Определение № 1910 от 18.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 338/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата В. С. П. чрез процесуален представител адвокат Р. М. срещу решение № 1140 от 12.11.2024 г. по в. гр. дело № 1239/2024 г. на Апелативен съд - София, 2 граждански състав в частта, с която е потвърдено решение № 42 от 11.12.2023 г. по т. дело № 26/2022 г. на Окръжен съд - Кюстендил, ГО в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. С. П. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД за разликата над 150 000 лв. до 200 000 лв. - застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания, в резултат от настъпилата смърт на дъщеря й Г. Таниславова Х. вследствие на ПТП от 03.08.2020 г., ведно със законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя - 01.06.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, и ищцата е осъдена да заплати на ответното застрахователно дружество сумата 268,50 лв. – разноски по делото. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател? Касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 202/16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. наВКС, ТК, II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 20/24.04.2019 г. по т. д. № 871/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 60097/13.09.2021 г. по т. д. № 1600/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 14/10.02.2021 г. по т. д. № 3014/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 49/04.08.2022 г. по т. д. № 967/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 64/08.08.2022 г. по т. д. № 645/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 44/23.06.2020 г. по т. д. № 1879/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 193/06.12.2017 г. по гр. д. № 60137/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 223/13.04.2017 г. по т. д. № 2273/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. Относно предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът излага, че въпросът по приложение на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, поради особената социална функция на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, предназначена да поправи вредите, причинени на трети пострадали лица. Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Златка Т. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че при определяне¬на размера на справедливото обезщетение, дължимо от застрахователя, въззивният съд е взел предвид и подробно е обсъдил всички правнорелевантни факти и обстоятелства от значение за правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД и е присъдил обезщетение съобразно максимума в съдебната практика. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното: Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество за обезщетяване на причинените на ищцата неимуществени вреди вследствие на смъртта на дъщеря й Г. Таниславова Х., настъпила на 09.08.2020 г. в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, причинено на 03.08.2020 г. от В. И. П. при управление на лек автомобил „Алфа Р. 146“ рег. [рег.номер на МПС] по път 795 при км 42+500 м., [община]. Въз основа на заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза съдебният състав е констатирал, че водачът на лекия автомобил е пресякъл пътна маркировка М1, навлязъл е в лентата за насрещно движение, при което се е блъснал челно в движещия се направо товарен автомобил Влекач Даф 95 ХФ ДНК [рег.номер на МПС], управляван от Д. П. Д., като при процесното ПТП на място е починал водачът на лекия автомобил „Алфа Р.“, а пътничките П. П. Х. /на предна дясна седалка/ и Г. Таниславова Х. /на задна седалка/ са получили множество травматични увреждания, били настанени в отделението по реанимация на УМБАЛ Бургас с опасност за живота, като Г. Х. е починала на 09.08.2020 г. Установил е наличието на пряка причинно-следствена връзка между причинените на Г. Х. травматични увреждания и настъпилата смърт, която се дължи основно на черепно-мозъчната травма с тежка мозъчна контузия и последващо развитие на тежък мозъчен оток и мозъчна смърт. Приел е, че заболяванията, от които дъщерята на ищцата е страдала преди процесното ПТП /състояние след комбинирана трансплантация на панкреас и ляв бъбрек, извършена през 2011г. поради терминална бъбречна недостатъчност от диабетна нефропатия, вследствие инсулинозависим захарен диабет, поддържаща цитостатична и имуносупресорна терапия; захарен диабет и усложнения в компенсиран стадий; хронична бъбречна недостатъчност и хидронефроза на трансплантирания бъбрек - лека степен; рецидивираща хронична уроинфекция; симптоматична хипертония и хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност/, са били в компенсиран стадий и не са довели до леталния изход, нито са допринесли за него. Възражението за принос на вредоносния резултат е прието за неоснователно по съображения, че пострадалата не е допринесла с поведението си за настъпване на смъртта с оглед механизма на ПТП, местоположението на тялото й към момента на ПТП и предвид установените травматични увреждания, като при пътуване без поставен обезопасителен колан при механизма на процесното ПТП и сумарната скорост на двете МПС от 130 км/ч. смъртта на пострадалата е щяла да настъпи дори и при правилно поставен обезопасителен колан. Констатирано е, че ответникът е застраховател на гражданската отговорност на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. За да определи обезщетението за претърпените от ищцата болки и страдания вследствие смъртта на дъщеря й, настъпила поради процесното ПТП в размер 150 000 лв., въззивната инстанция въз основа на събраните писмени доказателства, показанията на свидетелите В. Г. П. /дъщеря на ищцата и сестра на починалата/ и П. Й. Русолова и заключението на съдебнопсихологичната експертиза е съобразила възрастта на починалата Г. Х. /на 47 г./ и на нейната майка – ищцата /на 71 г./, отчела е факта, че не са живеели в едно домакинство, а в различни населени места - [населено място] и [населено място], взела е предвид, че двете били изключително близки, ищцата тежко преживява загубата на дъщеря си, след катастрофата била в състояние на шок, пиела хапчета, била неадекватна, отслабнала с 10 кг. Съдебният състав е отчел, че трудностите, през които са преминали с оглед здравословното състояние на Г. Х., са ги сплотили и емоционално засилили още повече изградената връзка майка – дъщеря, като през целия си живот Г. е разчитала основно на своята майка. Констатирал е, че Г. Х. приживе развила тежка диабетна полиневропатия, в резултат на която през 2011 г. се наложило да й бъде трансплантиран панкреас и бъбрек, като майка й била неотлъчно до нея - след извършване на операцията в Германия през цялото време на болничния престой ищцата стояла непрекъснато до дъщеря си и й давала кураж; по време на последващото приемане в болница в Германия през 2019 г. ищцата отново била неотлъчно до дъщеря си. Установил е, че благодарение на силната морална и духовна подкрепа на майка си Г. успяла да преживее трансплантацията и да заживее втори живот. Въззивният съд е приел, че до настъпване на процесното ПТП ищцата и починалата й дъщеря са общували ежедневно, като очевидно не толкова Г. е била опора за майка си, а обратното – ищцата е била силна морална и материална подкрепа, за да може дъщеря й да преодолее своите здравословни проблеми. Направил е извод, че техните отношения надхвърлят формалното родство и съпътващите го отношения на разбирателство, взаимна близост, емоционална и материална подкрепа, и че тяхната близост е засилена от тежката житейска ситуация, с която двете са успели да се преборят, за да съхранят живота на Г.. Въззивната инстанция е отчела, че ищцата е била сломена от безвъзвратната загуба на своята дъщеря, че е преживяла шок и тежка емоционална травма, последвани от продължително посттравматично разстройство. Взела е предвид настъпилата трайна негативна промяна в нейния бит, начин на живот и ежедневие – прекъсната професионална активност да дава уроци по немски език, ангажиране изцяло с дейностите на починалата си дъщеря, ежедневна ритуална дейност, свързана само със спомени за Г.. Съобразила е, че острата реакция на стрес при ищцата и психотравмата от смъртта на дъщеря й са последвани от продължително разстройство на адаптацията и се изразяват в промяна на жизнения й стил в личен план. Съдебният състав е приел, че промяната на ежедневието и невъзможността ищцата да е адекватна по отношение на социалните си роли довеждат до безсъние, фиксиране към травмиращата среда, безпомощност и обърканост при възприемане на реалността. Констатирал е, че към момента на постановяване на решението ищцата не е преживяла травмата от смъртта на Г. и е необходима специализирана психологическа помощ за преодоляване на постстресовото разстройство. Въззивният съд е посочил също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди отчита и икономическата конюктура в страна към 2020 г., когато са настъпили вредите. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касатора материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора, включен е в предмета на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г. и създадената по приложението на т. 11 от същото задължителна съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла, вложен от законодателя в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне на размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, психическите и емоционални болки и страдания, интензитета и продължителността им, възрастта на увредените лица, както на пострадалия, така и на лицето, което търси обезщетение, отношенията между пострадалия и ищеца и други относими обстоятелства. Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил събраните доказателства, относими към критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е търпените от ищцата психически и морални болки от загубата на дъщеря си Г., отчел е установената между двете изключително близка връзка, съобразил е, че ищцата продължава да страда за дъщеря си, взел е предвид трайната негативна промяна в бита, начина на живот и ежедневието на ищцата, в поведението й, настъпилата остра реакция на стрес, психотравмата от смъртта на дъщеря й, последвалото продължително разстройство на адаптация, необходимостта от специализирана психологическа помощ за преодоляване на постстресовото разстройство и непреживяната все още травма, съобразил е възрастта на ищцата и починалата й дъщеря. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което на ищцата са причинени неимуществени вреди поради смъртта на дъщеря й Г. Х., е настъпило на 03.08.2020 г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства, съобразил е икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на процесното ПТП и смъртта на Х. и е определил обезщетение в размер 150 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС. Поради това, че при формиране на изводите досежно размера на обезщетението решаващият съд не се е отклонил от посочената практика на касационната инстанция, не се установява допълнителният селективен критерий за искания достъп до касационно обжалване. Следва да се отбележи също, че различният изход на делата и различният размер на присъдените обезщетения в цитираните от касатора решения не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение по релевантния правен въпрос, тъй като зависят от конкретните доказателства и установените обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на посочения от касатора материалноправен въпрос е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Не се касае до противоречиво тълкуване на релевантните правни норми, нито до различни възприети правни разбирания, нито до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството. Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София в обжалваната му част. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение