Определение № 1146 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2271/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Административен съд – София град, подадена чрез пълномощника му Н. А., против въззивно решение № 10 от 03.01.2023 г. по в.гр.д. № 1258/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение № 260710 от 25.02.2022 г. по гр.д. № 13247/2020 г. на Софийския градски съд касаторът е осъден да заплати на Х. Т. И. на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ сумата 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаването на правото от разглеждане и приключване в разумен срок на адм. д. № 9007/2018 г. на Административен съд – София град, ведно със законната лихва от 02.12.2020 г. до окончателното заплащане на сумата. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, като се иска отмяната на осъдителното решение или в условията на евентуалност - намаляване на размера на присъденото обезщетение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с материалноправния въпрос за определянето на дължимото обезщетение по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани и следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Налице ли е нарушение на правото за разглеждане на делото в разумен срок в случаите, когато обективните пречки /преразпределянето на делото на нови съдебни състави по реда на случайното преразпределение на делата/ за разглеждането на делото в разумен срок се дължат на непрекъснати и целенасочени искания на ищеца за отвод на съдебните състави, включително и чрез довода за заведено гражданско производство за вреди от неразумна продължителност на друг процес, както и поради явно неоснователни молби за изменение на решението в частта за разноските и за тълкуване на решението?

2. При отмяна на съдебен акт от касационната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане на производството /т.е. упражняване на едно от законовите правомощия на касационната съдебна инстанция/ налице ли е процесуално поведение при първостепенния съд, който да понесе санкция за неразумно дълга продължителност на производството, вследствие на необходимостта от провеждане на допълнителни съдебни действия?

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Х. Т. И., със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат С. И., в който е изразено становище за неоснователност на подадената касационна жалба. Направено е искане за определяне от съда и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Подадена е и насрещна касационна жалба от Х. Т. И., в която се твърди, че въззивното решение е неправилно в отхвърлителната му част, поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси:

1. Когато се гледа дело на ищец-инвалид за защита срещу „нечовешко и унизително“ отношение по чл. 3 ЕКПЧ в тежко здравословно и финансово състояние, трябва ли сезираният съд да разгледа делото с особено старание и бързина?

2. Трябва ли съдът да изследва характера на забавата – умишлена или неумишлена? Ако се установи умишлена забава налага ли се по-висок размер на обезщетяване? Ако забавата е толкова значителна, че лишава ищеца от ефективна защита поради загуба на доказателства за иска – свидетелски показания, обезщетението трябва ли да отчита и тези вреди?

3. Спазва ли изискването за „безпристрастен съд“ и „справедлив процес“по чл. 6 § 1 ЕКПЧ съд-ответник, който разглежда делото на ищеца, когато има принос за деликта, за който трябва да определи обезщетение по иска на ищеца?

4. Спазва ли изискването за „безпристрастен съд“ и „справедлив процес“ по чл. 6 § 1 ЕКПЧ съд-ответник, който разглежда делото на ищеца, когато е съден за забава на разглежданото дело от ищеца, осъден е на две инстанции и не е върховен съд, тоест съществува равен по ранг съд като алтернатива?

5. Длъжен ли е въззивният съд да отговори на основните оплаквания във въззивната жалба?

6. Трябва ли въззивният съд да вземе предвид и да се произнесе по кумулативния ефект на забавите – на предходната забава със забавата, предмет на разглеждания иск, и броя на забавените искове с оглед изискванията на т. 11 от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд?

Твърди се още наличието на очевидна неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за обезщетяване на имуществените и неимуществените вреди, причинени на ищеца от ответника Административен съд – София град вследствие нарушение на правото за разглеждане и решаване на адм.д. 9007/2018 г. в разумен срок. Процесното адм. д. № 9007/2018 г. на Административен съд – София град е било образувано въз основа на подадена от ищеца срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искова молба с вх. № 24682/21.08.2018 г., с която е предявен иск с правно основание чл. 284 и чл. 285 ЗИНЗС, вр. с чл. 11 АПК, както и искане по чл. 277, ал. 1 ЗИНЗС, във вр. с чл. 276, ал. 1 ЗИНЗС ответникът да бъде задължен да предприеме лечение за хепатит, тип „С“ и тип „В“.

Делото е разпределено на съдията докладчик на 22.08.2018 г. и насрочено за първо открито съдебно заседание на 06.12.2018 г., в което след разрешаване на предварителните въпроси и пристъпване към изясняване на фактическата страна на спора, съдът е оставил без уважение искането на процесуалния представител на ищеца за отвод, както на съдебния състав, така и на прокурора, като е постановил, че ще се произнесе по релевираните доказателствени искания в закрито заседание, а следващото открито е насрочено за 28.02.2019 г. На 04.02.2019 г. съдията докладчик се е отвел от разглеждане на делото. Нов съдия докладчик по делото е определен на 05.02.2019 г., който е насрочил следващото открито съдебно заседание на 01.07.2019 г., като е отделил предявения иск с правно основание чл. 227, ал. 1, във вр. с чл. 276, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС за задължаване на ответника да започне медицинско лечение на жалбоподателя за хепатит „С“ и тип „В“ за разглеждане в отделно производство. Прието е, че несвоевременно направеният отвод, както и установяването на нередовности на исковата молба от втория съдия-докладчик, е забавило провеждането на следващото открито съдебно заседание с около 5 месеца - вместо на 28.02.2019 г. то е проведено на 01.07.2019 г. Установено е, че съдебното дирене е приключено в открито съдебно заседание на 26.11.2019 г., като първоинстанционното решение не е било постановено в законоустановения срок, тъй като не е било обезпечено участието в съдебното производство на контролиращата страна – прокурор. Този факт отново е забавил произнасянето на съда, като решението, е постановено на 12.02.2020 г. Съдът е заключил, че поради недостатъчно прецизно администриране на делото, което не се отличава с правна и фактическа сложност, първоинстанционното производство е приключило в един неразумен срок - над 1 година и 6 месеца.

Съдът е посочил, че изпращането на делото на горната инстанция едва на 04.08.2020 г. не може да се вмени във вина на първоинстанционния съд, доколкото забавянето е вследствие на развило се по молба на процесуалния представител на ищеца производство по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.

Първото по делото открито съдебно заседание пред касационната инстанция е прието за проведено в разумен срок – на 13.11.2020 г., когато делото е обявено за решаване. Съдебното решение е постановено в законоустановения срок – на 30.11.2020 г., като обжалваният съдебен акт е отменен поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд със задължителни указания по правилното тълкуване и приложение на процесуалния закон. Направен е извод, че процесното съдебно производство е било отново забавено поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, обуславящи отмяна на първоинстанционното решение и връщането на делото за ново разглеждане от въззивен състав. Преценката на касационната инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания по правилното тълкуване и прилагане на процесуалния закон е суверенно право на съда и то не подлежи на контрол от друг съд. Установено е, че делото не е върнато своевременно на първоинстанционния съд за ново разглеждане, тъй като касационната инстанция е следвало да се произнесе по необосновано искане на процесуалния представител на ищеца за тълкуване на постановеното решение. Съдът е приел, че производството обективно се е забавило допълнително от направения отвод на касационния съд преди разглеждане на направеното искане, което е оставено без уважение от новия състав два месеца по-късно – на 18.03.2021 г. Прието е, че неразумният срок за разглеждане на повдигнатия пред Административен съд – София град материалноправен спор е продължил и при повторното разглеждане от първоинстанционния съд – отново поради поредица от необосновани отводи на съдии докладчици по делото. На 20.05.2021 г. е избран нов съдия докладчик, който след повече от четири месеца е насрочил открито съдебно заседание по делото на 08.11.2021 г. Липсват доказателства, кога е постановен крайният съдебен акт по него, но от протокол за проведеното на 27.05.2022 г. открито съдебно заседание пред новия касационен състав – по канд № 2755/2022 г., се установява, че в това съдебно заседание съдебният състав се е отвел. Съдът е преценил този факт като доказателство за недобра организация при определяне на съдия докладчик и съдебен състав, поради което той е довел обективно до ново забавяне на производството, защото съдията докладчик е имал възможността преди насрочване на делото в открито съдебно заседание да констатира това обстоятелство и своевременно да се отведе. Едва на 02.12.2022 г. е проведено следващото открито съдебно заседание, което е отложено за 10.02.2023 г., но междувременно – на 06.12.2022 г., съдебният състав се е отвел от делото.

В заключение е посочено, че основните причини за установеното забавяне са множеството допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от първия първоинстанционен съд, което е довело до касиране на неговото решение и връщане на делото за ново разглеждане от нов първоинстанционен съд, както множеството необосновани отводи на съдебните състави. Дори и отводите да са били обосновани, нито при избора на съдия докладчик, нито от съответният съдия докладчик това обстоятелство е било съобразено, поради което се е достигнало до отлагане на насроченото открито съдебно заседание за друга – далечна дата. Съдът е направил извод, че процесното съдебно производство е надхвърлило разумния срок, а органите при ответния съд не са осъществили необходимото, за да обезпечат своевременното извършване на изискуемите процесуални действия. Вследствие това противоправно поведение, изразяващо се в бездействие, е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на процесното съдебно дело в разумен срок.

При определяне на размера на дължимото заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания вследствие на унизителни и нечовешки санитарно-битови условия, поради липса на стоматологично медицинско обслужване, поради липса на своевременно лечение на тежки заболявания – съдът е взел предвид, че преди отделянето на иска по чл. 277, ал. 1 ЗИНЗС, във вр. с чл. 276, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС първоначално са били предявени две искови претенции. По отделения иск е образувано самостоятелно производство, в което на ищеца на присъдени 10 000 лв. с оглед обстоятелството, че необосновано дългият срок, в който е било разгледано искането му, е довело до забавяне на възможността да получи адекватна медицинска помощ за тежкото му заболяване. Доколкото е налице идентичност на фактите и периода при разглеждане на отделните искания по чл. 276 ЗИНЗС и чл. 284 ЗИНЗС, съдът е приел, че тъждествените негативни изживявания в двете съдебни административни производства трябва да бъдат взети предвид при определяне размера на дължимото заместващо обезщетение по настоящото исково производство, за да не се създаде възможност да получи няколко обезщетения за едни и същи вреди.

В процеса на доказване не са установени превишаващи обичайните неимуществени вреди от разглеждане на предявените искове срещу държавно учреждение в неразумен срок. За ищеца са настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование, загуба на надежди и очаквания на ищеца да получи обезщетение за твърдените неимуществени вреди вследствие противоправното поведение (бездействие) на служители при Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Прието е, че значението на процесното съдебно административно производство е по-малко от това, което е било отделено от него, тъй като не застрашава пряко живота и здравето на ищеца. При определяне на претендираното заместващо обезщетение съдът е взел предвид още характера на конкретното съдебно административно производство, качеството на ищеца по него - пострадал от твърдяно нехуманно отношение, както и поведението на компетентните съдебни органи, довело до разколебаване на вярата му в институциите. Същевременно е отчетено, че за известен период от време и самият ищец е станал причина за забавяне на производството чрез очевидно неоснователни процесуални искания, както и множеството необосновани искания за отводи на съдебните състави. Въз основа на приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи, както и при съобразяване със социално-икономическите условия на живот в страната ни за целия процесен период, респ. с оглед и на вече присъденото заместващо обезщетение в размер на 10 000 лв., съдът е определил сумата от 2000 лв. за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Повдигнатият в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос за критериите при определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост е обусловил решаващата воля на съда, но е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и посочената от касатора. Според нея на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж и стандартът на живот в страната към датата на увреждането. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, в противоречие с трайно установената съдебна практика.

Останалите два въпроса са свързани с основните мотиви на съда защо приема, че е налице необосновано забавяне в разглеждането на делото в разумен срок. Във въззивното решение се сочи, че за забавянето са допринесли допуснатите множество съществени нарушения на съдопроизводствените правила от първия първоинстанционен съд, което е довело до касиране на неговото решение и връщане на делото за ново разглеждане от нов първоинстанционен съд, както и множеството необосновани отводи на съдебните състави. Във връзка с този извод съдът е изложил пространни мотиви, от които извежда заключенията си, поради което въпросите се явяват пряко свързани с правилността на обжалваното решение по същество и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение съдържа конкретни отговори на поставените въпроси, поради което изразеното в тях несъгласие с правните изводи на съда не може да обуслови допускането на касационното обжалване, поради което не следва да се преценява и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Насрещната касационна жалба, подадена по реда на чл. 287, ал. 2 ГПК, сезира ВКС условно и той не може да я разгледа, ако първоначалната не бъде допусната до касационно обжалване, бъде оттеглена или по каквато и да била друга причина не бъде разгледана по същество – чл. 287, ал. 4 ГПК.

Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на адвокат С. И., като пълномощник на Х. Т. И., трябва да бъдат присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд