Определение № 1001 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 553/2024 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, наричана за краткост по-долу Комисията, представлявана от пълномощника Т. против въззивно определение № 2969 от 29.11.2023г. по в.ч.гр.д. № 3050/2023г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 11289 от 27.09.2023г. по гр.д.№ 10594/2022г.на СГС. Счита обжалвания акт за неправилен, поради което иска да бъде отменен и вместо това постановен друг, с който да се определят разноски в справедлив размер. Прави възражение за прекомерност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира следното: В изложението към жалбата си, касаторът се позова на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изискуемо с оглед препращането на чл.274, ал.3 ГПК, поставяйки следните пет въпроса: 1. По какви критерии се определя фактическата и правна сложност на водените дела по реда на ЗОНПИ и как се разграничава тази сложност в сравнение с други водени дела, развиващи се не по реда на ЗОНПИ?, 2. Допустимо ли е намаляване на претендиран адвокатски хонорар и под определения минимум, пред вид факта, че производството не се е развило пред първата инстанция, като се вземат пред вид извършените процесуални действия, изчерпващи се с изготвяне на отговор на исковата молба? Кога се дължи уговорен над или предвиденият минимален размер на адвокатски хонорар за първа инстанция – когато бъде постановен краен акт на съда или при всяко положение на делото, независимо, че не е проведено нито едно съдебно заседание?, 3. Какво е дължимото адвокатско възнаграждение в случай на прекратяване на делото след изготвяне на отговор на искова молба?, 4. От какво се определя, че уговорен хонорар е прекомерен, пред вид извършените процесуални действия от представител на ответника единствено по отговор на искова молба – от факта на прекратяване на дело поради отказ, който факт има ли значение към кой момент е настъпил, или следва да бъде доказана фактическа и правна сложност на производството? 5. Следва ли съдът да съобразява и обстоятелства, предвидени в чл.156, ал.6 ЗЕНПИ при определяне размера на разноските, особено в случаите, когато в производството пред КОНПИ лицето е бездействало при предоставена възможност да упражни правомощията си по реда на чл.136 и сл. ЗОНПИ? Срещу подадената частна жалба е постъпил отговор от В. Ж. М., чрез процесуалния представител адвокат М., с който изразява становището си както за нейната недопустимост поради липса на посочено основание за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, така и за неоснователност. Счита обжалвания акт за правилен, като се позовава на многобройна практика, която цитира. Претендира направени разноски в настоящето производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира следното: В случая, Комисията е предявила иск с правно основание чл.153, ал.1 ЗПКОНПИ срещу Х. Т. и В. М. на 10.10.2022г. с искане за отнемане на имущество на стойност от 195 329.07лв. На 5.12.2022г. съдът е разпоредил препис да се връчи на ответната страна. На 9.01.2023г. ответницата В. М. е представила отговор, чрез процесуалния си представител адвокат М.. Отговорът е 20 страници, към него са приложени доказателства, изразено е становище по исканията по доказателствата на ищцовата страна и са направени особени искания. Към същия е приложено пълномощно. С оглед направените възражения в отговора, исковата молба е оставена без движение с разпореждане на съда от 20.06.2023г. На 4.07.2023г. е постъпило становище от адвокат М., съдържащо и искане за присъждане на направените разноски, с приложен списък и договор за правна защита и съдействие от 3.05.2023г., в раздел ІІІ от който е посочено, че подписалите го „страни са договори и е платено авансово, напълно в брой, съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, договореното възнаграждение от 8 200лв.“ На 25.07.2023г. Комисията е направила искане с правно основание чл.233 ГПК за прекратяване на производството по делото поради отказ от иска. Искането е направено с нарочна молба, с приложено решение № 624 от 19.07.2023г.на Комисията в този смисъл. С оглед направеното искане, СГС с определение № 10427 от 4.09.2023г.е прекратил производството по делото поради отказ от иска. Със същото е присъдил на основание чл.78, ал.4 ГПК, установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 8 200лв. Последвало е искане за изменение на постановения акт в частта за разноските, което е оставено без уважение с определение № 11289 от 27.09.2023г. След последвала частна жалба, със сега обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил така постановения акт в частта за разноските. Мотивите му са, че искането е направено своевременно /преди прекратяване на производството/, реалното им извършване е надлежно установено /с отбелязване в договора, че плащането е извършено авансово, в брой, което има характер на разписка/ и същото не е прекомерно, тъй като е в размер почти съвпадащ с изчисленият, съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно цената на иска за претендиращата / 95 349лв./ Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос № 2, касаещ възможността за намаляване на претендирания адвокатски хонорар под определения минимум, с оглед съобразяване на постановеното решение по дело С -438/22г.на СЕС. Съгласно същото: „Чл.101, §1 ДФЕС, във вр.чл.4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба“. В тази хипотеза „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги“. След допускане до касационно обжалване на постановения въззивен акт, следва да се прецени неговата законосъобразност. Съгласно чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството. В случая е установено реалното извършване на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 8 200лв. С оглед направеното възражение за прекомерност, следва да се прецени неговата основателност, при съобразяване на задължението на националния съд да откаже да приложи Наредба №1/2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл.101, §1 ДФЕС, вр.чл.4, § 3 ДЕС/. Съобразявайки установените в чл.78, ал.5 ГПК критерии, настоящият съдебен състав намира, че следва да присъди сумата от 4 100лв. Съображенията са следните: Комисията е предявила срещу В. М. иск за отнемане на имущество на обща стойност 94 349.07лв./включваща л.а., на стойност 9 000лв. и несъществуващи суми по банкови сметки в размер на 85 349.07лв./ След подаване на исковата молба, процесуалните действия, които са предприети от процесуалния й представител са само две – изготвен е писмен отговор и становище. Независимо, че са били направени искания по доказателства, такива не са събирани. Доклад по делото не е правен и открито съдебно заседание не е провеждано. Продължителността на развилото се съдебно производство е сравнително кратка – общо девет месеца /от подаването на исковата молба, през м.10.2022г. до прекратяването през м.07.2023г., които действия са предприемани по инициатива на Комисията/. Представеното становище е изградено изцяло на базата на постановеното Тълкувателно решение по т.д.№ 4/2021г. и именно последното е станало причина за направеният отказ от иска. Следователно, процесният спор не може да се определи като такъв със значителна фактическа и правна сложност, доколкото и двете страни са се позовали на постановен тълкувателен акт, с който съдебната практика е била уеднаквена. Независимо от това, следва да се отчете, че с оглед вида и характера на спора, изготвянето на отговора от страна на упълномощения представител на ответника – е съществено осъществено процесуално действие. Това е така, защото то е определящо за организирането на защитата на страната - отговорът преклудира възможността за възражения срещу въведени с исковата молба факти и изгражда структурата на предстоящия процес въз основа на направените с него искания по доказателствата.