Определение № 21 от 08.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 3631/2014 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. З. Й., [населено място] срещу определение № 22017/22.11.13г., постановено по ч.гр.д.№ 13757/13г. от Софийския градски съд, с което е отменено определение от 10.06.13г. по гр.д.№ 57689/12г. на Софийския районен съд и частният жалбоподател е осъден да заплати на [фирма], [населено място] направените по делото разноски в размер на 5000 лв. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът оспорва частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира, че частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че ищецът – настоящ частен жалбоподател е предявил два иска, които са счетени за недопустими и производството по тях е прекратено с влязло в сила определение. В рамките на така образуваното производство е била допусната обезпечителна мярка чрез спиране на изпълнително дело с материален интерес от 200000 лв., по което минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004г. е в размер на 2450 лв. Определението за допускане на обезпечението е било отменено и в първоинстанционното производство са извършени множество процесуални действия, поради което уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение не е прекомерно. По тези съображения въззивният съд е присъдил пълния претендиран размер на разноските от 5000 лв. Частният жалбоподател поставя въпроса за определяне на размера на разноските за адвокатско възнаграждение в случаите на предявени неоценяеми установителни искове, по които производството е прекратено. Сочи практика на ВКС. По посочения въпрос е налице практика на ВКС, включително и цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В случая въззивният съд не е постановил обжалваното определение в отклонение от цитираната практика. Намаляването на уговореното и заплатено от страната адвокатско възнаграждение до размерите по Наредба № 1/2004г., в които хипотези се вземат предвид въпросите за материалния интерес, за неоценяемостта на искове и за възнагражденията за процесуално представителство, се постановява от съда ако възнаграждението е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото – чл.78, ал.5 ГПК. В този смисъл решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от множеството процесуални действия, извършени по делото, включително и в обезпечителното производство, по което разноските са присъждат при приключване на делото в размерите по чл.7, ал.5 от Наредба № 1/04г. След като е направена преценка за действителната фактическа и правна сложност на делото, въззивният съд е счел, че възнаграждението не подлежи на намаляване, за да прилага останалите критерии по Наредба № 1/04г. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд