Определение № 633 от 23.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 472/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А.И. като процесуален представител на Н. И. Т. от [населено място] срещу въззивното решение на АС София от 28.10.2019г. по в.гр.д. № 1407/2019г. Ответникът по жалбата „Винпром Старчево“ ЕООД [населено място], общ.П., в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат И. С. е изложил съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение САС е отменил решението на ОС Благоевград от 09.01.2019г. по гр.д. № 161/2018г. в осъдителните му части по предявените срещу „Винпром Старчево“ ЕООД искове, както и в частта за присъдените 20184.16лв. разноски в тежест на последното, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Н. И.Т. срещу дружеството искове за присъждане на 150000 евро по допълнително споразумение от 10.07.2011г. и 108000 евро мораторна лихва за периода 01.08.2015г. – 30.07.2018г., и е осъдил ищеца да заплати на ответника 17093лв. разноски. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че между страните е сключен предварителен договор /ПД/ от 25.03.2009г., с който ответникът се съгласил да продаде на ищеца недвижим имот на цена 250000 евро. С допълнително споразумение от 10.07.2011г. страните се съгласили да прекратят действието на ПД при условие, че продавачът заплаща вноски по кредита на купувача за период от 5 години, с което погасява 100000 евро, както и да заплати до края на 2013г. 150000 евро, представляващи остатъка от продажната цена по ПД /т.1.1 и т.1.3 от споразумението/. Уговорена е и месечна лихва 2% върху неизплатената част от 150000, считано от началото на 2014г. ПД е развален от ищеца с покана от 14.05.2013г., а искът му за връщане на дадената по него цена на отпаднало основание е отхвърлен с влязло в сила решение на БлОС по гр.д. № 138/2014г. Тълкувайки уговорките в допълнителното споразумение, въззивният съд е направил извод за неоснователност на твърдението на ищеца, че то представлява обективна новация и правата по него се пораждат независимо от ПД. Със споразумението не са поети от страните различни задължения от тези по ПД, а само са уговорени условията, при които той да се прекрати – от момента, в който всички суми, платени по ПД като продажна цена, бъдат върнати по посочената в договора схема. Способите за преструктуриране на парично задължение, разсрочването и изменението на сроковете за плащане не променят същността на задължението и не са индиция за воля на страните за подновяването му по смисъла на чл.107 ЗЗД. Новацията предполага нов елемент в състава на облигационното отношение – при обективна новация - касаещ предмета на задължението – нов дълг или ново основание в замяна на старото задължение. Съгласието за прекратяване на предходната облигационна връзка и уговарянето на начини за погасяване на възникналото въз основа на нея парично задължение не сочи на намерение за обективна новация, тъй като съществуващият дълг не е погасен, няма изменение в предмета и основанието му и липсва воля на страните за възникване на нов дълг вместо съществуващия, с ново основание или предмет. Съобразено е, че с влязлото в сила решение по гр.д. № 138/2014г. е прието, че в действителност цената не е била платена от купувача при сключването на ПД и затова не му се дължи при развалянето на договора. Направен е извод, че този факт не може да се оспорва между страните по делото поради формираната сила на пресъдено нещо. След като веднъж е съдебно установено, че цената не е платена и не се дължи обратно на купувача, ищецът губи правото да твърди дължимостта й, макар и при условия на разсрочено плащане. С оглед на изложеното претенцията за присъждане на главницата, представляваща част от продажната цена по ПД, която ответникът се е задължил да върне с допълнителното споразумение от 10.07.2011г., е неоснователна, каквато е и акцесорната претенция за мораторна лихва. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните по договора и може ли да тълкува смисъла на договора / споразумението в случая/, без да изследва задълбочено волята на страните, обективирана във всички клаузи, и без да обсъди всички приети доказателства – не бил направен сравнително-правен анализ на приликите и отликите между правата и задълженията по ПД и по допълнителното споразумение, доказателствата в тяхната цялост, както и доводите на ищеца относно самостоятелния характер на споразумението; 2. Разпростира ли се СПН по решение с релевирана в него като основание деликтна отговорност /иск по чл.55 ал.1 ЗЗД/ и тази СПН преклудира ли допълнителното споразумение при положение, че въз основа на него е релевиран иск и се търси реализация на договорна отговорност за реално изпълнение, представляващо само по себе си друго основание – не били съобразени нито обстоятелството, че СПН по гр.д. № 138/2014г. обхващала основанието деликтна отговорност и нямала нищо общо с търсената по настоящото дело договорна отговорност, нито новия предмет в допълнителното споразумение, нито участието на две нови страни като авалисти от страната на ответното дружество; 3. Може ли страните по допълнителното споразумение /представляващо по същество договор за заем/ да уговорят настъпване на правни последици по него при прекратително условие сключеният между тях ПД от 25.03.2009г. да бъде прекратен и какво значение има едновременното уговаряне заедно с това на срок за връщане на заетата сума; 4. Може ли несбъдването на прекратително условие, уговорено между страните, да въздейства върху договора за заем така, че страните по него да са обвързани с падеж на уговореното задължение, предхождащ несбъдването на прекратителното условие; 5. След като се изследва съобразно чл.20 ЗЗД действителната воля на страните по допълнителното споразумение, може ли то да бъде самостоятелна сделка със самостоятелни правни последици, различни от тези по ПД, и дали такава сделка представлява новация по смисъла на чл.107 ЗЗД; 6. Даже и да не е същинска новация, какъв е характерът на допълнителното споразумение и каква е корелативната връзка между условието в него ПД да бъде прекратен срещу задължението на дружеството да върне на купувача получените суми. Сочи се и очевидна неправилност с оглед изложените във връзка с поставените въпроси доводи. ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По аргументи от т.5 от ТР № 7/2014г. на ОСГТК вторият поставен в изложението въпрос е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. С тълкувателното решение е прието, че идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна по чл.303 ал.1 т.4 ГПК е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира СПН. В разглеждания случай предметите на гр.д. № 138/2014г. и на настоящото дело са различни – по първото - присъждане на заплатената по разваления предварителен договор сума на отпаднало основание /а не на деликтно основание, както се сочи/, по второто - присъждане на част от тази сума на договорно основание /допълнителното споразумение/. Предметът на делото се определя от основанието и петитума на исковата молба, а основанието са фактите и обстоятелствата, въз основа на които ищецът претендира заявеното право.. Основанието и петитума на иска са белези, индивидуализиращи спорното право. С предмета на делото съвпадат обективните предели на силата на пресъдено нещо. Претендираното по настоящото дело право е мълчаливо отречена правна последица от предмета по гр.д. № 138/2014г., тъй като по последния е формирана сила на пресъдено нещо, в т.ч. относно твърдяното по него обстоятелство, че ищецът е заплатил продажната цена по ПД, и тъй като това обстоятелство има преюдициален характер в разглеждания случай. Да се приеме по настоящото дело, че сумата се дължи на основание допълнителното споразумение, с което са уговорени условията за прекратяване на предварителния договор и за връщане поради това на уговорената с него продажна цена, би означавало да не се зачете задължителната за страните и за съда сила на пресъдено нещо по влязлото в сила решение, т.е. би означавало разрешаване на правни въпроси по двете дела по различен начин, което посочената задължителна практика изключва. Вторият въпрос е във връзка с един от двата сами по себе си решаващи изводи на въззивния съд, обусловили изхода на спора по делото. С оглед на това останалите поставени от касатора въпроси, касаещи първия решаващ извод, не са от самостоятелно значение за резултата по спора. В допълнение следва да се посочи и следното: Първият въпрос не е разрешен в противоречие със сочената практика /ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК и решения на ВКС по гр.д. № 257/2009г. ІV ГО, по гр.д.№ 427/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 3972/2008г. ІV ГО и по гр.д. № 1713/2009г. ІV ГО/. Съдът е изследвал волята на страните, изразена в допълнителното споразумение и в предварителния договор, като е подложил на преценка и доводите на касатора за самостоятелния характер на споразумението. Без значение за спора по делото е обстоятелството, че в допълнителното споразумение освен страните по делото са участвали и други две физически лица в качеството им на поръчители. Третият и четвъртият въпроси са неотносими към резултата по спора, до който е достигнал въззивният съд, тъй като той не е формирал изводи допълнителното споразумение да представлява по същество договор за заем, нито относно значението на едновременното уговаряне на срок за връщане на заетата сума, нито относно значението на несбъдването на прекратителното условие за въздействие върху договора за заем така, че страните по него да са обвързани с падеж на уговореното задължение, предхождащ несбъдването на прекратителното условие, каквито са условията във въпросите. Петият и шестият въпроси са фактически, а не правни, само каквито по силата на закона са основания за допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и поради твърдяната му очевидна неправилност. Касаторът обосновава това основание с твърдения, че неправилно било прието, че допълнителното споразумение представлява неразделна част от ПД, а не самостоятелна сделка, и че с него само се урежда прекратяването на ПД; че не била обсъждана волята на страните в ПД и в това споразумение – да се поемат съвсем нови права и задължения с него; за непреценка на всички доказателства и за едностранното им тълкуване, а не в съвкупност; че силата на пресъдено нещо по гр.д. № 138/2014г. обхваща основанието „деликтна отговорност”, нямащо нищо общо с търсената по настоящото дело договорна отговорност; че ответникът със споразумението поел задължение да върне на ищеца всички платени от него суми към трети лица за погасяване на негови задължения, поради което това е ново задължение с цел след като ПД се прекратява, всички платени по него суми да бъдат върнати на купувача, че това изцяло ново задължение за продавача е авалирано от двамата собственици на капитала на дружеството в качеството им на поръчители; че с ПД е поето от ответника задължение за прехвърляне право на собственост, а по споразумението – за връщане на платени от купувача суми на трети лица за сметка на ответника, за прекратяване на ПД под условие – връщането на парите, за лихва и за плащане на траншове; че допълнителното споразумение представлява договор за заем с прекратително условие, при което правните последици на този договор са настъпили в момента на сключването му, но ще бъдат прекратени с настъпване на условието, като несбъдването на същото само стабилизира сделката и страните са обвързани с нея, вкл. и с уговорения срок за връщане на сумата; с едностранното прекратяване на ПД поради неизпълнение на споразумението условието за връщане на дължимите суми не се е сбъднало, но задължението на продавача по споразумението е останало в сила; че действителната воля на страните по споразумението е, че задължението по ПД се погасява, но задължението за връщане на дадените по него от купувача пари остава; че със споразумението страните не са имали намерение за преструктуриране на никоя разпоредба от ПД, а са уговорени нови разсрочени престации за връщането на парите с посочване на основанията - обичайно при договор за заем, уговорени са условие, при сбъдването на което е настъпила активна и пасивна новация. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим от съдържанието му, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки. В разглеждания случай това основание за допускане на касационно обжалване касаторът основава на твърдения за процесуално нарушение, за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Тези нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 2000лв. разноски за касационната инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 31.01.2020г. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,