Определение № 50022 от 16.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 662/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. С., чрез пълномощника й адв. В. З. против решение № 260194/28.09.2021 г. по в.гр.д. № 72/2021 г. на Окръжен съд Кюстендил в частта, с която е потвърдено решение № 260188/23.12.2020 г. по гр.д. № 1685/2020 г. по описа на Районен съд Дупница, с което е уважен предявения от С. Н. К. срещу касатора Р. Г. С., иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5 203,65 лв., като получена без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.09.2018 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост -основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, не е изпълнил задължението си своевременно да определи правната квалификация на иска съобразно фактите по делото и твърденията, с които ищецът обосновава своето право, както и да разпредели доказателствената тежест между страните при промяна на правната квалификация на иска от чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Поддържа се, че обжалваното въззивно решение е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика на ВКС относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, отнасящи се до правнозначимите факти за иска по чл. 55, ал.1 ЗЗД, с писмено излагане н решението на собствени мотиви, с изрично посочване въз основа на какви доказателства е направил своите решаващи правни изводи. Твърди се и нарушение на материалния закон – чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като съдът не е съобразил задължителните разяснения, дадени в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/79 г. на Пленума на ВС по въпроса към кой момент се преценява липсата на основание за получаване на облагата. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните процесуалноправни /обособени в три групи/ и материалноправни въпроси: 1/ Обвързан ли първоинстанционния съд от правната квалификация на предявените искове, дадена от въззивния съд при обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда; 2/ Когато при осъществяване на правомощията си за самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приеме различна от дадената от първата инстанция правна квалификация, следва ли въззивният съд да посочи изрично в доклада си по делото новата правна квалификация; 3/ Когато при осъществяване на правомощията си за самостоятелна преценка на доказателства, приеме различна правна квалификация по отделните фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД, следва ли въззивният съд да посочи изрично, в т.ч. в решението си въз основа на кои факти по делото и твърдения, на които ищецът основава своето право е направил извода си за прилагането на новата правна квалификация; 4/ Следва ли въззивният съд след като промени правната квалификация на предявените искове при хипотеза на различни фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест в производството пред него, с оглед различните фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД и различните правни последици; 5/ Следва ли въззивният съд при направена промяна на правната квалификация на предявените искове при различните фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД да даде възможност на страните да направят нови доказателствени искания, с оглед задължителната съдебна практика относно отделните фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД и различните правни последици; 6/ Следва ли въззивният съд винаги при изменение на правната квалификация на предявените искове да обяви това в доклада по делото или в съдебно заседания, дори и да е приел, че дадените указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционният съд съответстват на новата правна квалификация при хипотезата на различните фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД и различните правни последици, регламентирано в задължителната практика на ВКС; 7/ Длъжен ли е въззивният съд съгласно чл.271 и чл.272 ГПК, при разглеждане на делото да обсъди всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до правнозначимите факти за основателност/неоснователност на предявения иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, с писмено излагане в решението на собствени мотиви, с изрично посочване въз основа на какви доказателства е направил своите решаващи правни изводи; 8/ Длъжен ли е въззивният съд да установи осъществяването на всички елементи на фактическия състав на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, в т.ч. предявяване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание към момента на преминаване на благата от имуществото на едно лице в имуществото на друго лице; 9/ Доброволното предаване, респективно държането на банкова карта /дебитна или кредитна/ от трето лице /ответника/ покрива ли критериите за „получаване“ на парични средства/облага по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД; 10/ Държането на банковата карта равносилно ли е на получаване на имотна облага по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД с оглед на обстоятелството, че ищецът като титуляр на действащо съглашение между банката-издател и картодържателя има правната и фактическата възможност да извършва свободно плащания по банковата си сметка, независимо от това кой в определен момент държи банковата карта, тъй като през процесния период е собственик както на банковата сметка, така и на банковата карта и по силата на договора с банката-издател няма право да предоставя картата на трети лица. По първата група процесуалноправни въпроси / от 1-ви до 6-ти/ се поддържа наличието на допълнителния критерий на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС: т.19 от ТР № 1/04.12.2001 г. на ОСГТК и на т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, както и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 65 от 27.04.2016 г., по гр.д. № 3693/2015 г. на III г.о., решение № 31 от 04.03.2021 г. по гр.д. № 1919/2020 г. на I г.о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по гр.д. № 516/2009 г. на II г.о., решение № 50 от 16.05.2018 г. по гр.д. № 2104/2017 г. на III г.о., решение № 276 от 17.01.2020 г. по гр.д. № 4663/2018 г. на IV г.о. По седми и осми процесуалноправни въпроси също се поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК по седмия въпрос и съответно в противоречие с т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и казуалната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно: решение № 276 от 17.01.2020 г. по гр.д. № 4663/2018 г. на IV г.о., решение № 148 от 10.09.2019 г. по гр.д. № 2183/2018 г. на IV г.о., решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на III г.о.. По поставените материалноправни въпроси се поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновката, че отговорите на тези въпроси ще допринесат за точното прилагане на закона и за развитие на правото порадилипса на установена съдебна практика, в новите обществени условия, при които ползването на банкова карта е непреодолима необходимост. Насрещната страна – С. Н. К., чрез пълномощника си адв. Ю. С. е заявила становище, че не са налице поддържаните в изложението основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба. Производството по делото е образувано по искова молба от 26.09.2018 г., уточнена с молба от 11.10.2018 г., предявена от С. Н. К., с която от Р. Г. С. се претендира на договорно основание - чл.284, ал.2 ЗЗД заплащане на сумата от 16 784,00 лв., представляваща разликата между изтеглените от ответницата от банковата сметка на ищцата суми на основание договор за поръчка в периода от 29.11.2016 г. до 28.06.2018 г. и отчетените такива и одобрени от ищцата разходи /26 987,51 лв. – 10 203,51 лв./ за ремонт на сутеренен етаж от къща, находяща се в [населено място], общ.Б.. Ответницата е оспорила иска с възражения, че всички разходи за материали и за труд във връзка с ремонта на етажа, които са заплатени от нея със средства на ищцата, са извършени със съгласието и одобрението на ищцата и са описани по пера и стойности в нарочна тетрадка, която е предадена на ищцата, т.е. изразходваните средства за възложената работа са надлежно отчетени. С оглед изложените в исковата молба фактически твърдения и заявения петитум, в доклада на делото по чл.146 ГПК, съдът е посочил, че се претендира сума по договор за поръчка по смисъла на чл.280 ЗЗД. С решение от 17.03.2020 г. по гр.д. № 1917/2018 г. по описа на Районен съд Дупница ответницата С. е осъдена за заплати на ищцата К. сумата от 11 608 лв., ведно със законната лихва от 26.09.2018 г. до окончателното изплащане. С решение от 12.08.2020 г. по в.гр.д. № 287/2020 г. по описа на Окръжен съд Кюстендил, първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Районен съд Дупнца. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск - за реално изпълнение на задължение на довереника по договор за поръчка, като е посочил, че правна квалификация на иска е по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, доколкото се претендира връщане на сумата от 16 784 лв., която била изразходвана при липса на основание, доколкото не била вложена в ремонтните дейности. Така постановеното въззивно решение е неправилно, тъй като въззивният съд е процедирал изцяло в противоречие с разясненията, дадени в т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания, относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства, като по този начин осигурява изпълнението на основната функция на доклада – обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи. Неправилното въззивно решение, като необжалвано пред касационната инстанция, е влязло в законна сила. При новото разглеждане на делото от друг състав на Районен съд Дупница, с оглед мотивите на въззивната инстанция досежно правната квалификация на иска, съдът е оставил исковата молба без движение и е указал на ищцата да посочи дали претендира процесната сума на основание чл.284 ЗЗД или на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД след прекратяване на договора за поръчка, сключен между страните. С молба от 26.10.2020 г. ищцата е посочила, че между страните е сключен договор за поръчка, който е прекратен на 01.07.2018 г., когато ответницата е върнала картата, от която е теглила парични суми, собственост на ищцата и е предоставила разходни документи само за част от изтеглените от нея суми по договора за поръчка, поради което исковата сума от 16 784 лв. /неотчетената част от изтеглената сума/ се задържа от ответницата без основание. При така направените уточнения съдът е изготвил доклад на делото, като е квалифицирал иска като такъв по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и е указал, че в тежест на ищцата е да установи факта на предаване, съответно получаване от ответницата на процесната сума на отпаднало основание, а ответницата следва да докаже наличие на правно основание за задържане на процесната сума, както и всички свои възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици. С решение от 23.12.2020 г., постановено по гр.д. № 1685/2020 г., първоинстанционният съд е уважил частично иска по чл.55, ал.1 пр.3 ЗЗД до сумата от 5 851,01 лв., като в останалата част до пълния предявен размер от 16 784,00 лв. е отхвърлил иска. С обжалваното пред касационната инстанция въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен до размера от 5 203,65 лв., но при дадена от въззивния съд с решението му правна квалификация на същия по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. За да достигне до извод за основателност на иска за неоснователно обогатяване в хипотезата на начална липса на основание, въззивният съд е приел за установено, че между страните е бил сключен неформален и безвъзмезден договор за поръчка, по който ответницата се е задължила от името на ищцата да извършва фактически и правни действия по организирането на ремонт на приземния етаж на имот, собственост на ищцата – намиране на майстори, закупуване на материали и заплащане на разходите и труда по ремонта. При преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства е прието, че ответницата е изтеглила от АТМ и ПОС устройства в страната общо сумата от 26 340,09 лв. от разплащателната сметка на ищцата, а е представила доказателства за изразходване на средства, вложени в ремонта на обща стойност от 21 136,44 лв., поради което искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД се явява основателен до размера от 5 203,65 лв. Въззивният съд е изложил мотиви, че макар и районният съд да е разгледал исковата претенция в хипотезата на третия фактически състав на разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД, а именно на отпаднало основание, като краен резултат е приложил фактическия състав на предл. първо от цитираната правна норма, тъй като е постановил ответницата да върне на ищцата не всичко платено по договора за поръчка, с каквато правна последица е свързано уважаването на иска по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, а само това, което е получила при изначална липса на основание. При така изложените от въззивния съд мотиви и при съобразяване на разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че постановеното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК с оглед евентуалната му недопустимост, доколкото съдът не се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, уточнени в молба от 11.10.2018 г. и в първото открито съдебно заседание по делото и заявения петитум. Касаторът дължи държавна такса за разглеждане на касационната жалба на основание чл.18, ал.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 104,07 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.