Определение № 2386 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3503/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№11867/24.07.2025г. на [община], представлявана от кмета Б., чрез юрк. К., срещу решение №329/19.06.2025г., постановено по в. гр. д. №111/2025г. на Благоевградския окръжен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от И. В. Ч., Н. В. В. и Я. В. И. срещу [община] искове по чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост върху 1/3 ид.ч. за всеки от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], общ. Б., целият с площ от 1338 кв.м. Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е съобразил всички факти и обстоятелства, както и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, игнорирал е част от тях, а други неправилно е преценил, като не е обсъдил защитните доводи на въззивника, в резултат на което е достигнал до необоснован извод относно наличието на елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС. Моли обжалваното решение да бъде отменено, и на негово място бъде постановено друго, с което предявените срещу общината положителни установителни искове за собственост бъдат отхвърлени като неоснователни. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, предл.3 ГПК за касационно обжалване по следните формулирани въпроси:

1."Длъжна ли е въззивната инстанция да извърши преценка на всички факти и доказателства, събрани по делото, поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви относно това защо смята част от тях за установени, а други за неустановени?";

2."За да се приеме, че даден имот е бил държавен, респективно общински, достатъчен ли е фактът, че е бил част от ДЗС/ТКЗС/АПК? Когато има договор за отстъпено право на строеж от ДЗС/ТКЗС/АПК, може ли да се приеме, че имотът върху който е отстъпено правото на строеж е държавна собственост?";

3."Допустимо ли е за лице, което не може да се легитимира като собственик /или негов правоприемник/ с признато или възстановено право на собственост върху имота или ползвател /или негов правоприемник/, чието право на ползване да се е трансформирало в право на собственост на същия, да претендира възможност за придобиване на имот по давност?";

4. „Когато става въпрос за установено държане на имот, съдът длъжен ли е да изясни как държането се трансформира във владение и да мотивира изводите си чрез доказателства, събрани по делото?“

5."Длъжен ли е съдът, с оглед правилното решаване на спора и липсата на доказателства за изясняване на фактическата обстановка, да назначи съдебно-техническа експертиза или да даде наставления/насоки на страните да уточнят, конкретизират и допълнят фактическата обстановка?".

По първия въпрос жалбоподателят счита, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2001г. по тълк. д. №1/2000г. на ВКС, ОСГК, ТР №1/2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №24/28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г. на ВКС, решение №618/23.10.2024г. по гр. дело №4328/2023г. на ВКС, решение №210/14.12.2023г. по гр. дело №4866/2022г. на ВКС, решение №554/08.02.2012г. по гр. дело №1163/2010г. на ВКС, решение №175/11.07.2012г. по гр. дело №1855/2010г. на ВКС, решение №141/11.10.2019г. по гр. дело №3719/2018г. на ВКС. Във връзка с приложението на ЗСПЗЗ за общинските имоти и института на давността, се твърди противоречие със следната практика на ВКС: ТР №1/06.08.2012 г. по тълк. д. №1/2012г. на ВКС, ОСГК, решение №1126/06.10.2008г. по гр. д. №3625/2007г. на ВКС, решение №50207/12.10.2022г. по гр. д. №1286/2022г. на ВКС, решение №212/06.02.2017г. по гр. д. №1493/2016г. на ВКС, решение №203/18.10.2016г. по гр. д. № 1703/2016г. на ВКС, решение №18/09.01.2020г. по гр. д. №4115/2018г. на ВКС, решение №596/30.06.2010г. по гр. д. №1534/2009г. на ВКС, и решение №12/19.02.2014г. по гр. д. №1840/2013г. на ВКС. За останалите въпроси твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, а именно очевидна неправилност на решението.

Ответниците по касация И. В. Ч., Н. В. В. и Я. В. И., в депозиран отговор, чрез адв. У., излагат становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на въззивното решение. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Производството е образувано по предявени от И. В. Ч., Н. В. В. и Я. В. И. срещу [община] обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото им на собственост върху поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], общ. Б., с площ 1338 кв.м., урбанизирана територия. Ищците твърдят, че са наследници по закон на баща си В. Ч., починал на 05.04.2021г. и на майка си С. Ч., починала на 18.01.2009г. През 1970г. двамата наследодатели, заедно с ищците, започнали да ползват и владеят процесния поземлен имот, както и построената в него, въз основа на отстъпено право на строеж, жилищна сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място] и построените две други сгради в имота с идентификатори [№] и [№] по КККР на [населено място]. Твърдят, че в продължение на повече от 50 години родителите им, а след смъртта им, и те самите продължили да владеят поземления имот като собствен, като владението им било явно, несъмнено, спокойно, непрекъснато и с ясно изразено намерение, че считат същия за тяхна собственост. Твърдят, че след като поискали да се снабдят с констативен нотариален акт за собственост, през 2024г. общината съставила акт за частна общинска собственост за същия имот. По изложените съображения молят да бъде признато за установено по отношение на ответната община, че ищците са собственици на имота по давност.

Ответникът [община] оспорва исковете, като твърди, че ищците не са установили върху процесния имот владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Поддържа, че той е бил собственост на Държавно земеделско стопанство – Б., запазил е статута си на държавна собственост и с приемането на § 42 от ПЗР на ЗИД ЗОС е преминал в собственост на общината. Твърди, че липсва възможност за придобиване от ищците, респ. от техните наследодатели по давност при упражнявано владение от 1970г. и поради забраната на чл.86 ЗС в периода 1952 - 1996г., а след отпадане на забраната за придобиване по давност на имоти държавна и общинска собственост, в сила от 01.06.1996г., не е изтекъл десетгодишният давностен срок предвид наложения мораториум за придобиване по давност на имоти - частна държавна и общинска собственост.

Въззивният съд, включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, е приел за установено, че ищците са наследници по закон на В. Ч., починал на 05.04.2021г. и С. Ч., починала на 18.01.2009г. Посочил е, че върху имот, находящ се в [населено място], общ. Б., през 1970г. Държавно земеделско стопанство – Б. е отстъпило право на строеж на общия наследодател на ищците С. В. Ч. и упражнявайки това право, В. и С. Ч. изградили в него едноетажна жилищна сграда.

С молба-декларация от 07.11.1988г. наследодателите на ищците заявили пред председателя на ОбНС-Б., че притежават на основание давностно масивна жилищна сграда, състояща се от мазе и етаж, застроена на 72 кв.м., построена върху държавно място.

Във връзка с молба на С. Ч. от 18.06.1990г. за надстрояване на едноетажната сграда, комисията по ТСУС я е уведомила, че върху съществуващата сграда може да се надстрои втори жилищен етаж, съгласно застроителния план и синът на молителката няма друг жилищен имот, като за целта следва да се изготви молба по чл.15 "в" ЗС. За безспорно е прието обстоятелството, че вторият жилищен етаж е бил построен.

С нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давност №1, том III, pег. №6798, дело №375/2003г., В. и С. Ч. са признати за собственици на основание давностно владение на масивна жилищна сграда, състояща се от сутерен и жилищен етаж, със застроена площ от 73 кв.м., с пл. №38, изградена в поземлен имот №15 по плана на [населено място], общ. Б., понастоящем сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място].

От представената по делото скица №15-1168422-08.10.2022г. е прието за установено, че в процесния поземлен имот с идентификатор [№], собственост на кметство [населено място] са изградени освен масивната жилищна сграда, още и гараж с идентификатор [№] и селскостопанска сграда с идентификатор [№], и двата по КККР на [населено място].

С нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давност №163, том VI, pег. №11430, дело №1288/2022г. И. В. Ч. и Карамфила К. Ч. са признати за собственици на основание давностно владение на подробно описаната сграда с предназначение "гараж" с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ. Б..

С молба-декларация 30.11.2023г. до [община] ищците са посочили, че притежават поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ. Б., за който нямат документ за собственост - нотариален акт, поради което съгласно чл.587 ГПК и чл.79 ЗС са поискали извършването на обстоятелствена проверка и признаване правото им на собственост по отношение на същия.

След подаването на молбата ответната община е съставила за същия имот акт за частна общинска собственост №12966/02.01.2024г., на основание чл.56, ал.1, чл.2, ал.1, т.7 и чл.58, ал.1 ЗОС във вр. с §42 ПЗР на ЗОС.

Въззивният съд е обсъдил и показанията на разпитаните по делото свидетели. Според свидетеля К. Л. имотът на ищците в [населено място] представлява къща на два етажа, като единият етаж е приземен, ищците имали също гараж и мазе, които обаче били отделно от къщата. Посочва, че къщата на ищците е изградена преди 50-60 години. В имота имало насадени лозя и овощни дръвчета – ябълки, круши и сливи. Имотът първоначално имал стара ограда, която впоследствие била премахната, а преди две-три години ищците сложили нова ограда с метални пана. Свидетелката Ю. Д. също потвърждава, че дворното място от около 1,3-1,4 дка, се обработвало от ищците след смъртта на родителите им – имало ябълка, мушмула, череша, цветя и асма. Къщата била построена преди повече от 40 години. Имотът винаги е бил ограден, като първо оградата била от дъски, след това от телена мрежа, а сега имало пана. На свидетелите не е известно представители на [община] да са идвали в имота и да са заявявали претенции към него, а напротив същият се поддържал от родителите на ищците, а след тяхната смърт от самите ищци.

Препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за законосъобразен извода на районния съд, че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС е осъществен, като ищците са придобили правото на собственост на имота по давностно владение, осъществявано явно и необезпокоявано в продължение на повече от десет години. Във връзка с доводите на ответната община, че спорният имот е станал общинска собственост, при условията на §42 ПЗР на ЗОС, въззивният съд е посочил, че според практиката на ВКС, в хипотезата на §42 ПЗР на ЗОС общината придобива правото на собственост върху определен недвижим имот само ако държавата е притежавала такова право, тъй като предвиденото в тази разпоредба придобивно основание е производно. Посочването на това общо нормативно основание за трансформиране на държавната собственост в общинска в акта за общинска собственост обаче не е в състояние да удостовери наличието на конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е бил придобит от държавата, за да може да стане общински по силата на цитираната разпоредба от ЗОС. За да настъпи трансформацията на собствеността при условията на §42 ПЗР ЗОС е необходимо към момента на влизане в сила на разпоредбата процесният имот да е бил държавен и мероприятието, за което е отреден имотът по подробния устройствен план, да е с местен обществен или благоустройствен характер. Въззивният съд е посочил, че в процеса ответната община не е ангажирала каквито и да е доказателства, че към 1999г., когато цитираната разпоредба е била приета, спорният имот е бил частна държавна собственост и че отреждането му съгласно предвижданията на действащия към датата на влизане в сила на закона ПУП е за целите, посочени в този параграф, а именно: за жилищно строителство и благоустройствени мероприятия, респ., че има приложена улична регулация.

Въззивният съд е приел, че извод в обратния смисъл не следва и от представения по делото договор от 26.11.1970г. за отстъпено от ДЗС-Б. в полза на С. Ч. право на строеж, тъй като договорът не се доказва конкретните фактически предпоставки за придобиване на имота от държавата, нито установява собственически права в полза на държавата към момента на влизане в сила на въпросната разпоредба, за да може същите по реда на § 42 да преминат в полза на общината. Според съда недоказано е останало и обстоятелството, че към датата на влизане в сила на въпросната разпоредба, имотът е бил отреден за жилищно строителство и благоустройствени мероприятия. Съобразявайки липсата на доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, въззивната инстанция е приела за правилен извода на първостепенния съд, че представеният акт за частна общинска собственост не е в състояние да легитимира общината като собственик на процесния имот.

Въз основа на събраните гласни доказателства е приел за категорично установено, че имотът се е ползвал над 50 години първоначално от родителите, а впоследствие и от самите ищци, като начинът на упражняване на фактическата власт - заграждане на имота ограничава достъпа на други лица до него, ясно манифестира воля и намерение за своене на недвижимия имот. В този смисъл, въззивният съд е приел за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, по арг. от чл.69 ЗС, че е налице упражняване от ищците на фактическа власт върху вещ през период от време от над 50 години, с намерение за своене на вещта, което осъществява фактическия състав на придобивната давност като способ за придобиване на вещни права.

Въззивният съд е посочил, че доколкото не се установява държавата, респ. общината да притежават права върху имота, то е безпредметно обсъждането на чл. 86 ЗС в предходно действащите редакции.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да се произнесе по наличието на основания за касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

.

Допускането на касационно обжалване е обусловено от произнасянето на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, мотивирали решаващите му правни изводи. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1 ГПК - да е решен в противоречие с практиката на ВКС, с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. С определението по чл.288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулирания четвърти въпрос за преценка доколко разрешението на въззивния съд досежно трансформирането на държането във владение съответства на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 12/19.02.2014г. по гр. д. №1840/2013г. II г. о., Решение №115 от 28.10.2016 г. по гр. д. №977/2016 г. на II г. о., Решение №50087 от 19.10.2022 г. на ВКС по гр. д. №3914/2021г. и Решение №196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. №137/2018г.

При допускане на касационното обжалване, касаторът дължи внасяне на държавна такса в размер на 64.72 евро.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,