Определение № 50228 от 12.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3588/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Иван П., против въззивното решение № 135 от 29 юли 2022 г., постановено по в.гр.д. № 154/2022 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, в частта му, с която се потвърждава решение № 143 от 8 февруари 2022 г., постановено по гр.д. № 2445/2021 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, за осъждане Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Г. Б. Д. сумата от 12000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва от 24.09.2018 г. до окончателното плащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че присъденото обезщетение на претърпените неимуществени вреди е прекомерно завишено и не съответства на размера на обезщетението, присъждано при аналогични случаи. Твърди се, че при постановяване на решението си въззивната инстанция дължи обсъждане на конкретни съдебни актове, постановени по сходни правни спорове. В обжалвания акт не бил съобразен средният размер на дължимото обезщетение, определян от ВКС, което водело до степен на значителен дисбаланс и не могло да се приеме за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че наказателното производство срещу Д. е продължило по-малко от 3 години; обвинен е само в едно престъпление; наложена е най-леката мярка за неотклонение, която не му е пречила и многократно е напускал пределите на страната; Д. не е задържан по време на наказателното производство. Посочени са редица решения и определения, за които се твърди, че са постановени по сходни производства на процесното, като се поддържа, че в практиката си ВКС определя по-нисък размер на обезщетение - в рамките на до 10000 лева при значително по-тежко въздействие върху личността на незаконно обвиненото лице. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът Г. Б. Д., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. Х., в отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. За да постанови решението си, въззивният съд приема, че с постановление от 19.09.2013 г. по пр.пр. № 3089/13 г. е образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, а на 03.01.2014 г. Д. е разпитан като свидетел по д.п. № 590/13 г. от разследващ полицай, като са взети образци от подписа му и от ръкописни текстове за сравнително изследване; на 27.03.2015 г. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, извършено от него в периода 20 - 21.02.2007 г. в [населено място], в съучастие със съпругата му С. С. Д., като съизвършител, с цел да набави за себе си и за другиго – С. Д., имотна облага, като е възбудил и поддържал заблуждение у П. З. Т., че недвижимите имоти, предмет на предварителен договор за покупко-продажба от 21.07.2007 г., няма да бъдат обременени от продавачите по договора Г. и С. Д. с ипотека и че същите ще бъдат прехвърлени по нотариален ред на купувача по договора – В. П. Т., в срок от 18 дни от подписването му, с което е причинил на В. Т. имотна вреда в размер на 50000 евро; заедно с привличането му като обвиняем спрямо Д. е взета и мярка за неотклонение „подписка“; на 03.06.2015 г. отново е призован, за което се наложило да взема неплатен отпуск за пътуване до Пловдив за предявяване на разследването. На 28.03.2016 г. е внесен обвинителен акт в Районен съд Пловдив, по който било образувано н.о.х.д. № 1991/16 г., по което са проведени 10 открити съдебни заседания, което наложило множество пътувания до България и промяна на работното място на Д., тъй като работодателите му не допускали чести отсъствия; на 12.04.2017 г. е постановена присъда, с която Д. бил признат за виновен и му било наложено наказание 1 година лишаване от свобода с 3 години изпитателен срок, и е уважен и предявеният срещу него и съпругата му граждански иск за заплащане на гражданския ищец В. Т. сумата от 97791,50 лева. По подадената от Д. и съпругата му жалба срещу присъдата, е образувано в.н.о.х.д. № 1943/2017 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, по което са проведени 4 открити съдебни заседания, а на 08.02.2018 г. е постановена присъда № 16, с която Д. и съпругата му са изцяло оправдани по повдигнатите им и поддържани обвинения; присъдата е обжалвана пред Върховния касационен съд, като по образуваното дело е проведено едно открито съдебно заседание и с решение № 142 от 10.09.2018 г., присъдата е потвърдена изцяло в гражданската ѝ част. В мотивите на решението е прието, че доколкото гражданският ищец не е встъпил в процеса като частен обвинител, то същият не може да атакува съдебния акт в наказателната му част, поради което и тъй като от прокуратурата не е подаден съответен протест, то актът е влязъл в сила в наказателната си част. Въз основа доказателствата по делото е прието, че Г. Д. е търпял неимуществени вреди, свързани с незаконното обвинение, след повдигане на обвинението. Според свидетелските показания на съпругата му С. Д., след първото явяване по следственото дело съпругът ѝ не излязъл 2-3 дни от стаята, нямал желание да се храни, което наложило помощ от психиатър, но предписаните лекарства не помогнали, той продължил да получава пристъпи и имал нежелание за социални контакти; състоянието му се влошило, когато разбрал за осъдителната присъда на районния съд, вследствие на което започнал да получава паник атаки, да се задушава, и това наложило отново да се обърне към психиатър; при паник атаките се получавали и стомашни проблеми, които продължавали дълго време след оправдателната присъда; свидетелката сочи, че Д. имал личен бизнес, но след започване на наказателното производство се принудил да преустанови своята дейност и да започне работа като магазинер към фабриката, от която до тогава вземал стока; имало случаи, в които Д. не се чувствал добре и се налагало да бъде заместван на работното място; в съдебната фаза на наказателното производство Д. бил в тежко състояние, обаждал се ежеседмично на своя адвокат, като преди открито съдебно заседание му давал сведение относно това дали е преминал границата успешно, тъй като имал сериозно притеснение, че при някое от преминаванията двамата със съпругата му ще бъдат арестувани. Св. В. споделя за случаи на припадъци на Д., като вторият път бил след научаване за осъдителната присъда, което наложило търсенето на спешна медицинска помощ. Защитникът на ищеца в наказателното производство, разпитан като свидетел, дава сведения, че Д. и съпругата му влезли в словесен конфликт относно това един от двамата да поеме вината за извършеното престъпление, защото било недопустимо цялото семейство да бъде осъдено. Предвид изложеното, въззивният съд приема, че Д. е бил в състояние на депресивност, тревожност, съмнения по време на наказателното производство, и са му причинени душевни терзания, неудобства, било накърнено доброто му име, което довело до променен ритъм на живот. Отречено е да е доказано, че в причинна връзка с неоснователно повдигнатото обвинение у Д. са възникнали здравословни проблеми, както и че се влошили отношенията в семейството му. При тези данни се приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. При определяне на размера на дължимото обезщетение са отчетени характерът и тежестта на повдигнатото обвинение – тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление; взетата по отношение на Д. най-лека мярка за неотклонение; липсата на задържане по ЗМВР или от прокуратурата; продължителността от почти 3 години на наказателния процес срещу незаконно обвинено лице; липсата на доказателства за каквито и да са публикации в медийното пространство; неголямата степен и интензитет, с който честта и достойнството са накърнени – не повече от обичайното. Проявата на психични състояния извън нормалните е счетена като резултат най-вече от по-лабилната му психика и недоверие в съдебната система, а не толкова на незаконосъобразно повдигнатите му обвинения; не са назначавани медицински и психиатрични експертизи, които да доказват вреди над обичайните причинени от незаконно обвинение; не се установява причинна връзка между незаконното обвинение и промяната в работата на Д., както и случилото се да е станало причина за изолирането му от семейство и приятели – отношенията им били добри. За неотносими са приети твърденията за понесени имуществени вреди вследствие на броя пътувания, ползване на хотели и други материални разходи в течение на наказателното производство, тъй като предмет на разглеждане в процеса са само претърпените неимуществени вреди. По тези съображения въззивният съд заключава, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 12000 лева. Касационният съд приема, че поставените от Прокуратурата на Република България въпроси не обуславят допускането на касационното обжалване. Първият въпрос на прокуратурата е дали при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ въззивният съд е задължен да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди. Касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие т. 11 от ППВС № 4/1968 г., и с постановените от ВКС по реда на чл. 290 ГПК решение № 302 по гр.д. № 78/2011 г., III г.о., и решение № 321 по гр.д. 2516/2014 г., IV г.о. Не се констатира отклонение от постановките на соченото постановление, както и от цитираната практика на касационния съд. В изброените решения, основавайки се на постановките на задължителната съдебна практика, се приема, че при определяне на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите си съдът следва да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Противно на твърдението на касатора, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване и въз основа на кои доказателства, като изрично посочва кои от твърдените от ищеца такива не възприема. Отчетени са тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, взетата по отношение на ищеца най-лека мярка за неотклонение, отражението на повдигнатото обвинение върху личния му живот, върху психиката и здравословното му състояние, засягането на доброто му име в обществото, икономическите условия в страната и жизненият стандарт на населението за процесния период. Извършвайки съвкупна преценка на всички релевантни за случая обстоятелства, въззивният съд е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в завишен размер, като са изложени подробни съображения относно обстоятелствата, обуславящи по-нисък размер на обезщетението, а именно – липсата на медийно отразяване на случая, липсата на данни за отражение на наказателното производство върху професионалната му реализация, доколкото не се доказва осъществяването на собствен бизнес, тъй като ищецът в исковата си молба твърди, че в началото на наказателното производство е бил пред угрозата да бъде уволнен като управител на магазин; липсата на влошаване на връзките със семейство и приятели, както и не е установена безспорно причинна връзка между нарушенията в здравословното му състояние и наказателното производство. Ето защо въпросът не налага допускане на касационното обжалване. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Твърди се, че въззивният съд е допуснал противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС, изразени в т. 11 от ППВС № 4/1968 г., решение № 480 по гр.д. № 85/2012 г., ІV г. о., решение № 832 по гр.д. № 593/2010 г., ІV г. о, решение № 53 по гр.д. № 3528/2018 г., III г.о., решение № 30 по гр.д. № 2300/2021 г., III г.о., решение № 154 по гр.д. № 319/2019 г., III г.о. Според касатора, въззивният съд не е направил сравнение между процесния случай и аналогична съдебна практика, като в посочените решения се присъжда занижен размер на обезщетение за неимуществени вреди при по-тежко въздействие върху личността на незаконно обвиненото лице. Цитираните по-горе решения на ВКС не дават съпоставима с настоящия случай фактическа обстановка, от която да би могло да се достигне до извода, че неправилно е приложен критерият за справедливо овъзмездяване на претърпените вреди. Съответните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от конкретния индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. По поставения въпрос в трайната съдебна практика, включително в цитираните от касатора съдебни актове, се приема, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения. Унификация и изравняване е невъзможно да бъдат постигнати. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване. Същият подход е възприет и в обжалваното решение. Ето защо и по този въпрос не се налага допускане на касационното обжалване. При този изход на спора е основателно искането за присъждане на сторени разноски, които са в размер на 890 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,