по делото. Съществено значение според съда за състоянието на децата било негативното отношение на всеки от родителите към другия родител и това на подкрепящите го близки, което се било демонстрирало пред децата без да се съобразявало, че естественото желание на всяко от децата било бъда възможно най‑много с двамата си родители заедно или поотделно и да има спокойно общуване с всеки родител по времето, през което е при него без да е натоварено с негативното отношение на другия родител за това си желание. Подсилвайки родителския конфликт с помощта на близките си и принуждавайки децата да вземат страна в този конфликт родителите ги принуждавали да се защитават по най-добрия начин, който можели на този етап на развитието си, търсейки спокойствие при един от тях и прекъсвайки връзката си с другия родител за да предотвратят именно конфликтното поведение на родителите в тяхно присъствие при предаването им по повод на упражняването на родителските права. От събраните по делото доказателства се установявало, че първоначално тази защитна позиия била възприета от по-голямото от децата А.-М. М. Н., а по-малкото дете М. М. Н. по‑скоро се солидаризирало с нея с оглед силната връзка между тях и всъщност и двете деца отричали естествената си нужда от връзката с двамата родители не защото единият от тях бил по-добър от другия, а за да намерели някакво спокойствие в ежедневието си и да се справели със ситуацията, в която били поставени именно от родителите си. От показанията на свидетелките М. М., А. Л., Д. П. се установявало, че детето М. М. Н. преживявало тежко раздялата с майката и имало в по-голяма степен нужда от общуването и контакта с нея, проява на което били оплакванията от чести болки в стомахчето на детето, които не били свързани със заболяване, а от показанията на свидетелката Е. Б. се установявало, че детето А. М. М. Н. също било разстроено и травмирано, но поради различната си чувствителност реагирало по друг начин и се опитвало да се справи само със ситуацията чрез игнориране на майката и значимостта й в живота си за да удовлетворило изискванията на баща си. Установявало се по делото, че в присъствието на бащата децата били спокойни, топли и контактни, а в присъствие на майката били студени и дистанцирани, което според въззивният съд показвало, че на този етап децата несъзнателно били избрали да живеят с този родител, които считали, че ще ги постави в центъра на живота си и нямало да ги изостави, а процесът на възстановяване на връзката между децата и майката щял да изисква постепенно възстановяване на доверието към майката и ролята й в живота им, разясняване на това, че за нея те били толкова важни, колкото и за бащата, че новото й семейство не било пречка за обичта й към тях и можели да съжителстват заедно без това да водело до страдание за бащата по същото време, като този процес щял да изисква както специализирана помощ, така и съдействие от двамата родители с цел да бъде решен родителския конфликт и всеки от родителите да приемел, че трябва да намерят начин да постигнат съгласие за отглеждането на децата си и както вербално, така и невербално да показват на децата си, че приемат другия родител такъв какъвто е без да му дават негативни оценки и без да принуждават децата да вземат страна в този конфликт, като си съдействат взаимно в интерес на децата. Въз основа на свидетелските показания, които установявали, че майката винаги била спазвала режима на упражняване на родителски права за разлика от бащата и заключението на КСППЕ, както и при съобразяване на възрастта и пола на децата въззивният съд приемал, че майката била родителят който имал по-голямата възможност естествено да задоволява всички физически, психически и емоционални потребности на децата си и с поведението си не би отчуждавала децата от баща им, но също така приемал, че съществува опасност от вреда за децата или вероятност да им бъде причинена такава при насилствено предоставяне към момента изцяло на майката на родителските права спрямо децата, тъй като връзката между тях не била възстановена. При съобразяване на желанията и чувствата на децата, които били последица от въвличането на децата в родителския конфликт и развитото родителско отчуждение спрямо майката въззивният съд приемал, че макар и да не били решаващи трябвало да бъдат отчитани и с оглед степента си на развитието им към момента- и години, която не била най-ниска, децата щели да преживеят по-значителен травматичен стрес, както посочвали и вещите лица, ако били принудени веднага насилствено да заживеят в дома на майката, който не приемали за свой дом при формираните отрицателни нагласи както спрямо майката, така и спрямо нейния съпруг преди да била възстановена връзката с майката до степен, която да позволявала спокойното извършване на този преход. При съобразяване на възрастта и наличния синдром на родителско отчуждение при децата, въззивният съд приемал, че с оглед невъзможността децата да се отглеждат едновременно от двамата родители в техен интерес към момента било да останат да живеят в сравнително спокойна, непроменяща се среда, без резки промени на лицата, с които да съжителстват. Въззивният съд приемал, че и двамата родители имали дефицити по отношение на родителския капацитет, като майката с оглед по‑добрия родителски капацитет била по-подходящият родител, но също така приемала, че в конкретната хипотеза базовата стабилност и доверието, от които имали нужда децата се осигурявала в по-голяма степен от бащата, с който не била прекъсвана емоционалната връзка, поради което спрямо настоящото емоционално състояние на децата същият се явявал по-подходящата родителска фигура. При съобразяване на последиците, които щели настъпят за децата при рязка промяна на местоживеенето им, въззивният съд приемал, че в интерес на децата било да продължат да се отглежда в семейната среда, в която живеели и към момента за да се избегнел риска, ако децата бъдат изведени от тази средата да преживеят нова емоционална травма от необходимостта насилствено да живеят с майката преди да била възстановена връзката между тях. С оглед това, въззивният съд приемал, че при съобразяване на промените обстоятелства, включително родителското отчуждение спрямо майката, независимо от по‑големия принос за развитието на това отчуждение от страна на бащата, най ‑ добрият интерес на децата налагал мерките относно упражняване на родителските права по отношение на децата, установени с влязлото в сила решение да бъдели променени, като родителските права се предоставели на бащата занапред, но същевременно с оглед необходимостта да се възстановяла емоционалната връзка с майката на същата следвало да се определи значително по-разширен режим на личи контакти, който да спомогнел за този процес, като за целта се ангажират и усилията на служителите в ДСП Н.. Въззивният съд приемал че на този етап липсват данни, въз основа на които да се направел извод, че тримесечен или друг конкретен и определяем към момента период ще допринесе за възстановяване на връзката между децата и майката до такава степен, че децата да изявят желание да заживеят преобладаващо в дома на майката. Факт било, че въпреки ползваната адекватна според вещите лица социална услуга с подходящи мерки за закрила до момента връзката между майката и децата не била възстановена и била прекъсната до най-тежката й степен за период от повече от година, а възстановяването й съгласно заключението на КСППЕ сочело необходимост от продължителна психотерапевтична дейност чрез включване на децата и родителите във фамилна терапия, срещи с посредничеството на специалисти за да се възстановявала постепенно нарушената емоционална връзка между децата и майката, които след минимализиране на напрежението и степента на гняв и омраза към нея да довели до реално възстановяване на връзката между тях. Нямало пречка след възстановяване на тази емоционална връзка, родителските права по отношение на децата да бъдели прехвърлени на майката, която да ги упражнява като родител с по-добър родителски капацитет и с оглед превенция на последващо продължаващо отчуждение, но към настоящият момент според въззивния съд интересите на децата налагали родителските права по отношение на тях да бъдели възложени на бащата, а на майката да се определял подходящ режим на лични контакти. В трайната си практика ВКС приемал, че чрез режима на личните отношения, определен от съда при раздяла на родителите, трябвало да се постигне възможност децата да растат и да се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители и по тази причина мерките за лични отношения с оглед конкретните обстоятелства следвало да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не било предоставено упражняването на родителските права. ВКС приемал, че запазването на добрите отношения, честите лични контакти, следвало да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител, от роднините и приятелския кръг на майката и бащата, като режимът на лични отношения трябвало да е така предписан и до такава степен подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягвали възможни конфликти при осъществяването му. ВКС приемал, че при родителското отчуждение се засягало правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двамата си родители и да има лична връзка с всеки от тях, поради което интересът му изисквал предприемане на мерки за преодоляване на отчуждението и възстановяване на отношенията родител-дете. В подобна хипотеза според ВКС съдът бил длъжен да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени като отчетял и неосъзнаването от родителите на вредата за детето от родителското отчуждение, тяхното съдействие или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на проблема, готовността за продължаване на работата за преодоляването му, като се предвидели преходен период и/или професионална помощ от експерт за осъществяването на определения режим, включително и предписание на подходящи защитни мерки, някои от които примерно били посочени в чл. 59, ал. 8 от СК, когато това било необходимо. ВКС приемал, че съдът можел да предпише в своето решение и други мерки, предвидени по ЗЗДет, както и определени от него, според конкретните нужди и най-добър интерес на детето още повече, че дори и без изрично съдебно разпореждане такива можели да бъдат предприети и без съдебно предписание–било по искане на родителите, било служебно от ДСП съгласно чл. 59, ал. 10 от СК.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Б. е посочила, че обжалваното решение на Окръжен съд Плевен е постановено в противоречие с указанията по ППВС № 1/12.11.1974 година по гр. д. № 3/1974 година, както и с интереса на децата, а именно-опасността или вредата, която има вероятност да им бъде причинена и последиците, които ще настъпят за децата от липсата на контакт с майката. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да извърши преценката си за това на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права единствено на базата на задълбочена съпоставка на всички съотнесени в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към децата, на изразената му готовност да живее с децата (не само като заявление, но и като реално предприети действия за това), изследвайки към кого от двамата родители в по‑голяма степен децата са привързани, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки за децата лица, на които при нужда може да разчита, съобразява социалната среда, в която предстои да живеят децата след развода (включително бит, нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица), жилищно‑битовите му условия на живот, финансовите възможности, начина на живот, както и да съобрази пола и възрастта на децата. Това не било направено и следвало да се извърши цялостна преценка на интереса на децата, въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства при решаване на спора за родителски права, като приоритет имал интересът на децата. Децата имали интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, кото с оглед възрастта, пола и степента на развитието им бил по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като личности. Излагат се съображения, че въззивният съд не се бил произнесъл според най-добрия интерес на децата съгласно § 1, т. 5 от ДРЗЗДет, с оглед опасността или вредата, която била причинена досега или имало вероятност за им бъде причинена, като бил оставил без последици и конкретни мерки експертното мнение и това на социалната служба за рисковете относно психоемоционалното им състояние, ако комуникацията между родителите не се възстановявал и те продължавали да въвличат детето в своя личностен конфликт, както и предложените от тях насоки за справяне с проблема. Съдебното решение следвало изрично да посочва всички фактически обстоятелства относно децата, елементите, които били счетени за имащи отношение към оценката на най-добрия им интерес, съдържанието на елементите в конкретния случай и как те били претеглени, за да се определял най-добрия интерес на децата. Родителското отчуждение пряко накърнявало правата на децата. Засегнато било по-специално правото им да бъдат отглеждани и възпитавани от двамата си родители и да имат лична връзка с всеки от тях. ВКС приемал, че при определянето на режима относно родителските права, съдът бил длъжен да съобрази факта на родителското отчуждение, като по своя начин вземе мерки за неговото преодоляване. В своето решение въззивният съд не бил обсъдил пълно и всестранно всички факти и доказателства релевантни за спора, като не бил мотивирал извода до който бил стигнал, което водело до очевидна неправилност и била предпоставка за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Освен това въззивният съд бил разрешил въпросът за предоставянето упражняването на родителските права в интерес на децата, в противоречие с т. 2 от ППВС № 1/12.11.1974 година по гр. д. № 3/1974 година, решение № 385/23.01.2014 година, постановено по гр. д. № 2537/2013 година, решение № 54/16.02.2015 година, постановено по гр. д. № 5475/2014 година и решение № 39/09.03.2918 година, постановено по гр. д. № 3857/2017 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Също така се твърди и противоречие с решение № 253/15.02.2019 година, постановено по гр. д. № 5011/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. относно задължението на съда изрично да посочва всички фактически обстоятелства относно детето, елементите, които са счетени за имащи отношение към оценката на най-добрия му интерес, съдържанието на елементите в конкретния случай и как те са претеглени, за да се определи най-добрия интерес на детето, както и с решение № 526/06.03.2014 година, постановено по гр. д. № 248/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. по отношение на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. С оглед на тези твърдения се иска допускането на въззивното решение на Окръжен съд Плевен до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Наред с горното е поискано обжалваното решение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационна инстанция и по въпросите за това:

1. поведението на родител, който чрез манипулация, негативни внушения или целенасочено отчуждаване влияе върху отношението на децата към другия родител и ограничава нормалната връзка между тях, както и как се защитава интереса на децата в този случай и какви са задълженията на съда за защита на интереса на децата при установяване на подобно поведение?;

2. следва ли съдът при наличие на данни за родителско отчуждение и емоционално влияние върху децата да приеме заявеното от него предпочитание като определящо при упражняване на родителските права, без да установи автентичността на тази воля и възможността тя да е резултат от манипулация?;

3. при наличие на установено родителско отчуждение и данни за манипулация на децата от страна на единия родител, следва ли децата да бъдат предоставени за отглеждане именно на този родител, и не води ли такова решение до задълбочаване на емоционалното отчуждение, трайно прекъсване на връзката с другия родител и нарушаване на принципа за най-добрия интерес на детето? и

4. при неизясненост на делото от фактическа страна и с оглед най-добрия интерес на детето, длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, касаещи родителския капацитет, отговорността и възможностите на всеки от родителите, с оглед противоречие на въззивното решение с т. 3 от ТР № 119.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС?..

Първата група въпроси, с които се иска допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не обуславят същото. При постановяването на решението съставът на въззивният съд се е съобразил с установената практика, че при за определяне на мерките за родителските права са от значение и следва да бъдат взети предвид изброените в с т. 2 от ППВС № 1/12.11.1974 година по гр. д. № 3/1974 година обстоятелства, които след приемането на действащия към момента СК са нормативно закрепени в чл. 59, ал. 4 от СК, като прецени всички тях, с оглед на интересите на децата, включително и социалното обкръжени на двамата родители. Тези обстоятелства не са изчерпателно изброени, като съдът може и е длъжен да вземе предвид и всички други обстоятелства, които са установени по делото и са от значение за упражняването на родителските права. При това преценката на са съда трябва да бъде извършена въз основа на всички обстоятелства в тяхната съвкупност, а не само на някои от тях, като се има предвид и това, че изброяването им не е изчерпателно, а примерно и трябва да бъде извършвана с оглед на най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 от ЗЗДет. Съставът на Окръжен съд Плевен е обсъдил всички посочени в чл. 59, ал. 4 от СК и с т. 2 от ППВС № 1/12.11.1974 година по гр. д. № 3/1974 година обстоятелства, като е посочил какво приема по отношение на тях и кой от родителите има предимство пред другия, с оглед на обстоятелствата, като ги е преценявал и с оглед интересите на децата. В конкретния случай съдебният състав дори е посочил, че Г. Б. е по пригодния родител за отглеждането и възпитанието на децата, но родителските права са предоставени на бащата, с оглед на това, че живеят при него, а между тях и майката е налице синдром на родителско отчуждение. Прието е, че това е в интерес на децата, с оглед вредите, които биха претърпели от моменталното им преместване в непозната среда и при родител, с който нямат изградена силна емоционална връзка. Бащата е предпочетен именно с цел избягване на тези вреди и то до изграждане на връзка между майката и децата.

По отношение на поставените по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК въпроси, то следва да се посочи, че четвъртият от тях не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Плевен до касационно обжалване, тъй като отговорът на същия се съдържа в т. 1 от ТР № 119.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, съгласно която в случаите когато въззивният съд служебно следи за интереса на страната, той не е ограничен от наведените във въззивната жалба и отговора на същата оплаквания и твърдения, поради което може и служебно да събира доказателствата по т. 3 от ТР, дори и да не е налице оплакване от страна в тази насока. В случая обаче самата Г. Б. не е посочила, че делото е останало неизяснено с оглед на несъбрани от въззивния съд доказателства. Вторият от въпросите също не обуславя допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като въззивният съд не е приел за определящо желанието на децата, на кой от двамата родители да бъде предоставено упражняването на родителските права, а е преценявал всички факти и обстоятелства от значение за това, като определящ е бил именно най-добрия резултат на децата, доколкото с предоставянето на родителските права на бащата е целено избягването на вредите, които децата биха претърпели при моменталното преместване в непозната обстановка и при родител с който не са изградили стабилна емоционална връзка. Останалите два въпроса също не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Както е прието в решение № 205/02.04.2024 година, постановено по гр. д. № 3969/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., което се позовава на посочено в решение № 111/28.05.2018 година, постановено по гр. д. № 4185/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК при наличие на данни по делото за родителско отчуждение, съдът не може да постанови решение по мерките относно упражняването на родителките права и личните отношения на детето с другия родител, без да изслуша вещо лице-психолог. Изслушването на експертиза в тези случаи е наложително, тъй като действителното състояние на детето не може да бъде установено без помощта на експерт по детска психология, който да извърши личен преглед на детето и разговаря с родителите и другите лица, които полагат грижи за детето. Съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода производството по делото, особено ако такива мерки са предприети в друго производство или са препоръчани от експерта и съдът ги намира полезни. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени. Само по себе си наличието на синдрома на родителско отчуждение по отношение на един от родителите не обуславя предоставянето на родителските права върху детето на този родител, а следва да се преценява с оглед на всички обстоятелства, имащи значение за предоставянето на тези права. В случая решаващият съд е съобразил отношенията между двамата родители., като ги е преценявал в съвкупност с всички останали, установени по делото, обстоятелства имащи значене за предоставянето на родителските права, като е извършил преценката и с оглед най-добрия интерес на детето (определение № 390/13.05.2021 година, постановено по гр. д. № 3808/2020 година).

С оглед твърденията в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Б. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Г. Б. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Плевен.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 335/28.07.2025 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 349/2025 година, по подадената срещу него от Г. Б. касационна жалба с вх. № 10 441/23.09.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото Г. Б. ще трябва да заплати на М. Б. Н. сумата от 766.94 €, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение