Определение № 339 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 782/2020 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. С решение № 315 от 30.09.2019 г., постановено по въззивно гр. д. № 344/2019 г. на Русенския окръжен съд е потвърдено решение № 207 от 12.02.2019 г. по гр. д. № 4659/2017 г. на Русенския районен съд, допълнено с решение от 08.04.2019 г., в частите, с които са уважени предявените от „Бъзовски“ ООД, гр. Русе срещу „Европартньори“ ООД, гр. Русе искове с правно основание чл.108 ЗС, като е признато за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на следните недвижими имоти: офис № 2, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.5554.1.27 по кадастралната карта на гр. Русе, на партерен етаж на жилищна сграда № 1, находяща се в поземлен имот с идентификатор 63427.2.5554, с площ 46,44 кв. м., прилежащи части 2,608 % ид. ч. от общите части на сградата и офис № 3, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.5554.1.28 по кадастралната карта на гр. Русе, на партерен етаж на жилищна сграда № 1, находяща се в поземлен имот с идентификатор 63427.2.5554, с площ 60,11 кв. м., прилежащи части 3,241 % ид. ч. от общите части на сградата и ответното дружество е осъдено да предаде владението върху същите. На основание чл.59 ЗЗД „Европартньори“ ООД е осъдено да заплати на „Бъзовски“ ООД обезщетения за лишаване от ползване на процесните имоти, както следва: сумата 3 902,43 лв. – обезщетение за ползване на офис № 2 за периода 01.05.2016 г. – 30.06.2017 г., сумата 5 051,15 лв. – обезщетение за ползване на офис № 3 и сумата 2 389,86 лв. – обезщетение за ползване на офис № 4 за същия период, заедно със законната лихва, считано от 11.07.2017 г. до окончателното им изплащане. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. Д. С., като пълномощник на ответника. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл.283 ГПК. Поддържат се и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. В изложението са поставени следните процесуалноправни и материалноправни правни въпроси: 1. когато фактически изградените обекти, за които е учредено право на строеж, са с отклонения в площта, следва ли да се приеме, че не е налице невъзможен предмет по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД; сочи се противоречие с решение № 64/08.03.2012 г. по гр. д. № 820/2011 г. на трето г. о., решение № 93/06.04.2012 г. по гр. д. № 1548/2010 г. на четвърто г. о. и ТР № 3/28.06.2016 г. по т. д. № 3/2014 г. на ОСГК; 2. допустимо ли е изменението в обема на правото на строеж да бъде извършено въз основа на конклудентни действия за съгласие; поддържа се противоречие с решение № 118/16.11.2016 г. по гр. д. № 766/2016 г. на второ г. о. и решение № 648/29.06.2011 г. по гр. д. № 915/2009 г. на първо г. о.; 3. длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства в съвкупност и поотделно или само част от тях, както и трябва ли да изложи мотиви защо ги кредитира, съответно не ги взема предвид; сочи се противоречие с решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на второ т. о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на второ т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на второ т. о.; решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на второ т. о. и решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на второ т. о.; 4. длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към правния спор доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; може ли съдът да основе решението си само на част от избрани от него доказателства, да ги цени избирателно, без да обсъди останалите доказателства и изложи съображения защо ги приема за недостоверни; поддържа се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на четвърто г. о.; 5. следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на правнорелевантните факти при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството /представя се като съдебна практика решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на първо т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на второ т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на първо т. о./. Ответникът по касация, чрез процесуалния си представител, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Производството е образувано по предявен иск за ревандикация на процесните обекти. Ищецът е изложил твърдения, че на 07.11.2007 г. ответното дружество му е учредило право на строеж за изграждане на офисите. Сградата, в която се намират същите, е била завършена през 2009 г. Същите не са му били предадени, като на 01.05.2016 г. ответникът е предоставил ползването им под наем на трети лица. Ответникът е оспорил исковете. Посочил е, че реално изградените обекти не съответстват на описаните в нотариален акт № 166/2007 г. /по граници, входни врати, конфигурация и ситуиране на стените, застроени площи, което е довело и до промяна в прилежащите идеални части от общите части на сградата и дворното място/. Актът за въвеждане на сградата в експлоатация не удостоверява годността на строежа, съответно възможността да възникне годен обект на собственост. С договор за покупко-продажба на право на строеж и идеални части от терен, сключен с нотариален акт № 166/07.11.2007 г., „Европартньори“ ООД, в качеството си на съсобственик на УПИ IV-1991, 1992 в кв.427 по плана на гр. Русе, и като едноличен собственик на правото на строеж за индивидуално обособени недвижими имоти по правилата на етажната собственост, е учредило /продало/ на „Бъзовски“ ООД право на строеж за изграждане на следните обекти: офис № 2, на партерен етаж на жилищна сграда, с площ 46,44 кв. м., заедно с 2,608 % ид. ч. от общите части на сградата и дворното място, равняващи се на 12,02 кв. м., офис № 3, на партерен етаж на жилищна сграда, с площ 60,11 кв. м., заедно с 3,241 % ид. ч. от общите части на сградата и дворното място, равняващи се на 14,94 кв. м. и офис № 4, на същия етаж, с площ 28,44 кв. м., с 1,629 % ид. ч. от общите части на сградата и дворното място, срещу задължението на дружеството да заплати цена в размер на 40 000 лв. Между страните е бил сключен и предварителен договор от 23.07.2007 г., по силата на който „Европартньори“ ООД се е задължило да построи до месец октомври 2008 г. и да продаде на „Бъзовски“ ООД процесните офиси. Сградата, в която се намират офисите, е с удостоверена степен на завършеност „груб строеж“ на 19.11.2007 г. /удостоверение по чл.181, ал.2 ЗУТ/, според което на тази дата е съставен акт – образец 14 за приемане конструкцията на сградата. На 25.11.2008 г. е издаден акт за установяване годността за приемане на строежа, включително и от представители на ответното дружество като изпълнител, според който строежът е в съответствие с одобрените инвестиционни проекти и заверената екзекутивна документация. По делото е установено, че площта на офис № 2 реално се е увеличила с 0,55 кв. м. /увеличила се е за сметка на офис № 1 с 1,76 кв. м. и се е намалила поради изправяне на калкана с 1,21 кв. м./, площта на офис № 2 реално е намалена с 4,19 кв. м. от изправянето на чупките /по калкан с 0,97 кв. м. и към офис № 4 с 3,22 кв. м./, площта на офис № 4 реално се е увеличила с 0,98 кв. м. /с 3,22 кв. м. от офис № 3 и се е намалила с 2,24 кв. м. с отделянето на обща тоалетна/. Предверието към офис № 4 е променено в обща тоалетна за офис № 2 и офис № 3 с вход откъм коридора, променен са местата и размерите на прозорци и врати. Реалната промяна в новата площ на общите части спрямо проектната площ е по-малко от по-малко от 1 кв. м. /плюс 0,94 кв. м./. В обжалваното въззивно решение е прието, че страните са сключили валиден договор за учредяване /прехвърляне/ на право на строеж върху процесните обекти, което след изграждане на сградата в груб строеж и в частност на съответните обекти /19.11.2007 г./ се е трансформирало в право на собственост върху тях. По въведеното възражение от жалбоподателя – ответник за нищожност на договора за учредяване на право на строеж поради невъзможен предмет, е прието, че правото на строеж съгласно чл.181, ал.1 ЗУТ може да бъде предмет на прехвърлителна сделка до завършване на сградата в груб строеж. Този момент е установен с акт-образец № 14 на общинската администрация и единствено същият е от значение за преценката на завършеността на сградата. Въз основа на анализиране на заключението на техническата експертиза е посочено също така, че процесните офиси не са изградени извън обема на уговореното. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по така формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси, с които е обосновано приложното поле на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК. Поставеният първи въпрос в изложението не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Решаващите изводи на съда са в съответствие с установената съдебна практика, според която актът на общинската администрация за установяване степента на завършеност на строителството в груб строеж, е меродавният момент, даващ и отговор на въпроса доколко правото на строеж е реализирано в обекти, годен обект на прехвърлителна сделка, съгласно чл.181, ал.1 ЗУТ. Според чл.1, ал.4 от Наредба № 3/31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, съставените и оформените съгласно изискванията на този подзаконов нормативен акт актове, имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започването, изпълнението и въвеждането в експлоатация /приемането/ на строежа. В цитирания смисъл е решение № 37/16.07.2015 г. по гр. д. № 6418/2014 г. на ВКС, второ г. о. В приложеното решение № 64/08.03.2012 г. по гр. д. № 820/2011 г. на ВКС, трето г. о., е прието, че не е налице частична невъзможност на предмета на договор за строителство на части от общите части на сградата, ако размерът на площта на възложената за изпълнение част от общите части на сградата надхвърля размера на идеалните части от общите части на сградата, за които възложителят притежава право на строеж. За съответната разлика, сделката не е нищожна на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, поради невъзможност на предмета. Цитираното тълкувателно решение № 3/28.06.2016 г. по т. д. № 3/2014 г. на ОСГК не е относимо към настоящата хипотеза. Вторият въпрос също не може да обуслови достъп до касационен контрол. Обуславящият извод е, че процесните офиси не са изградени извън обема на уговореното, като съществуващите отклонения не са съществени. Преценката дали построеното е в рамките на правото на строеж е извършена именно въз основа на договора, както е прието в решение № 118/16.11.2016 г. по гр. д. № 766/2016 г. на второ г. о. В случая не се касае за построено извън тези рамки и имащо характеристики на самостоятелен обект, за да се придобие по приращение от собственика на терена. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси /трети, четвърти и пети/ са свързани със задължението на възззивния съд да обсъди доказателствата и доводите на страните. В съответствие с приложената съдебна практика, свързана с това задължение, той е обсъдил подробно както доказателствата по делото, така и възраженията на касатора и въведените от него доводи, като е изложил подробни аргументи за тяхната неоснователност. Анализирал е оплакванията във въззивната жалба, като е изложил аргументи защо не ги възприема. В обобщение, поставените в касационната жалба въпроси, обуславящи за конкретния изход на делото, са разрешени в обжалваното въззивно решение в пълно съответствие с установената съдебна практика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК предвид наличието на трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, установима от неговото съдържание. Същата е обоснована с придобиване от суперфициаря на различен размер идеални части от общите части на сградата и дворното място, което не може да обуслови различен извод по предявените искове за ревандикация. Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати направените разноски в настоящото производство от ответника по касация, които възлизат на 600 лв. /за адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.