Определение № 5360 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2515/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на И. С. С., чрез адв. Св. С., срещу Решение № 1335/22.11.2023 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 425/2023 г. с участието на „УниКредит Булбанк“ АД като трето лице-помагач на страната на ответника, с което е потвърдено Решение № 261 971/14.06.2022 г. по гр. д. № 1153/2020 г. по описа на СГС. С първоинстанционото решение е отхвърлен предявен от касатора-ищец срещу ЧСИ М. Н. П., рег. № 851 на КЧСИ, иск с правно основание чл. 74 ЗЧСИ, вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от бездействие по повод водене на изп. д. № 20108510400357 и № 20108510400439. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът основава допускането на касационно обжалване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба ЧСИ М. Н. П., рег. № 851 на КЧСИ, е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и 280, ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца се основавала на установеното от чл. 45 ЗЗД общо правило да не се вреди другиму, като в негова доказателствена тежест било да установи непрезумптивните елементи от фактическия състав на деликта– противоправност, вреда и причинна връзка между противоправното поведение и вредата, а в тежест на ответника - да ангажира доказателства, оборващи презумпцията за вина. Посочил е, че първостепенният съд не бил изготвил доклад по делото, но оплакване в тази насока въззивната жалба не съдържала. Въз основа на доказателствата по изпълнителното дело приел, че поведението на частния съдебен изпълнител, описано в исковата молба, било противоправно, тъй като въпреки прекратяване на изпълнителното производство в продължение на 8 г. и 9 м. той не бил вдигнал запорите върху лекия автомобил и банковата сметка на ищеца. Посочил е, че, независимо от този безспорно установен факт, в процесния период ищецът необезпокоявано ползвал запорираното си имущество, поради което въззивният съд счел за недоказано твърдението му за понесени неимуществени вреди от бездействието на ответника, изразяващи се в стрес, тревожност, напрежение и несигурност. За недоказана приел и причинната връзка между заболяванията на ищеца, описани в представените по делото епикризи и решение на ТЕЛК, и бездействието на ответника. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът, без да сочи кой е разрешеният от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, поддържа, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, а произнасянето по него е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението се сочи, че въззивното решение е постановено в нарушение на императивната разпоредба на чл. 451, ал. 1 ГПК и чл. 433, ал. 3 ГПК, но тези доводи имат отношение към основанията за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, а не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Тези оплаквания не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Липсата на формулиран от касатора значим правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в доказания размер от 8 650 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,