Определение № 408 от 17.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3671/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 135 от 26.04.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 797/2021 г. по описа на Русенския окръжен съд, след частична отмяна на решение №260516 от 08.07.2021 г., постановено по гр.д. № 7536/2019 г. по описа на Русенския районен съд, е отхвърлен предявеният от Д. И. И. срещу А. Н. Ш. иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от причинено от ответника унищожаване на имущество, за разликата над 6707.05 лв. до 7494.90 лв. и наложената на ответника на основание чл. 360 ГПК глоба за отнето владение е намалена на 200 лв. Със същото въззивно решение е потвърдено решение № 260516 от 08.07.2021 г., постановено по гр.д. № 7536/2019 г. по описа на Русенския районен съд в частта, с която е уважен искът по чл. 76 ЗС на Д. И. И. срещу А. Н. Ш. за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху поземлен имот с идентификатор ..... по КККР на [населено място], с площ от 1101 кв.м, ведно с построената в него сграда с идентификатор ....., със застроена площ от 67 кв.м, както и в частта, с която е уважен искът на И. срещу Ш. по чл.45 ЗЗД за вреди от унищожаването на имущество за сумата от 6707.05 лв.

В установения от закона срок решението е обжалвано от А. Н. Ш.. Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост на постановеното решение, а по същество за неправилност на същото поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е съдебно решение постановено по нередовна искова молба, в която не са индивидуализирани движимите вещи и твърдените увреждания на недвижим имот предмет на иска по чл. 45 ЗЗД и не е заявен конкретният начин на отнемане на владението по чл. 76 ЗС? Твърди се, че въззивното решение противоречи на решение №682 от 30.09.1986 г. на ВКС, 1-во г.о., решение №105 от 09.09.2021 г. по гр.д. № 2256/2020 г. на ВКС, 4-то г.о., т.4 от ТР № 1 от 01.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т.5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Нарушени ли са правилата на чл.197, ал.1 ГПК в случаите, в които съдът в определението за назначаване не посочва образование и специалността на вещото лице и същото лице не е вписано в списъка на вещите лица за изготвяне на този вид експертизи? Поддържа се противоречие с решение № 39 от 05.03.2019 г. по гр.д. № 3885/2018 г. на ВКС, 4-то г.о.

3. Допустимо ли е вещото лице да променя вида на назначената с определение на съда експертиза и да дава заключение по нея, следва ли да се цени от съда такова заключение и води ли до необоснованост решението, изградено върху нея? Сочи се противоречие с решение № 60097 от 26.01.2022 г. по т.д. № 1624/2020 г. на ВКС, 1-во т.о.

4. Може ли вещото лице да изготви своето заключение въз основа на направени изявления от лица без представителна власт и непопадащи в кръга на лицата по чл.32 ГПК, които не са събирани и не са проверени от съда и това води ли до необоснованост на експертизата и респективно на решението, което се позовава на нея? Допустимо ли е впоследствие същите тези лица да бъдат допуснати в качеството им на свидетели? Поддържа се, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 2056 от 13.10.1958 г,.по гр.д. № 5916/1958 г. на ВС, 2-ро г.о., решение № 1510 от 10.12.1956 г. по гр.д. № 6329/1956 г. на ВС, 1-во г.о. и решение № 1072 от 06.07.1956 г. по гр.д. № 4267/1956 г. на ВС, 1-во г.о.

5. По един и същи метод ли се извършват експертизите с предмет подобрения в недвижим имот и непозволено увреждане на недвижим имот и заключенията следва ли да бъдат стойностно идентични? Себестойността на подобренията в недвижимия имот тъждествена ли е със стойността на причинените вреди по чл. 45 ЗЗД на същия имот? Поддържа се противоречие с решение № 12 от 20.05.2022 г. по гр.д. 1841/2022 г. на ВКС, 2-ро г.о. и решение № 152 от 16.06.2014 г. по гр.д. № 1518/2014 г. на ВКС, 1-во г.о.

6. Длъжен ли е съдът да приеме с нарочен акт- определение, след приемането на окончателен доклад по делото, писмено становище от ищеца, с което са наведени нови факти и обстоятелства и следва ли да допълни доклада си в тази насока? Нарушено ли е правото на защита на ответника в случай, че това не е сторено? Допустимо ли е върху становището да са допуснати експертизи, които обосновават решението на съда?”

7. Допустимо ли е назначаване на съдебно-техническа експертиза за установяване на извършени подобрения на недвижим имот и респективно увеличена стойност на имота при липса на такъв предмет на делото и на кого следва да бъдат възложени разноските по недопустима експертиза?

8. В производството по обезпечение на доказателства, чрез извършване на оглед, при висящ процес, спазват ли се правилата по чл. 204 ГПК или същите се смятат дерогирани? Задължен ли е съдът пряко да възприеме чрез способа оглед съгл. чл. 204 ГПК веществените доказателства, които са предмет на допуснатите експертизи и да изготви протокол, в който да са отразени констатациите, обясненията на вещите лица и показанията на свидетелите, които са разпитани на мястото на огледа? Разпоредбата на чл. 204, ал. 2 ГПК изисква ли при огледа като способ за събиране на доказателства лично участие на състава на съда, разглеждащ делото?

По последните три въпроса се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

От ответника по касационната жалбата Д. И. И. е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е недопустима срещу въззивното решение в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл.76 ЗС.Предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, въззивните решения по искове по чл. 76 ЗС подлежат на касационно обжалване, ако цената на иска е над 5 000 лв. В случая от приложеното по делото удостоверение, е видно, че данъчната оценка на процесния имот е в размер на 16 057,60 лв. и цената на предявения иск по чл. 76 ЗС, определена като 1/4 от данъчната оценка съгласно чл. 69, ал. 1, т. 3 ГПК е 4 014,40 лв., т. е. под минимума от 5 000 лева по чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК. В останалата й част – по иска по чл. 45 ЗЗД касационната жалба е допустима.

С иска по чл. 76 ЗС за връщане на отнетото владение ищецът Д. И. е предявил срещу А. Ш. иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на вредите, които ответникът му е причинил при завладяването на имота чрез унищожаване на наличните в имота движими вещи на ищеца, както и чрез разрушаване на извършените от ищеца подобрения.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 45 ЗЗД за сумата от 6 707.05 лв. въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че след установяване на владение върху процесния имот, ищецът и свидетелката Н. Н., с която живеели на семейни начала, постепенно започнали да го благоустрояват и подобряват. Посадили овощни дръвчета, цветя, обзавели имота с мебели и електроуреди, направили замазка, боядисали стените, поставили гранитогрес, изградили бетонна подпорна стена, направили площадка с циментова замазка, както и път за по-лесен достъп до имота, както и е била прекарана ВИК и електрическа инсталация. На 15.11.2019 г. ищецът и Н. установили, че входът към имота е препречен с храсти и клони, както и че паркираният в имота бус на ищеца бил препълнен с техни вещи от къщата.

При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът е приел, че искът по чл. 45 ЗЗД е доказан по своето основание, а относно размера на претенцията е взел предвид заключенията на вещите лица и е направил извод, че ответникът дължи на ищеца обезщетение в размер на 6 707.05 лв. Съдът е посочил, че в сумата от 6 707.05 лв. не се включва стойността на наличните използваеми вещи, както и разходите за изграждане на кухненския бокс /зидария, гранитогрес, циментова замазка/, тъй като съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза те са налични, а също и стойността на движими вещи като престилки, покривки, черги за стена и други, за които свидетелката Н. е заявила, че са нейни, както и стойността на 5 бр. овощни дръвчета, които са останали в имота. Въззивният съд е приел, че не се дължи и сумата, надвишаваща стойността на разходите за извършените подобрения до увеличената стойност на имота, тъй като само разходите съставляват вредата от унищожаването на подобренията, а не сумата, с която се е увеличила стойността на имота. Въззивният съд е приел, че не се дължи и стойността на допълнително посочените от ищеца с твърдение, че са унищожени на 03.03.2020г. (след завеждане на исковата молба) движими вещи.

По оплакването във въззивната жалба на ответника по иска, че по делото не е доказано, че унищожените движими вещи са били изключителна собственост на ищеца, е прието, че принадлежността им може да се установява и чрез гласни доказателства – свидетелски показания. Освен това е прието, че в случай на съсобственост върху вещите, каквато би могла да се допусне да е налице между ищеца и свидетелката Н., всеки от съсобствениците може да ревандикира цялата вещ, а не само своята идеална част, като по арг. от по-силното основание следва да се приеме, че съсобственик може да търси цялата стойност на унищожената съсобствена вещ. По оплакването, че незаконните строежи не се заплащат като подобрение, тъй като подлежат на премахване, е прието, че незаконността на строежа е ирелевантна, когато разрушаването му се претендира не като подобрение, а като вреда. Освен това твърдението за незаконност на строежа е въведено едва с въззивната жалба като именно ответникът е следвало да проведе пълно и главно доказване на факта, че построеното подлежи на премахване чрез представяне на съответните предписания от техническите органи, каквито не са ангажирани като доказателство по делото. По оплакването за липса на доказана причинна връзка между поведението на ответника и унищожаването и разрушенията, е прието, че показанията на св. Н., както и приложените докладни записки и прокурорски преписки, установяват, че именно ответникът е разбил катинара на имота и изнесъл покъщнината навън като от всички тези косвени доказателства може да се направи единствен извод, че вредите са причинени от неправомерното поведение на ответника. Дори да се допусне,че лично ответникът не е извършил разрушенията в имота, то е доказано по делото, че той е счупил катинара на сградата, така е способствал за достъп на други лица в имота, поради което поведението му се намира в причинна връзка с настъпването на вредите. По оплакването, че вещите лица, изготвили експертизите в първа инстанция, са основали заключенията си не единствено върху доказателствения материал по делото, а върху странични данни, които сами са събирали и то въз основа показания на ищеца и разпитани по делото като свидетели лица, е прието, че вещите лица се ползват с двойствен правен статут – от една страна вещото лице е натоварено от съда да провери определени факти и обстоятелства, от друга страна то има право да проучва всички или част от материалите по делото и да участва в събирането на доказателства. Следователно вещото лице може да установява нови фактически обстоятелства стига това да става на база специалните знания, с които вещото лице разполага, а съдът не разполага. Да се приеме обратното- че вещото лице може да дава заключения единствено на база анализ на събрания по делото доказателствен материал, се обезсмисля института на експертизата.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване по първия въпрос, касаещ редовността на исковата молба по иска по чл. 45 ЗЗД, обоснован с доводи за липса на изрично заявени самостоятелни твърдения досежно елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД по отношение на всяка една от вещите, предмет на спора, липса на твърдения, че ищецът е собственик на тези вещи, че последните не са индивидуализирани като вид и цена, а също и не е посочено как е образуван размерът на първоначално търсеното обезщетение от 5 000 лв. Според касатора нередовност на исковата молба съставлява и обстоятелството, че в исковата молба се твърди, че ответникът изнася имущество на ищеца,а иска присъждане стойността на унищожено такова.

Според трайната практика на ВКС, вкл. и сочената от касатора, въззивният съд при констатиране нередовност на исковата молба има задължение да даде указания за поправянето й. В случая не се установява въззивният съд да се е отклонил от тази практика, защото исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 ГПК. След като ищецът твърди, че в резултат на описаните в исковата молба действия на ответника са унищожени негови множество вещи, то не е необходимо за всяка една конкретна вещ да се описва самостоятелна фактическа обстановка, освен ако не се твърди, че съответната вещ е унищожена при различни обстоятелства, какъвто обаче не е настоящият случай. Не води до противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба фактът, че ищецът твърди, че ответникът е изнесъл имущество на ищеца,а иска присъждане стойността на унищожено такова, защото става въпрос за твърдяно противоправно поведение и резултатът от него- изнасяне на вещи, довело до погиването им. Несъмнено е, че движимите вещи, предмет на спора, трябва да бъдат индивидуализирани, но цената им не е техен индивидуализиращ белег и в този смисъл доводите, че не е посочена такава за всяка отделна вещ, са неоснователни, както и неоснователно се поддържа, че не е описан видът на вещите, защото в исковата молба и в молбата за уточнението й ищецът е описал вещите, за които е предявен искът. Не съставлява нередовност на исковата молба и липсата на описание как е образуван размерът на първоначално търсеното обезщетение от 5 000 лв., защото ищецът на основание чл. 127, ал.1, т.3 ГПК има задължение да посочи цената на иска, но не и да обоснове начина на формирането й. Посочването цената на иска е от значение за определяне размера на дължимата се държавна такса, както и за преценката относно родовата подсъдност на спора. Тази цена не обвързва съда при разрешаването на спора по същество, защото според чл. 162 ГПК когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице и в този смисъл липсата на изложение в исковата молба относно начина на формиране цената на иска не води и до нарушаване правото на защита на ответника.

В останалата му част първият правен въпрос касае иска по чл. 76 ЗС, но въззивното решението в тази му част не подлежи на касационно обжалване.

По втория, третия, седмия и осмия въпрос също не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, защото предмет на касационна проверка са действията на въззивния, а не на първоинстанционния съд. Във въззивното производство не е допускана експертиза и съответно въззивният съд не е извършвал действия по назначаване на вещо лице и по приемане на заключението му. Също така въззивният съд не е и допускал оглед и съответно поставените въпроси във връзка с приложението на чл. 204 ГПК са абсолютно неотносими към спора.

Поставеният от касатора четвърти въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване.

Съгласно приетото в т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение може да се допусне до касационен контрол, ако касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, т.е. въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

При формиране на решаващите си изводи съдът е съобразил изготвените експертизи досежно стойността на вещите, както и в частта им, съдържаща констатации, че част от имуществото, предмет на спора, е налично и за тази част исковата претенция е отхвърлена. В обжалваното решение, съдът не е приел, че вещите лица са определили стойността на имуществото и са направили изводите си относно наличното такова въз основа изявления на лица, присъствали на извършените огледи от вещите лица, като и в двете експертизи, допуснати във връзка с иска по чл. 45 ЗЗД не е посочено, че са основани на такива изявления. Следователно така поставеният въпрос не е във връзка с решаващите изводи на съда. Следва да се отбележи, че няма процесуалноправна норма, забраняваща присъствието на трети за спора лица при извършването на оглед от вещото лице и доколкото този оглед не е процесуално действие на самия съд, то и за него не важи правилото на чл. 32 ГПК. В последната му част въпросът е за допустимостта на свидетелски показания на лица, които преди разпита им от съда са присъствали на извършения оглед от вещото лице. По съществото си този въпрос се свежда до достоверността на показанията на такива свидетели, като по приложението на чл.172 ГПК има трайна практика на ВКС и касаторът не сочи такава, с която въззивният съд да не се е съобразил.

По петия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд изрично е приел, че не се дължи сумата, надвишаваща стойността на разходите за извършените подобрения до увеличената стойност на имота, тъй като тези разходи съставляват вредата от унищожаването на подобренията, а не сумата, с която се е увеличила стойността на имота. Касаторът не е посочил практика на ВКС, в противоречие с която да са изводите на съда. Описаните в изложението решение № 12 от 20.05.2022 г. по гр.д. 1841/2022 г. на ВКС, 2-ро г.о. и решение № 152 от 16.06.2014 г. по гр.д. № 1518/2014 г. на ВКС, 1-во г.о. не съдържат такова произнасяне, защото с тях не е разрешаван спор по чл. 45 ЗЗД, а са разгледани претенции за подобрения по чл. 72 ЗС и съответно дадените с тях разрешения са неприложими в настоящия случай, в който ищецът не твърди, че в качеството си на добросъвестен владелец е направил подобрения в имота и да иска заплащането им, а искът му е за заплащане обезщетение за имуществени вреди, равняващо се на стойността на направени от него и унищожени от ответника подобрения, като съдът е присъдил сума за тях, равняваща се на разходите за извършването им.

Шестият правен въпрос е за правомощията на въззивния съд при непълен или неточен доклад по делото.

Подробни разяснения по този въпрос са дадени в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, където е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

По настоящето дело оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при доклада по делото не е направено във въззивната жалба, предвид на което и въззивният съд не е имал задължение да се произнесе по въпроса дали докладът е пълен и точен. Следователно поставеният правен въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото е извън рамките на предмета, по който въззивният съд е дължал произнасяне.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на Д. И. И. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 600 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение