Определение № 311 от 06.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1345/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение №1797 от 30.11.2021г. по гр.д. № 1895/2021г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 198 от 09.04.2021г. по гр.д.№ 10895/2020г. на Варненски районен съд и е постановено ново за отхвърляне на предявения от Д. Т. Д. против Община Варна установителен иск за собственост на поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], район П., СО “Д. “, с площ 1688 кв.м, при посочени съседи, на основание давностно владение с начало 2000г.

Касационната жалба е подадена от ищеца Д. Т. Д.. Твърди се неправилност на решението поради нарушаване на материалния закон и необоснованост. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се поставят правните въпроси: 1/длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото; 2/ определящи ли са в свидетелските показания точната площ и съседите на един имот при установяване факта и продължителността на владението с оглед придобиването на имота по давност. Твърди се, че въпросите са съществени и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В касационната жалба се поддържа и че решението страда от очевидна неправилност - мотивировката му драстично нарушава правилата на логиката.

Ответникът по жалбата Община Варна не е представил писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по установителен иск за собственост на поземлен имот, намиращ се в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ - в селищно образувание, основан на придобивна давност, считано от 2000г. Ищецът Д. Д. твърди, че имотът е владян от баща му Т. Д., а след 2019г. от него самия, като имотът е ограден, има трайно обозначени граници и владението е било необезпокоявано. При опит да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка ищецът установил, че общината е съставила акт за общинска собственост. Ответникът Община Варна е оспорил иска с твърдение, че имотът е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, но не е заявен за възстановяване, върху него не е предоставяно право на ползване, при което е налице хипотезата на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ и същият е общинска собственост от влизане в сила на ПНИ. Поддържа, че придобивна давност не е могла да тече поради спирането й с мораториума по §1 ДР ЗС.

От фактическа страна съдът е приел за установено, че претендирания от ищеца имот, индивидуализиран по кадастралната карта, съответства на имот № по ПНИ на СО “Д. “, одобрен през 2002г., с площ 1688 кв.м. и е записан на неидентифициран собственик. Вещото лице сочи, че за първи път имотът е нанесен именно в ПНИ и за него няма данни по предходни планове - КП на местността от 1989г.; по плана на ползвателите към ПНИ имотът не е нанесен, части от него попадат в имот № записан на С. Д. и в имот № ** записан на неидентифициран собственик. Преди колективизацията имотът е бил земеделска земя в територията на ТКЗС К.; за него не са предявени реституционни претенции; няма как да е предоставян за ползване, защото е формиран за първи път едва с разработването на ПНИ. Съставеният през 2019г. акт за частна общинска собственост е на основание чл.2, ал. 1, т. 7 от ЗОбС. По Общия устройствен план на В. имотът попада в зона с отреждане “Жм2“ - жилищна зона с ниско застрояване и други специфични условия. При огледа вещото лице установява, че имотът е ограден с мрежа с бетонови колове, изоран е и в него има поставен фургон.

Разпитаните двама свидетели на ищеца са съседи на друг негов имот - в местн. “Т.“. Те сочат, че баща му обработвал имот по посока К., вдясно от пътя; не могат да кажат име на местност; това било след 1995г.; имотът е ограден с мрежа с колове и има постройка (барака) в него. В имота бащата на ищеца засаждал люцерна или овес, за да храни конете си; мястото е от около декар и 100 квадрата, близо до телевизионната кула; свидетелите са ходили да помагат за обработката на земята и прибиране на сено, но не могат да уточнят колко често и кога за последно.

При тези данни въззивният съд е намерил иска за неоснователен. Посочил е, че в тежест на ищеца е да докаже упражнявана фактическа власт върху имота необезпокоявано и без прекъсване повече от 10 години. Това не е сторено по делото. Свидетелите имат бегли и абстрактни впечатления за имота, че се намира някъде по пътя към [населено място], не сочат по-конкретни индивидуализиращи белези - граници, имена на съседи, име на местност, по-точно местоположение. Твърде неточни са и твърденията за площта на имота, който според ищеца и скицата е от 1688 кв.м., а свидетелят С. говори за 1100 кв.м. Свидетелите твърдят, че са ходили да помагат на бащата на ищеца, но не е ясно кога, през какви интервали; свидетелят А. е посещавал имота за първи път преди 10 години, а свидетелят С. преди 15 години. Дори да се приеме, че оттогава датира владение, то не следва извод, че е продължило повече от десет години непрекъснато и необезпокоявано. В обобщение съдът е намерил за недоказано, че ищецът и неговия наследодател са упражнявали фактическа валст именно върху процесния имот и че тя е била непрекъсната от 2000г. насам. Затова е отхвърлил иска.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива не са налице.

Първият правен въпрос, поставен от касатора, е за задължението на въззивния съд като инстанция по същество да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото. Оплакването е, че съдът се е мотивирал само със свидетелските показания, а е пренебрегнал писмените доказателства и и експертизата. От една страна, този въпрос не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по смисъла на това основание, разяснен в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК, т.4, тъй като по него съществува изобилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. От друга страна, съдът в случая е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства, но доколкото фактът на владението се доказва единствено със свидетелските показания, е намерил, че тези показания са неконкретни и недостатъчни да установят владението върху процесния имот, продължителността му и всички негови характеристики, необходими за придобиване на недвижимия имот по давност. Писмените доказателства и експертизата, събрани по делото, не могат да служат като доказателства за владението, което е фактическо състояние, от тях биха могли да се черпят само индиции за осъществявано владение, но в конкретните доказателства по делото такива данни липсват - имотът не е записан на наследодателя на ищеца в никой план за имота. Поради това този въпрос не е в състояние да обуслови достъп до касационен контрал.

Вторият правен въпрос е дали точната площ и съседите на един имот, посочени в свидетелските показания, са определящи за установяване факта и продължителността на владението с оглед придобиването на имота по давност. Така формулиран, въпросът не е обуславящ за изхода на спора. Съдът не е приел, че точната площ и съседите са определящи в свидетелските показания, а че за доказване на владението и придобиването по давност е необходимо имотът да е индивидуализиран с неговите съществени белези, които го отграничават от другите имоти. Във връзка с това, обсъждайки събраните гласни доказателства е счел, че те не установяват владение върху спорния имот, защото свидетелите не са в състояние да идентифицират имота като посочат индивидуализиращите му белези каквито са местност, точно местоположение, съседи и площ. Така че, съдът е подложил свидетелските показания на преценка по свое вътрешно убеждение и е направил извод, че поради твърде беглия си, абстрактен и откъслечен характер, те не са в състояние да установят упражнявана фактическа власт върху конкретния имот непрекъснато повече от десет години. И тъй като други доказателства за това обстоятелство не са събрани, то в съответствие с правилата за доказателствената тежест, ищецът следва да понесе отхвърлянето на иска. Вярно е твърдението на касатора, че свидетелите не са длъжни да сочат точна площ на поземления имот, нито имената на всички съседи, но в крайна сметка от показанията им трябва да е възможно еднозначно и несъмнено индивидуализиране на имота. Именно такова липсва в случая. Така че, този въпрос всъщност опира до предходния - за преценката на доказателствата, а както бе посочено такава е извършена от въззивния съд в съответствие със закона и практиката.

Не могат да бъдат споделени и доводите за очевидна неправилност на обжалвания акт. Развитите от съда съображения, макар и немногословни, са в съответствие с правилата на логиката. Не се съзира от прочита на решението някакво нарушение на общи правни принципи или прилагане на закона в неговия противоположен смисъл.

Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.